Определение № 5388 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4799/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. И. чрез пълномощника му адвокат Н. П. против решение № 158 от 4.07.2023 г., постановено по гр. д. № 142 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Сливен, с което е потвърдено решение № 86 от 3.02.2023 г. по гр. д. № 1305/2021 г. на Районен съд – Сливен за отхвърляне на предявените от Д. С. И. против Г. С. Д. иск по чл. 108 ЗС във вр. с чл.79 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик по давност на недвижим имот представляващ таванско помещение № 6, находящо се в [населено място], [улица], № 29, вх. „Б“ и за осъждане на ответницата да му го предаде, евентуален иск по чл. 108 ЗС във вр. с чл.79 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик по давност на реално определена част /само таванско помещение/ от жилищен имот представляващ АПАРТАМЕНТ, находящо се в [населено място], [улица], № 29, вх. „Б“, ет. 4, ап.12, с площ от 97.20 кв. м., ведно с прилежащо избено помещение /№ 6/ и таванско помещение /№ 6/ и за осъждане на ответницата да му го предаде, евентуален иск по чл. 108 ЗС във вр. с чл.79 ЗС за признаване за установено, че ищецът е придобил и е притежавал вещно право на безвъзмездно ползване върху недвижим имот представляващ таванско помещение № 6, като самостоятелен обект или като реална част, което се намира в [населено място], [улица], № 29, вх. „Б“ и за осъждане на ответницата да предаде държането на обекта и иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 4800 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на имота в периода от 10.03.2020 г. до 12.04.2021г. Г. С. Д. е подала чрез пълномощника си адвокат Е. М. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е възприел изцяло и е препратил на основание чл. 272 ГПК към установената в първоинстанционното решение фактическа обстановка, а именно: страните са брат и сестра и наследници по закон на техния баща С. Д. Б., починал на 26.09.2019 г., който със саморъчно завещание от 26.05.2019 г. е завещал цялото си недвижимо имущество в [населено място] на ответницата. С договор за покупко-продажба по нотариален акт № 139, том І, рег. № 1401, дело № 119/2004 г. наследодателят е придобил апартамент в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 4, ап. 12 с площ от 97,20 кв. м. ведно с прилежащо избено помещение № 6 /шест/ и таванско помещение № 6 /шест/ при граници за таванското помещение: изток - П. Д. В., запад стълбищно помещение, север - външен зид, юг - коридор заедно с отстъпено право на строеж върху държавна земя и 5, 88 ид. ч. от общите части на сградата. За същия имот ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост по завещание № 149, том І, рег. № 2853, дело № 128/2019 г. Свидетелските показания са в следната насока: С. Б. заявил на ищеца, че му предоставя таванското помещение да го обзавежда и използва и ищецът не плащал наем за това и извършил ремонт на тавана (св. М., която е била наемател); апартаментът имал избено и таванско помещение и ищецът държал ключа за таванското помещение и единствено той го използвал и го посещавал поне веднъж в месеца, като наследодателят казал, че възнамерява да дели всичко по равно (св. Ч., живяла на съпружески начала със С. Б. от м. януари 2008 г. до м. ноември 2014 г.); С. Б. твърдял, че таванското помещение е стаята на ищеца, а и ищецът твърдял, че стаята е негова (св. С., който извършил част от ремонтните дейности и мебелирането през 2004 г. по поръчка на ищеца, който му заплатил); таванското помещение било напълно обзаведено (св. М., който е познавал С. Б. и познава ищеца от 2006 г., като веднъж се е качвал в таванското помещение); С. Б. бил започнал ремонта на тавана и на мазето, като се нанесъл в блока, като таванът бил за сина му да бъде самостоятелен, когато си идва; таванското помещение се ползвало и преди и след това от други собственици, които живеели в него, тъй като имало баня; ищецът идвал в него един, два пъти в месеца (св. Д., съседка); ключ от таванското помещение имал С. Б. и позволявал на внуците му да го ползват през седмица, а в събота и неделя помещението се ползвало от ищеца, като С. Б. ги предупреждавал когато пристига ищецът да му върнат ключа, а впоследствие предоставил ключ на свидетеля. (св. Х., син на ответницата). Експертните заключения установяват, че таванското помещение е преустроено без строителни книжа и се състои от антре с полезна площ 1.48 кв. м., санитарен възел с полезна площ 1.51 кв. м. и стая с полезна площ от 10.83 кв. м., като е обзаведено. При така възприетите факти и след самостоятелно обсъждане на гласните доказателства и експертните заключения, включително приетите във въззивното производство писмени доказателства (че ищецът е депозирал пред Община Сливен заявление за издаване на разрешение за строеж по чл.147а ЗУТ – за преустройство на таванско помещение № 6 към жилище находящо се в [населено място], [улица] ателие. По късно тази процедура е била спряна отново по искане на ищеца (03.05.2023 г.). Във връзка с процедурата е била изготвена разработка № 32, както и комплексна оценка от арх. Д.. ОбЕСУТ към Община Сливен е изразил становище, че би могло въпросното таванско помещение да се обособи в самостоятелен обект – ателие при условията на чл.147а ЗУТ без извършване на СМР. Така събраните доказателства сочат на извода, че по принцип процесното таванско помещение би могло да се преустрои без извършването на допълнителни СМР в ателие, но за да се осъществи тази процедура е необходимо да бъде поискана от собственика му), въззивният съд се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи. Приел е за неоснователен довода за допуснато в първоинстанционното производство съществено процесуално нарушение, поради отказът на съда да отложи последното съдебно заседание по молба на ищеца и поради заболяване на процесуалния му представител. При произнасянето по материалноправния спор е счел, че са налице два спорни релевантни въпроса: дали процесното таванско помещение представлява самостоятелен недвижим обект, който може да се придобива чрез сделка или владение и дали ищецът е упражнявал владение на спорното таванско помещение или е бил негов държател. Приел е, че събраните доказателства установяват, че ищецът е бил държател на преустроеното таванско помещение, тъй като баща му му дал възможността да има „свое място“ при гостуванията си в [населено място]. Този извод е обоснован със свидетелските показания, от които е видно, че в нито един момент собственикът и наследодател на страните не се е лишавал от възможността да ползва тавана. Той е имал ключ при себе си и по своя преценка е давал възможност и на други лица – своя внук и негови приятели да ползват помещението. Нещо повече в даден момент той е предоставил ключ на внука си за да не го търси непрекъснато. Обстоятелството, че ищецът е извършил ремонт на таванското помещение не означава, че той е афиширал спрямо баща си намерение да промени своето основание за ползване – от държане към владение. Ако той е бил предприел промяна в намерението си е следвало това да стане по начин, по който собственикът на имота да го научи. Той е трябвало да му се противопостави явно и недвусмислено. Само така държането би могло да се трансформира във владение (добросъвестно или не). По делото няма събрани данни, ищецът да се е противопоставял на своя баща по отношение собствеността на процесното таванско помещение. Нещо повече, дори липсват такива твърдения, поради което в заключение следва да се приеме, че ищецът е бил държател, но не и владелец. Съдът е посочил, че горните мотиви имат значение само ако се установи, че процесното таванско помещение представлява самостоятелен недвижим обект, по отношение на който е възможно да се упражнява самостоятелно владение/държане. Кредитирал е изготвените по делото две съдебно – технически експертизи, в които вещите лица са посочили, че таванските помещения не са самостоятелни обекти, а имат обслужващо предназначение и са принадлежност към жилището. Така те следват статута на жилището, което са предназначени да обслужват. Те нямат самостоятелен статут и не са обект на самостоятелни права. Съдът е посочил, че практиката на ВКС дава тълкуване, че по изключение таванско помещение може да се придобие по давност или чрез правна сделка, отделно от обекта към който принадлежат, но само ако към обекта към който принадлежи таванското помещение по архитектурен план има и друго обслужващо помещение, а лицето което го придобива притежава друг самостоятелен обект в същата сграда. В случая нито една от тези предпоставки не е налице. Няма твърдения от страна на ищеца да е владял целия апартамент (доказателствата по делото сочат, че той е бил владян от наследодателя на страните), нито че притежава друг обект от същата сграда. Вещото лице изготвило повторната експертиза е посочило, че по принцип таванското помещение би могло да се обособи като самостоятелен обект, да се промени предназначението му, но само ако премине определена административна процедура (по чл.16, ал.3 от Наредба № РД-02-20-5/15.12.2016 г.), която не е била осъществена през времето, за което се твърди, че е осъществявано владението, а и към настоящия момент. По тези съображения въззивният съд е направил извод, че ищецът не е придобил по давност процесното преустроено таванско помещение. Поради упражнявано държане, а не владение съдът е отхвърлил и евентуалните искове за придобито по давност право на собственост на реална част от жилищен имот – таванско помещение и за придобито по давност вещно право на ползване върху преустроеното таванско помещение като самостоятелен обект или като реална част-принадлежност към апартамента. Искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен поради липса на съсобственост, тъй като ответницата е собственик на процесното таванско помещение, съставляващо принадлежност към собствения й апартамент. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Д. С. И. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: 1) възможно ли е да се придобие по давност собствеността върху таванско помещение, което не е отделено като самостоятелен обект, а се води към апартамент заедно с избено помещение, но е преустроено в жилище и отговаря на жилищните условия за ателие; 2) възможно ли е да се придобие по давност собствеността върху таванско помещение след като е предоставено за жилище от баща на син, преди повече от десет години и от 2004 г. синът е осъществявал явно, непрекъснато и несъмнително реално самостоятелно владение върху това таванско помещение, като фактическата власт е предоставена лично и самостоятелно от бащата-наследодател на сина, при което това реално владение безусловно за повече от десет години (за сина е започнало от 2004 г. и собствеността е придобита по давност в края на 2014 г.) предвид законовата давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и е упражнявано и демонстрирано правото на собственост на сина и в последващите периоди след изтичане на законовоопределения срок за придобиване по давност, вкл. до датата на смъртта на бащата (26.09.2019 г.) и след смъртта на наследодателя, като до началото на м. декември 2019 г. таванското помещение се е владяло безусловно, реално, непрекъснато и необезпокоявано единствено и само от сина; 3) възможно ли е да се придобие по давност собственост на реално определена част (само таванско помещение) от жилищен имот, който разполага и с избено помещение; 4) възможно ли е признаване на придобито по давност вещно право на ползване върху реална част (само за таванско помещение) от обект (апартамент) без реалната част да е отделена и без дори да е отделяема в самостоятелен обект; 5) възможно ли е присъждане на обезщетение за лишаване от право на ползване на имот-таванско помещение, след завещателни разпореждания в полза на трето лице на основния имот-апартамент при ползване от същото трето лице на таванското помещение с подобренията, извършени със собствени средства и платени от ищеца изцяло и при ползване на всичките му движими вещи в таванското помещение без плащане на наем от 2019 г. до настоящия момент; 6) при определяне обезщетение за имуществени вреди как се прилага в конкретния случай обществения критерий за неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 51 ЗЗД. Първите четири въпроса са материалноправни и са свързани с тезата на ищеца, че е владелец на таванското помещение, като владението му е предадено от неговия баща и е упражнявано в десетгодишен период преди откриване на наследството му явно, непрекъснато и несъмнително. Тези въпроси са неотносими към изводите на съда, че ищецът е бил държател, като приживе наследодателят е продължил да ползва помещението, разполагайки с ключ и предоставяйки достъп и на внуците си, като в един момент е дал и ключ на единия от тях за постоянно, като след допускането на ищеца в имота липсва демонстриране на промяна в намерението му, чрез която да отрече собствеността на баща си в преустроеното таванско помещение и от този момент да му се признае, че е завладял същото и съответно да започне да тече придобивна давност. В нито един от актовете на ВКС, на които се позовава касаторът, а и които са известни на касационния съдебен състав не е прието, че за държател може да започне да тече придобивна давност, ако не е демонстрирал промяната в намерението си, чрез отричане правата на собственика, който го е допуснал в имота, когато това е обективно възможно, поради което по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неотносим се явява и петият поставен въпрос. Право на обезщетение за лишаване от ползване притежава собственика или съсобственика на недвижим имот, но не и лицето, извършило подобрения в чужд имот, а и по настоящото дело не е предявяван иск за обезщетение за лишаването на ищеца от ползването на собствените му движими вещи, находящи се в преустроеното таванско помещение. Касаторът не е посочил практика на ВКС, която да дава различно тълкуване по този въпрос. По шестия въпрос въззивният съд не се произнасял, доколкото той е свързан с начина по който се определя обезщетение за вреди от непозволено увреждане, а такъв иск по настоящото дело съдът не е разглеждал. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено само формално, доколкото е обосновано с бланкетните твърдения за нарушение на материалния закон и нарушение на принципа на справедливост и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, които бланкетни твърдения не могат да се свържат с тълкуването за приложното поле на това основание за допускане на касационно обжалване в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по г. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е обосновано с довода, че съдът правилно е приел, че касаторът е владял процесното таванско помещение, но необосновано е направил извод, че собствеността не е придобита по давност, тъй като помещението не е самостоятелен обект на вещни права и е отхвърлил евентуалните искове по съображения, че има заем за послужване, докато свидетелите категорично установяват, че наследодателят е дал таванското помещения само на него и съответно не е държател, като доказателствата са обсъдени превратно. Посочената обосновка не може да се отнесе към основанието за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на някой от изводите на съда. От една страна по всички евентуално съединени искове за собственост съдът е направил извод, че ищецът е бил държател и само по главния иск е формирал и извод, че не може да се придобие по давност помещение, което не е самостоятелен обект на вещни права. Изводът на съда, че ищецът е държател не би могъл да бъде проверен само от прочита на съдебния акт, а изисква преценка и на съдържанието на събраните по делото доказателства, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. С оглед изхода на настоящото производство Д. С. И. следва да възстанови на Г. С. Д. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 2200 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Е. М. по договор за правна защита и съдействие от 25.10.2023 г. По изложените съображения Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение