Определение № 50003 от 13.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2562/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба от ответника А. Е. Я., чрез адв. А. С. срещу определение № 1201/23.05.2022 г. по в.ч.гр.дело № 15/2022 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено определение № 544/15.11.2021 г. по гр.дело № 769/2021 г. на Районен съд Айтос, с което е прогласено, че Районен съд Айтос не е международно компетентен да разгледа спора по гр.дело № 769/2021 г. по описа на същия съд и е прекратено е производството делото, и същото е върнато на Районен съд Айтос за продължаване на съдопроизводствените действия. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Сочи се, че в противоречие с приетите за установени факти съдът неправилно е приел, че обичайното местопребиваване на детето към момента на предявяване на иска не може да бъде установено с категоричност. Според жалбоподателя независимо дали детето е посещавало детско или учебно заведение пребиваването му в Н. за повече от 11 месеца преди подаване на исковата молба показва трайно установяване на територията на тази държава и е белег за това, че обичайното местопребиваване на детето А. към момента на образуване на делото е извън РБългария. Поддържа, че дългият срок на пребиваване – около една година преди образуване на делото е достатъчен аргумент да се приеме, че обичайното местопребиваване на детето А. не е в България по смисъла на чл.8,пар.1 от Регламент № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Пребиваването на детето А. извън България в период около 11 месеца преди завеждане на исковата молба според жалбоподателя обосновава извод, че към подаване на исковата молба – 09.00.2021 г. България не е държавата по обичайното му местопребиваване по смисъла на чл.8,пар.1 от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. В подкрепа на този извод е и справката от ОД МВР Б. за регистрираните задгранични пътувания на детето А. Я. в периода от 23.10.2020 г. до 20.10.2021 г. Сочи, че не са представени никакви доказателства, че детето е пребивавало в Н. с цел лечение. Жалбоподателят поддържа за неправилен извода на Окръжен съд Бургас, че не може да се установи с категоричност обичайното местопребиваване на детето към момента на предявяване на иска, поради което неправилно е определена международната компетентност на съда по реда на чл.13 от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени обжалваното определение и да се прекрати производството по делото, като международно неподведомствено на български съд. В изложението са поставени два въпроса, които са близки по съдържание и се свеждат до правния въпрос, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС в следния смисъл: Кои са фактите и обстоятелствата, които следва да се вземат предвид от съда, при определяне обичайното местопребиваване на дете по смисъла на чл.8 от Регламент № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност при определяне на международната компетентност на съда да разгледа предявен иск с правно основание чл.132 СК за лишаване от родителски права и кой носи доказателствената тежест за установяването им. Ответницата по касационната жалба А. Ш. Ч., чрез адв. Г. К. в писмен отговор е изразила мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. По делото е установено следното: Производството пред РС Айтос е било образувано на 09.09.2021г. по иск с правно основание чл.132 от СК, предявен от жалбоподателката А. Ш. Ч. срещу ответника А. Е. Я. за лишаване на последния от родителски права спрямо сина им А. А. Я., [дата на раждане] В молбата са изложени обстоятелства във връзка със заболяване на детето и предходното дело между страните. Посочено е, че страните са разделени от 2013г., когато ответникът напуснал семейното жилище в [населено място], а по данни на неговия баща от 6-7 години живее в Германия. Ответникът не се интересувал от детето, не участвал в издръжката му. Отказал да даде разрешение за лечението на детето в чужбина, поради което се наложило разрешението да бъде получено по съдебен ред, като същото обхващало периода от 2020г. до 2022г. Изложени са твърдения, че към момента на подаването на молбата ищцата е на лечение в Н., заедно с детето. В срока за отговор на исковата молба, ответникът А. Я., е възразил, че българският съд не е компетентен да разгледа иска, тъй като според твърденията в исковата молба детето се намира в Н.. Твърди, че майката е променила местопребиваването на детето, извела го е от България и то се намира в чужбина за продължително време, а не с цел лечение. Намира, че в случая е приложим Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност - чл.1, т.1, б. „б“ и чл.8 от Регламента. Поискал е да бъде извършена справка за задграничните пътувания на детето. По същество е оспорил иска като неоснователен. Твърди, че изплаща определената му издръжка чрез ЧСИ. Заявил е, че ищцата препятства възможността да осъществява определения му режим на лични отношения с детето, когато се намира в България, както и тази на неговите родители, като укрива детето, блокирала е и всички начини за комуникация с родителите на ответника, за да не могат да се срещат с детето. Счита, че делото е образувано защото през 2022г. изтича срока на полученото разрешение от АРС за пътуване на детето в чужбина, а майката желае да пътува с детето свободно, без да се налага да доказва пред съда нуждата от пътуване на детето в чужбина. Заявил е, че от приложените към исковата молба дказателства не се установява детето да е било лекувано в България или чужбина. Моли искът да бъде отхвърлен. С определение от 13.10.2021г. районният съд е изготвил проекто - доклад, допуснал е част от исканите доказателства, включително справка от ОДМВР за задграничните пътувания на детето, постановил е задължително изслушване на ответника, указал е на ДСП - Р. да изготви социален доклад и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание с участието на прокурор за 19.11.2021г. След получаването на изисканата информация от ОД МВР- Б. /26.10.2021г. и социалния доклад /27.10.2021г./, преди да даде възможност на ищцовата страна да се запознае с възраженията на ответника /изискване на чл.8 ГПК/, районният съд е постановил определение от 15.11.2021г., с което е прогласил, че РС - Айтос не е международно компетентен да разгледа спора по делото и е прекратил производството. Посочил е, че за международната компетентност съдът следи служебно, а в случая същата се урежда от Регламент /ЕО//2201/2003, който има пряко приложение и приоритет пред вътрешното право. Приел е, че детето се е установило трайно да живее в Н. със своята майка, видно от справката от ОДМВР – Б., като през последната година е било в България за около 11-12 дни, а към датата на исковата молба не се е намирало в пределите на Република България. Към релевантния момент детето не било влизало в пределите на Република България от близо 11 месеца. Приел е също, че според твърденията в исковата молба и изложеното в социалния доклад, детето е на лечение в Н., поради което според съда приложение следва да намери чл.8, §1 от Регламента. Цитирано е възприетото в решение на Съда по дело С-497/10, че под „обичайно местопребиваване“ по смисъла на чл.8 и чл.10 от Регламента трябва да се тълкува мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда. Цитирано е и решение на СЕО от 2.04.2009г. по дело С-523/07. Като е преценил, че в случая предвид данните по делото, здравословното състояние и заболяването на детето, изискващи адекватното и продължаващо лечение, районният съд е приел, че детето има трайно обичайно местопребиваване извън пределите на Република България, доколкото я е напуснало през м. октомври 2020г., установявайки се с майка си в Н.. Приел е също, че към 09.09.2021г. детето също няма обичайно местопребиваване в България, поради което е счел, че на основание чл.8 от Регламент /ЕО/ №2201/2003 не разполага с компетентност да разгледа иска по чл.132, ал.2 СК. Посочил е още, че не са налице обстоятелства, които да обуславят запазена компетентност на българския съд поради местене на децата /чл.9/ или поради отвличането им /чл.10/, нито имало акт за прехвърляне на компетентност от друг съд на държава-членка /чл.15/, нито била налице пророгация на компетентност по чл.12 от Регламента. Затова е прекратил производството по делото. Въззивният съд се е позовал на чл.133, ал.1 от СК, според който производството за ограничаване и за лишаване от родителски права се разглежда от районния съд по настоящия адрес на детето. Посочил е, че съгласно §1, т.4 от ЗБЛД настоящ адрес може да бъде постоянния или друг адрес, на който лицето живее. Прието е, че с оглед на тези разпоредби от значение за преценката относно компетентния да разгледа делото съд е установяването на мястото, където детето е живяло към подаването на исковата молба. Предвид възражението на ответника, че детето живее в Н., поради което българските съдилища не са компетентни да разгледат спора съдът е приел, че следва да се установи обичайното местоживеене на детето по смисъла на чл.8, §1 от регламент /ЕО/ №2201/2003 на Съвета от 27.11.2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Прието е за безспорно, че към момента на подаване на исковата молба – 09.09.2021 г. ищцата и детето на страните имат заявен постоянен адрес в [населено място], България, но в периода от 23.10.2020г. до 14.09.2021г. не е живяло на постоянния си адрес в [населено място], а в Н.. Прието е за основателно становището на ответната страна, че по делото липсват каквито и да било доказателства в подкрепа на твърденията в исковата молба и в жалбата, че в Н. майката и детето са били единствено във връзка с провеждано негово лечение, поради което на детето е било разрешено да пътува извън България в периода от 2020- 2022г. Посочено е, че са налице само твърдения на ищцата за това, изложени в исковата молба и жалбата, както и в проведения телефонен разговор със служител на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] по повод изготвянето на социалния доклад. Приел е, че липсва каквото и да е медицинско доказателство за провеждано лечение на детето в Н.. Въззивният съд е приел, че няма категорични доказателства в подкрепа на тезата на ответника, който носи доказателствената тежест за това, че ищцата и детето са се установили трайно в Н., т.е. че обичайното му местопребиваване е там. Според съда обичайното местопребиваване по смисъла на чл.8, §1 от Регламента е автономно понятие на правото на Европейския съюз, разяснено с решения на СЕС /включително цитираните от АРС – С - 523/07; С - 497/10/. Прието е, че това е мястото, където е центърът на интересите на детето, като се държи сметка за релевантните фактически обстоятелства и по - специално за продължителността и редовността на пребиваването, социалните и семейните връзки, без да е необходимо престоят да бъде непрекъснат /Определение №481 по ч.к.гр.д.№2298/21г. на ВКС, IV гр. отд./. Приел е още, че предвид заболяването на детето от аутизъм не може да се направи извод, че детето има трайно установена среда в Н., като е съобразено, че няма данни същото да е посещавало училище, център за интеграция или рехабилитация, че няма данни да е било интегрирано в някаква общност в Н., извън семейството му. Като е взел предвид установените факти, въззивният съд е приел, че обичайното местопребиваване на детето към момента на предявяването на иска не може да бъде установено с категоричност. Прието е, че компетентността на съда по смисъла на чл.12 от Регламент /ЕО/ №2201/2003 също не може да се определи, тъй като искът за лишаване от родителски права не е предявен /и не би могъл да бъде/ с иск за развод, тъй като страните не са сключвали брак. С оглед на това съдът е приел, че при конкретните обстоятелства спорът за компетентността на българските съдилища следва да се разреши съобразно чл.13 от Регламента, а именно - съдилищата на държавата – членка, в която детето пребивава са компетентни да разгледат делото. Съдът е взел предвид приложената декларация за заминаване в чужбина, съгласно която на 25.10.21г.ищцата е декларирала промяна на адреса си от [населено място], Н. и заминаване на 31.10.2021г. на адрес [населено място], България, [улица], както и от данните от социалния доклад и е приел, че ищцата и детето са напуснали Н. и понастоящем пребивават в Република България. Поради това е формиран извод, че българският съд е компетентен да разгледа и реши предявения иск. С оглед на изложеното съдът е отменил обжалваното определение и делото е върнато на Районен съд Айтос за продължаване на съдопроизводствените действия. По правните въпроси: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по първата част от правния въпрос: Кои са фактите и обстоятелствата, които следва да се вземат предвид от съда, при определяне обичайното местопребиваване на дете по смисъла на чл.8 от Регламент № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност при определяне на международната компетентност на съда да разгледа предявен иск с правно основание чл.132 СК за лишаване от родителски права и по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС във втората част от въпроса: кой носи доказателствената тежест за установяване на посочените факти и обстоятелства? Съгласно чл.8,пар.1 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност съд на държава-членка е компетентен по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. Общата компетентност на съдилищата на държава-членка по искове за родителска отговорност е определена в чл. 8, пар.1 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. С решение на Съда на ЕО от 02.04.2009г. по дело С-523/07 по преюдициално запитване е разяснено, че понятието за обичайно пребиваване по смисъла на чл. 8, пар. 1 Регламент /ЕО/ № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава - членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай. Това тълкуване е дадено и в решение по дело С-497/10 на Съда на Европейския съюз. С т.51 от същото решение е прието, че за да се разграничи обичайното местопребиваване от обикновеното временно присъствие, трябва да се подчертае, че обичайното местопребиваване поначало трябва да има известна продължителност, която да отразява достатъчна трайност. Въпреки това Регламентът не изисква наличието на минимална продължителност. В действителност за преместването на обичайното местопребиваване в приемащата държава от значение е преди всичко волята на заинтересованото лице да установи на това място постоянния или обичаен център на своите интереси с намерението това да има траен характер. По този начин продължителността на престоя може да служи само като показател при преценката на трайността на пребиваването, която трябва да се направи с оглед на съвкупността от специфичните за конкретния случай фактически обстоятелства. Съгласно правилото на чл.154,ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните в производството трябва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава изгодните за себе си искания и възражения, съответно да понесе неблагоприятните последици от недоказването им. Това правило не въвежда задължение за страните да представят доказателства за установяване на твърденията си, а установява само кой следва да понесе неблагоприятните последици, че тези факти не са доказани по делото. Затова по делото съдът следва да прецени дали съответен факт е доказан или не, като вземе предвид не само доказателствата, представени от страната, която носи доказателствената тежест, но и тези представени от насрещната страна, а също така и евентуално събраните служебно доказателства, когато такива са допустими по силата на закона. При възражение, въведено от ответника по предявен иск с правно основание чл.132 СК, че българският съд не е компетентен да разгледа спора на основание чл.8,пар.1 от Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, тъй като детето има обичайно местопребиваване в друга държава-членка на Европейския съюз тежестта на доказване е за ответника. В случаите, когато се касае за компетентност на съда по Регламент/ЕО/ № 2201/2003 съдът е задължен служебно да следи за компетентността си, съответно такова задължение има и съгласно т.1 от т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. С оглед характера на спора по предявения иск по чл.132 СК – лишаване от родителски права, съдът е длъжен служебно да следи за защитата на интереса на непълнолетното дете и негово задължение е служебно да събере доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето, включително във въззивното производство и дори при липса на нарочно оплакване във въззивната жалба – т.1 и мотивите към нея от посоченото тълкувателно решение. В случаите, когато съдът извършва процесуални действия във връзка с установяването и доказването на факти от значение за спора, /включително и за компетентността си/ той следва да уведоми страните за това, да им даде възможност да изразят становище и евентуално да представят доказателства. Като взема предвид цитираната практика на Съда на Европейския съюз и задължителната практика на ВКС, изразена в т.1 от т.решение№ 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК съдът намира за необоснован извода на въззивния съд, че обичайното местопребиваване на детето към момента на предявяване на иска не може да бъде установено с категоричност. Ищцата А. Ш. Ч. е предявила иск с правно основание чл.132,ал.1,т.2 СК срещу А. Е. Я. – сега жалбоподател за лишаване от родителски права по отношение на роденото от съвместното съжителство на страните дете А. А. Я., род на 09.08.2012 г., поради неполагане грижи за детето и недаване на издръжка от ответника. Исковата молба е постъпила в Районен съд Айтос на 09.09.2021 г. Към исковата молба е приложен препис от решение № 117/16.07.2020 г. по гр.дело № 1056/2019 г. на Районен съд Айтос, с което е дадено разрешение на малолетното дете А. Я. да напуска пределите на РБългария неограничен брой пътувания в Държавите членки на Европейския съюз и Република Турция със съгласието на майката А. Ч. без да е необходимо за това съгласието на бащата А. Я. за срок от три поредни години – 2020 г., 2021 г. и 2022 г. С решението е прието, че с ЕР на ТЕЛК № 2909/20.12.2018 г. на детето е поставена диагноза – генерализирано разстройство на развитието – детски аутизъм и със срок до 01.12.2021 г., и поради състоянието на детето е предписано лечение. Прието е, че след положени усилия за подобряване на състоянието в страната, майката е заявила желание за провеждане на лечение в клиники на територията на други държави – членки на ЕС и в Република Турция, за което е необходимо съгласие на другия родител и документ за самоличност. Към исковата молба е приложена епикриза на детето А. Я. от 07.08.2018 г., издадена от МБАЛ”Света М.” ЕАД В., в която е приета диагноза генерализирано разстройство на развитието – детски аутизъм. Решението е без отбелязване, че е влязло в сила, но това обстоятелство не е спорно между страните по делото. С отговора на исковата молба ответникът А. Я. е въвел възражение, че българският съд не е компетентен да разгледа предявения иск, тъй като детето има обичайно местопребиваване по времето, когато съдът е сезиран в Н., че е приложима разпоредбата на чл.8,пар.1 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по блачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Заявено е доказателствено искане да се изиска от съда служебна справка от ОД МВР Б., от която да е видно какви данни има за влизане/излизане през гранично-пропусквателните пунктове от страна на детето А. за периода от 16.07.2020 г. до подаване отговора на исковата молба. В отговора е изразено и становище по основателността на предявения иск. Към отговора са приложени писмени доказателства, които според ответника налагат извод за неоснователност на исковата претенция. С определение от 13.10.2021 г. районният съд е изготвил проект за доклад по делото. Приел е за безспорно между страните, че ответникът е баща на детето. Разпределил е доказателствената тежест между страните по следния начин: ищцата да докаже поведение на ответника, което представлява опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, представляващи особено тежък случай, да установи, че ответникът трайно не полага грижи за детето. Ответникът да установи наличие на обективна пречка да полага грижи за детето, както и че му дава /заплаща издръжка. С определението са приети представените писмени доказателства от страните, дадена им е възможност да ангажират гласни доказателства, чрез разпит на свидетели при режим на довеждане. Постановил е да се изиска служебна справка от ОД МВР Б. от която да е видно какви данни има за излизане/влизане през ГПКК на РБългария за детето А. Я. за периода от 16.07.2020 г. до постановяване на определението и е указал на ответника да се яви в открито съдебно заседание за изслушване. С посоченото определение делото е насрочено за открито съдебно заседание на 19.11.2021 г. от 13.30 часа. На 26.10.2021 г. по първоинстанционното дело е постъпила справка от ОД МВР Б. за задграничните пътувания на детето А. Я. за периода от 16.07.2020 г. до 20.10.2021 г. На 27.10.2021 г. по делото на районен съд А. е постъпил Социален доклад. Четири дни преди насроченото първо по делото съдебно заседание по гр.дело № 769/2021 г. Районен съд Айтос е постановил определение № 544/15.11.2021 г., с което е прогласил, че не е международно компетентен да разгледа спора по делото и е прекратил производството като международно неподведомствено на български съд. Срещу постановеното определение е подадена въззивна частна жалба от ищцата А. Ч., чрез адв.Г. К.. Към частната жалба са приложени писмени доказателства за пътуване на детето и майката през месец ноември 2021 г. до Република Турция и връщане в България за времето от 03 до 09.11.2021 г., фактури за плащания на медицински услуги от м. ноември 2021 г. Към частната жалба е приложен и надлежен превод на декларация за заминаване в чужбина от 25.10.2021 г., с която ищцата А. Ч. е декларирала промяна на адреса от [населено място] и заминаване на 31.10.2021 г. за РБългария на адрес [населено място], [улица], като е декларирала, че едно от лицата, които се местят с нея е детето А. Я.. С обжалваното определение от 23.05.2022 г. по в.ч.гр.дело № 15/2022 г. Бургаският окръжен съд по посочените по-горе съображения е отменил определението от 15.11.2021 г. по гр.дело № 769/2021 г. на Районен съд Айтос и делото е върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Като взема предвид установените факти и дадения отговор на правния въпрос настоящият съдебен състав намира, че определението на въззивния съд следва да бъде отменено, поради допуснати процесуални нарушения. От представените по делото препис от протокол по гр.дело № 950/2017 г. на Районен съд Айтос се установява, че между страните по делото А. Ч. и А. Я. е сключена съдебна спогодба, по силата на която Я. е поел задължение да заплаща месечна издръжка на детето А. Я., чрез майката и законен представител А. Ч. в размер на 150 лв., считано от 26.10.2017 г. и месечна добавка на основание чл.143,ал.4 СК в размер на 200 лв. месечно за срок от една година, считано от 26.10.2017 г. Установява се също от приложените по делото преписи от съдебни решения, че с влязло в сила на 12.11.2020 г. решение № 133/21.06.2019 г. по гр.дело № 268/2018 г. на Районен съд Айтос е определен режим на лични контакти на бащата А. Я. с детето А. Я., подробно посочен в същото, както и режим на лични контакти на дядото по бащина линия Е. И. Я. с детето А. Я.. От цитираните съдебни решения се установява, че споровете между страните за родителската отговорност – режим на лични контакти и издръжка по отношение на детето А. са разглеждани и решавани от българските съдилища. При това нито една от страните не е въвела възражение, че българските съдилища не са компетентни да разглеждат тези спорове. Въз основа на посоченото може да бъде направен извод, че детето е имало обичайно местопребиваване на територията на РБългария, което се установява и от обстоятелството, че с решение № 117/16.07.2020 г. по гр.дело № 1056/2019 г. на Районен съд Айтос е дадено заместващо съгласие детето А. Я. да напуска пределите на РБългария за пътуване в Държавите-членки на Европейския съюз и РТурция със съгласието на майката и без съгласието на ответника А. Я. за период от три поредни години – 2020 г. – 2022 г. Подобно съгласие би било необходимо само ако детето се намира на територията на РБългария и иска да напусне страната, поради определени причини. Тези факти не се оспорват от ответника, който твърди, че е налице промяна на обичайното местопребиваване на детето от РБългария в Н., като се позовава на справка на ОД МВР Б., че е напуснало страната на 23.10.2020 г. и е пребивавало в посочената страна до 14.09.2021 г., след което отново е напускало страната през месец септември 2021 г. за тринадесет и за пет дни. За да се приеме, че е налице промяна на обичайното местопребиваване на детето А. по делото следва да бъдат установени конкретни обстоятелства по критериите, посочени в решение по дело С-523/07 на Съда на Европейския съюз – пребиваване на детето на територията на държава-членка на ЕС, което изразява определена интеграция в социалната и семейна среда, продължителност, редовност, условията и причините за престоя на територията на държавата-членка, причини за преместване на семейството в тази държава, гражданството на детето, място и условия за обучение в училище, лингвистични познания, семейни и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. В случай, че това не бъде направено се счита, че детето има обичайно местопребиваване в държавата, в която е пребивавало преди твърдяната промяна – т.е. в РБългария. Отсъствието на детето от обичайното му местопребиваване дори за продължителен период от време, не може да обоснове промяна на това местопребиваване при положение, че не са установени обстоятелствата по критериите в цитираното решение на Съда на Европейския съюз. От това следва, че с оглед на събраните доказателства до този момент в производството компетентен да разгледа спора е българския съд. Както първоинстанционният, така и въззивният съд не са дали указания на страните кои са подлежащите на доказване факти във връзка с направеното възражение от ответника за некомпетентност на българския съд, както и да представят доказателства за установяването им. С оглед задължителните указания в т.решение № 6/15.01.2019 г. по т.дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС при обжалване на определенията въззивният съд не е ограничен с оплакванията в частната жалба, поради което в конкретния случай Окръжен съд Бургас е следвало да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, като при необходимост разгледа делото в открито съдебно заседание. Поради това обжалваното определение следва да бъде отменено и делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане. След връщане на делото въззивният съд следва да даде указания на страните във връзка с направеното от ответника възражение за некомпетентност на българския съд, както относно подлежащите на доказване факти, така и относно разпределение на доказателствената тежест за тях. Съдът отчита обстоятелството, че доколкото се твърди от ответника наличието на промяна на обичайното местопребиваване на детето А. следва да бъде установено, че към момента на предявяване на иска детето е с ново обичайно местопребиваване в страна-членка на ЕС, различна от тази, в която е имало първоначално такова. След представяне на доказателства от страните и такива, събрани служебно от съда в изпълнение на задължението да следи за защита интересите на ненавършилото пълнолетие дете въззивният съд следва да прецени компетентен ли е българският съд да разгледа предявения иск по чл.132 СК, като съобрази правилото на чл. 17 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, както и това, че тази компетентност се определя с оглед обстоятелствата към момента на предявяване на иска. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение