Определение № 398 от 25.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 684/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Е. Л. Б., чрез пълномощника му адв. Ив. Г. от АК - П., срещу решение № 1351 от 20.11.2019 год. по в. гр. д. № 2292/2019 год. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което се потвърждава решение № 379 от 08.08.2019 год., постановено по гр. д. № 2882/2018 год. на Районен съд - Асеновград, с което Е. Л. Б. е осъден на основание чл. 109 от ЗС по активно субективно съединени искове, предявени от В. В. Т. и К. Д. П., да премахне изградената от него инсталация за локално отопление в частта на димоотводните тръби от котела в неговото избено помещение № 4, в избения подземен етаж на [жилищен адрес] вх. „Б“ в[жк], [населено място], преминаващи през общия коридор на този етаж до избеното помещение, находящо се в съседство на срещуположната на неговата изба, заустени в изградено от него удължение на съществуващия комин на жилищната сграда, преминаващ през спалните помещения на ищците, както и да премахне удължението на същия комин под приземния етаж. Касаторът моли за отмяна на въззивното решение, като се позовава на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК по подробно изложени в касационната жалба съображения за недопустимост, съответно неправилност на въззивното решение. Твърди, че същото е постановено по непредявен иск, а от друга страна е и неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост, както и с оглед постановяването му в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В изложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират основанията за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 при формулирани въпроси, както следва: 1. Относно допустимостта на въззивното решение, доколкото касаторът смята, че конкретизираните от ищците определени негови действия не се установява да са точната причина за нарушеното им право, съответно не е ли налице произнасяне на свръх петитум; 2. Допустимо ли е уважаване на иск по чл. 109 ЗС, когато това води до ограничаване правата на един от етажните собственици да използва общи части на сградата по тяхното предназначение?; 3. Съответно допустим ли е изобщо такъв иск, когато необезпокояваното използване на собствеността е предизвикано от амортизация на обща част на сградата? и 4. Относно наличието на правен интерес от предявяването на негаторен иск, с който се търси защита срещу действия на ответника, свързани с ползване на общи части на сградата по тяхното предназначение, респективно не представлява ли предявяването му опит за заобикаляне на задължението им по поддържане на тези общи части? Ответниците по касационната жалба В. В. Т. и К. Д. П., заедно представлявани от адв. М. А. и адв. В. Д. от АК - П., в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, излагат съображения за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване, респективно навеждат доводи за неоснователност на постъпилата касационна жалба. Претендират сторените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото и предмета на настоящето производство, намира следното: Касационната жалба е редовна като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок, с необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че в случая са налице всички предпоставки за уважаване на предявените при условията на субективно съединяване искове с правно основание чл. 109 ЗС, а именно: безспорно установена материалноправна легитимация на ищците като собственици на самостоятелни обекти в процесната сграда; противоправно поведение на ответника, също собственик на самостоятелен обект в сградата, изразяващо се в изграждане на отоплителна инсталация в нарушение на нормата на чл. 186, ал. 1 ЗУТ; неоснователно въздействие върху собствените на ищците обекти в сградата и нейните общи части, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение. След подробен анализ на събраните по делото доказателства (документи, свидетелски показания и две съдебно-технически експертизи), въззивният съд е приел за установено, че експлоатацията на изграденото локално парно на твърдо гориво води до задимяване на сградата – етажна собственост, в това число на общи части от нея, както и на жилищните помещения на ищците. Отчел е обстоятелството, че противоправният резултат се дължи до известна степен на установеното лошо състояние на коминната инсталация в сградата, но в същото време е посочил, че задимяването на общите части в нея (стълбището и коридорите) се дължи единствено на допълнително изградената в нарушение на предвидения в закона ред инсталация. С тези мотиви и доколкото експертните заключения са единодушни относно причината за задимяването, а именно начина на изграждане на димоотводната система в котелното и в избените помещения, която включва прекалено дълъг, неизолиран, хоризонтален участък, с минимален наклон, който се загрява по-бавно до осъществяване на необходимата тяга за отвеждане на димните газове, въззивният съд е достигнал до извод за основателност на предявените претенции, поради което и е потвърдил първоинстанционното решение. При тези мотиви, настоящият съдебен състав на Върховен касационен съд, II г. о., намира, че не е налице сочената от касатора очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, нито се установяват предвидените в тази разпоредба основания за служебно произнасяне по настоящото производство – вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Не се констатират нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд във връзка с решаването на спорове по чл. 109 ЗС, нито явна необоснованост поради нарушаване правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на процесуалния закон или нарушение на императивни правни норми. Обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес. Първият поставен в изложението въпрос относно допустимостта на решението, макар и обуславящ изхода на спора по конкретното дело, не обосновава допускане на касационно обжалване, тъй като по отношение на него не е налице визираната в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и релевирана от касатора хипотеза. Същият не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС, като доводите на касатора, че засягането на правото на собственост във връзка с общите части на сградата следва да бъде защитено чрез иск по чл. 45 ЗЗД, доколкото са разбираеми, се явяват напълно неоснователни. От друга страна, по допустимостта на негаторния иск в тази хипотеза е налице произнасяне на ВКС, като с решение № 116 от 03.11.2016 год. по гр. д. № 1432/2016 год., II г. о., изрично е застъпено становището, че прокарването на нова инсталация или изменението на съществуващата, без да е налице съгласие за това от страна на мнозинството етажни собственици само по себе си представлява неоснователно накърняване на собственическите им права, обуславящо успешното провеждане на иска по чл. 109 ЗС. От посочените мотиви на въззивния съд е видно, че същите са съобразени и с цитираната от касатора задължителна практика, формирана с Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 год. по тълк. д. № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС, съгласно която за уважаването на този иск във всички случаи ищецът е необходимо да докаже не само, че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие, но и че съответното действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените. Що се отнася до останалите три въпроса, за които се твърди да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, същите не са обуславящи изхода на конкретното дело и на практика се свеждат до оплаквания относно правилността на въззивното решение по отношение на правните изводи на съда относно законността на изградената парна инсталация, точните причини за задимяването на помещенията на ищците и общите части на сградата, съответно причинната връзка с поведението на ответника, които не могат да бъдат проверявани в хода на настоящото производство. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. Видно от приетото от въззивния съд, в случая не е налице ограничаване правата на един от етажните собственици да използва по предназначение обща част на сградата (изграденото в нея коминно тяло). Спорът има за предмет задължаване на ответника да премахне незаконно изградените от него димоотводни тръби в удължение на съществуващия в сградата комин, която конструкция не е в състояние да осигури необходимата тяга за извеждане на дима и става причина за задимяване на общи части на сградата, както и на собствените на ищците самостоятелни обекти в нея. По аналогични съображения не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ГПК и по въпросите дали изобщо е допустим такъв иск, когато необезпокояваното използване на собствеността е предизвикано от амортизация на обща част на сградата, респективно не представлява ли предявяването му опит за заобикаляне на задължението им по поддържане на тези общи части, доколкото същите не кореспондират на приетите за установени фактически обстоятелства и направените във връзка с тях правни изводи. Това е така, тъй като, съгласно мотивите на въззивния съд, евентуалното влошено състояние на комина е само една от причините за установеното неоснователно накърняване на собственическите права на ищците върху самостоятелни обекти в сградата, което се дължи преимуществено на конструктивно неадекватната и неправомерно изградената допълнителна инсталация и в същото време е единствена причина за задимяването на общите части на сградата, което само по себе си отново представлява пречка за упражняване правото на собственост в пълен обем, подлежащо на закрила чрез иска по чл. 109 ЗС. Предвид изложеното се налага изводът, че така поставените въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, което е достатъчно основание да не се допусне касационното обжалване на въззивното решение и без да се изследват релевираните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуално-правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. С оглед този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът дължи заплащане на сторените от ответниците по касационната жалба разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, които съгласно представения договор за правна защита и съдействие възлизат в общ размер на 1 200 лв. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, II г. о.,