Определение № 2357 от 12.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1128/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. №1015/13.03.2025г. на И. Й. Й., чрез адв. Сл. Т., срещу определение №64/12.02.2025г. по в.ч.гр.д. №42/2025г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено определение №865/02.12.2024г. по гр.д. №1354/2024г. на Смолянския районен съд, с което подадената от жалбоподателя искова молба е върната, а производството по делото - прекратено, поради липса на правен интерес. Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно и необосновано, и моли за неговата отмяна. Твърди, че чрез предявения иск цели да установи, че процесните сгради са част от наследството на Х. Ч.. Излага, че въпреки уважения иск по чл. 56 ЗН, с решението по който е обявен за относително недействителен спрямо него отказът на длъжника Л. Ч. от наследството на баща му Х. Ч., той не може да насочи принудително изпълнение и да се удовлетвори от имуществото, което след унищожаване на отказа се е върнало в патримониума на длъжника, тъй като ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт по давност, наследство и заявен от един от наследниците отказ от наследство, като са признати за собственици на процесните сгради, след което са извършени и две разпоредителни сделки. Жалбоподателят счита, че за него е налице правен интерес от предявяване на исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК, тъй като е налице правен спор и поведението на ответника прави правното положение на ищеца несигурно. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. "Какви са критериите, въз основа на които се преценява наличието или отсъствието на правен интерес от предявяване на установителен иск?";

2. "Постигането на извънпроцесуална цел на съдебното производство, ползата от него, определяща ли е за преценката дали е налице правен интерес от предявяването на установителен иск?";

По тези два въпроса според жалбоподателя разрешението на въззивния съд е в противоречие с практика на Върховния касационен съд, обективирана в определение №315/17.04.2012г. по т.д. №1069/2011г. на ВКС, решение №458/29.06.2010г. по гр.д. №1526/2009г. на ВКС, и решение №145/19.05.2008г. по т. д. №695/2007г. на ВКС, според която за допустимостта на установителния иск е достатъчен и евентуален интерес, както и възможността правният субект да има дори и някаква косвена полза от уважаването на такъв иск.

3. "Наличието на висящо съдебно производство по чл. 135 от ЗЗД, прегражда ли възможността ищецът да предяви в отделно производство установителен иск за решаване със сила на пресъдено нещо дали длъжникът с разпоредителните сделки, предмет на П. иск се е разпоредил със свое имущество, придобито от него по наследство?" Жалбоподателят счита, че възприетото от въззивния съд по този въпрос е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в определение №67/19.01.2010г. по гр. д. №1526/2009г. на ВКС.

4. "В хипотезата на успешно проведен от кредитор иск с правно основание чл. 56 от ЗН, налице ли е правен интерес за кредитора от предявяване на установителен иск за установяване на обстоятелството, че конкретно имущество е част от наследството?". Искането за селектиране по този въпрос се прави на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че по него липсва съдебна практика, поради което отговорът му ще допринесе за развитието на правото.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първоинстанционното производство по гр. д. №1354/2024г. е образувано по иск на И. Й. Й., предявен срещу Л. Х. Ч., Б. Л. С., Н. Л. С., Х. Л. С., Д. Л. Родопска, Ю. Ш. С., С. Х. Ч., М. Л. Сурова, В. Л. Ч. и А. Л. К. за признаване за установено, че построените в поземлен имот с идентификатор 12526.3.364 по кадастралната карта на [населено място] дол, общ. Смолян, обл. Смолян: 1. Сграда с идентификатор 12526.3.364.1 със застроена площ 78 кв.м. с предназначение - жилищна сграда, и 2. полумасивна сграда с идентификатор 12526.3.364.2, със застроена площ от 36 кв.м., с предназначение - селскостопанска сграда, за които ответниците са се снабдили с нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение, по силата на наследство по закон и на основание отказ от наследство №159, т.I, рег.№1478, д.№84/2019г., са част от наследството на Х. Ю. Ч., починал на 03.03.2016г. Ищецът твърди, че е кредитор на ответника Л. Ч. за сумата 25 000 лв., за която, след проведено заповедно производство, му бил издаден изпълнителен лист, въз основа на който било образувано изпълнително дело №1062/2013г. по описа на ЧСИ П. И.. В хода на изпълнителното производство се установило, че Л. Ч. притежавал в режим на съпружеска имуществена общност с А. Ч. Ѕ ид. ч. от апартамент с идентификатор [№], с площ 98.300 кв.м, находящ се в [населено място] ул. „С. С. № 85, [жилищен адрес] и по наследство от баща си Х. Ч., починал на 03.03.2016г. - поземлен имот с идентификатор [№], по КККР на [населено място] дол, общ. Баните, обл. Смолян, ведно с построените в поземления имот двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 112 кв.м. и двуетажна полумасивна селскостопанска сграда със застроена площ 100 кв.м. На 15.02.2019г. за обезпечаване на вземането по изпълнителното дело била наложена възбрана върху 1/2ид. ч. от поземлен имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място] дол, общ. Баните, ведно с построените в него сгради. На 20.03.2019г. длъжникът Ч. депозирал възражение, че не е собственик на имота в [населено място] дол и представил вписан в особената книга на съда отказ от наследството на баща си Х. Ч.. Срещу възбраната била подадена и частна жалба от Б. Л. С. – наследник на Ю. Х. Ч., като с решение по ч.гр.д. №1058/2019г. на Пловдивския окръжен съд е отменена възбраната, наложена по изпълнителното дело до размера на 1/4 ид.ч. върху имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място] дол, и построените в него сгради. Ищецът сочи, че имотът в [населено място] дол бил собственост на наследодателя Ю. Х. Ч., починал на 13.12.1978г., оставил за наследници съпруга С. Б. Ч., починала на 04.07.1994г., син Х. Л. Ч., починал на 03.03.2016г. и дъщеря Х. М. С., починала на 15.06.2013г. и по право на заместване от починалата на 25.09.1974г. дъщеря Ф. Ю. - наследниците Б. Л. С. и М. Л. Сурова. Длъжникът Л. Ч. е син на Х. Л. Ч., починал на 03.03.2016г., от чието наследство длъжникът се е отказал, и внук на Ю. Х. Ч., починал на 13.12.1978г., собственик на гореописания имот в [населено място] дол.

По иск на ищеца, и вписана на 01.08.2019г. искова молба, с влязло в сила решение по в.гр.д. №909/2022г. на Пловдивския окръжен съд, отказът на длъжника Л. Ч. от наследството на неговия баща е обявен на осн. чл. 56 ЗН за относително недействителен спрямо ищеца - негов кредитор. В хода на производството по унищожаване на отказа от наследство, на 05.06.2019г. с нотариален акт за собственост върху недвижим имот на основание давностно владение, по силата на наследство по закон и на основание отказ от наследство №159, том I, peг. №1478, дело №84 от 2019г., ответниците, без Л. Х. Ч., са признати за собственици на двете сгради, построени в поземлен имот с идентификатор №12526.3.364, по КККР на основание давностно владение по чл. 79 ЗС, по наследство от Ю. Ч., починал на 13.12.1978г., и по силата на отказ от наследство, видно от удостоверение №9/19.03.2019г., издадено от Районен съд Смолян. Впоследствие, с нотариален акт за продажба на недвижим имот №80, том III, дело № 439/2019г., ответниците продали на съсобственика си – ответника Б. Л. С. притежаваните от тях идеални части от имота, който пък от своя страна с нотариален акт №60, т. I, рег. №665 д. №52/2023г. е продал имота на А. Й. К.. Ищецът твърди, че с оглед влязлото в сила на 22.07.2022г. решение, с което отказът на Л. Ч. от наследството на Х. Ч. е обявен за относително недействителен, и предвид снабдяването на ответниците с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка на основание давностно владението чл. 79 от ЗС, по наследство от Ю. Ч., починал на 13.12.1978г., и с оглед извършените на 14.11.2019г. и на 31.01.2023г. разпоредителни сделки в полза на трето лице, за него възниква правен интерес от предявяването на настоящите искове за признаване за установено, че сградите са част от наследството на Х. Ч., починал на 03.03.2016г.

При така посочените в исковата молба обстоятелства, и заявен петитум, въззивната инстанция е споделила извода на първата инстанция за недопустимост на производството. На първо място, е посочено, че не всички факти с правно значение подлежат на самостоятелно установяване, тъй като съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК установителният иск за факти е допустим само ако е изрично предвидено в закона. Доколкото в случая се касае за установяване на факт с правно значение, а именно принадлежността на масивна жилищна сграда с идентификатор [№] и полумасивна селскостопанска сграда с идентификатор [№], към наследството на бащата на длъжника Л. Ч. – Х. Ч., починал на 03.03.2016г. и установяване съществуването чрез иск на такъв факт с правно значение не е предвидено в закона, то производството е счетено за недопустимо. Посочено е, че дори да се приеме, че исковете са за установяване на право или правоотношение, то отново липсва правен интерес от настоящото производство, тъй като установяването само, че сградите са част от наследството на бащата на длъжника не прави възможно насочването на принудително изпълнение върху тях за удовлетворяване на вземането на кредитора ищец. Проследявайки наследствените правоотношения и извършените сделки, въззивният съд е приел, че последиците от признаването от нотариуса, че лицата, изброени в констативния нотариален акт от 05.06.2019г., са собственици на процесните сгради, така и от прехвърлянето им със сделките по следващите два нотариални акта, не могат да се преодолеят с признаване, че сградите са част от наследството на бащата на ищцовия длъжник - Х. Ю. Ч.. Съдът е отчел, че по искова молба на ищеца кредитор И. Й. са предявени искове по чл. 135 ЗЗД за обявяване спрямо него за относително недействителни, за съответните идеални части на Л. Ч., а именно 2/12 ид. ч. /т.е. на 1/6 ид. ч./ от сградите и трите поземлени имота, на двете прехвърлителни сделки от 14.11.2019г. и 31.01.2023г., по които е образувано гр. д. №1357/2024 г. на Смолянския районен съд и същото е висящо. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че за ищеца липсва правен интерес от водене на настоящото производство, тъй като за него съществува друг ред, по който последният би могъл да реализира защитата си, а именно чрез обявяване за относително недействителен спрямо него на извършения от длъжника му Л. Ч. отказ от наследството на бащата на последния - Х. Ч., каквито действия са вече предприети и е налице влязло в сила съдебно решение, както и чрез атакуване на прехвърлителните сделки от 14.11.2019г. и 31.01.2023г. с искове по чл. 135 ЗЗД и по този начин съдът е посочил, че би могла да се постигне последицата, която ползва И. Й. – че Л. Ч. е останал собственик на съответните идеални части от двете процесни сгради, за да може ищецът-кредитор да насочи изпълнение върху тях като върху имущество, което принадлежи на длъжника.

Независимо от всичко горепосочено, въззивният съд е изложил съображения за недопустимост на производството и предвид разпоредбата на чл. 134, ал. 1 ЗЗД, според която кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, освен ако се касае за такива права, чието упражняване зависи от чисто личната преценка на длъжника. Въззивният съд е посочил, че в разглеждания случай ищецът иска да установи, че целите сгради, а не идеални части от тях, са част от наследството на длъжниковия баща Х. Ч., т.е., че целите сгради са станали на някакво основание, каквото изобщо не се сочи в исковата молба.

Съдът е посочил, че изобщо не е обосновано от ищеца какво точно бездействие на длъжника Л. Ч. заплашва кредиторовото удовлетворяване, за да са допустими искове като настоящите. В тази връзка съдът е изложил, че показателни са и описаните по-горе П. искове, предявени един ден след настоящите – по тях ищецът Й. поддържа, че Л. Ч. е собственик по наследство не на 1/2 ид.ч. от двете сгради, колкото би имал, ако техен собственик е бил само баща му Х. Ч., без другите наследници на Ю. Ч., а само на 2/12 ид.ч. /равни на 1/6 ид.ч./ от сградите и трите поземлени имота, колкото има по наследство от баща си Х. Ч., наследил от своя баща Ю. Ч. 1/3 ид.част от тях.

За да се произнесе относно наличието на основанията за допустимост на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. С посочването от жалбоподателя на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол, се определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя или от изложените от него факти и обстоятелства в жалбата или от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира.

Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по последния, формулиран от частния жалбоподател въпрос, доуточнен от съда, доколкото той е обуславящ за решаващите мотиви на съда, а именно: "При успешно проведен от кредитор иск с правно основание чл. 56 от ЗН, налице ли е правен интерес за кредитора от предявяване на иск за установяване, че конкретно имущество е част от наследството, в хипотезата като настоящата, при която в хода на висящото производство по чл. 56 ЗН, останалите наследници са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по отношение на част от имуществото по наследство, давност и отказ от наследство?“.

Видно от данните по делото, със заповед за изпълнение от 15.08.2013г. по ч.гр.дело №13334/2013г., по описа на РС -Пловдив ответникът Л. Х. Ч. е осъден да заплати на ищеца сумата от 25 000 лева, заедно със законната лихва за забава, считано от 14.08.2013г. до окончателното изплащане на вземането, въз основа на която ищецът на 16.08.2013г. се е снабдил с изпълнителен лист, като по негова молба, на 26.08.2013г. срещу длъжника Л. Х. Ч. е образувано изпълнителното дело №20138210401062 за събиране присъденото вземане.

В хода на изпълнителното производство е установено, че длъжникът притежава в режим на СИО 1/2 ид.част от апартамент с идентификатор № 56784.531.1051.2.16, находящ се в [населено място], ул. „С. С. №85, [жилищен адрес] както и по наследство от баща си Х. Ю. Ч., починал на 03.03.2016г., на поземлен имот е идентификатор [№], находящ се в [населено място], общ. Баните, обл. Смолян, ведно с построената в поземления имот двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 112 кв.м. и с построената в поземления имот двуетажна полумасивна селскостопанска сграда със застроена площ 100 кв.м.

На 15.02.2019г. е вписана възбрана върху имуществото на длъжника по изп. дело.

На 19.03.2019г. в особената книга при РС е вписан отказът на Л. Х. Ч. от наследството на Х. Ю. Ч. /баща на длъжника, починал на 03.03.2016г. под №9/19.03.2019г.

На 20.03.2019г. Л. Х. Ч.- длъжник по изпълнителното дело, е подал пред ЧСИ възражение, че не е собственик на имота в [населено място] дол, тъй като в Районен съд Смолян е вписан отказът му от наследството. Отделно от това, срещу наложената възбрана е подадена и частна жалба от ответника Б. Л. С.- наследник на Ю. Х. Ч., по която е образувано ч.гр.дело № 1058/2019г. по описа на Окръжен съд Пловдив, по което с решение № 899/09.07.2019г. е отменена наложената по изпълнителното дело възбрана до размера на 1/4 идеална част върху ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № 12526.3.364 находящ се в [населено място], общ. Баните, обл. Смолян, ведно с построената в него ДВУЕТАЖНА МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА със застроена площ 112 кв.м. и ДВУЕТАЖНА ПОЛУМАСИВНА СЕЛСКОСТОПАНСКА СГРАДА със застроена площ 100 кв.м. Предвид отменителното решение на Окръжен съд Пловдив, както и направения от Л. Ч. отказ от наследство, наложената по изпълнителното дело възбрана е изцяло заличена с постановление на съдебния изпълнител.

На 16.04.2019г. по искова молба на И. Й., вписана на 01.08.2019 е образувано производство за унищожаване на отказа от наследство на осн.чл. 56 ЗН. Решението, с което предявеният иск е уважен, е влязло в сила на 22.07.2022г.

Междувременно – на 05.06.2019г. с нотариален акт за собственост върху недвижим имот на основание давностно владение, ответниците по настоящото /без Л. Х. Ч./ са признати за собственици на двете сгради, построени в поземлен имот с идентификатор № 12526.3.364, находящ се в [населено място], общ. Баните, обл. Смолян, на основание давностно владение по чл. 79 от ЗС, по наследство от Ю. Х. Ч., починал на 13.12.1978г., и по силата на отказ от наследство, видно от удостоверение №9 от 19.03.2019г., издадено от Районен съд Смолян.

В последствие, с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 80, том III, дело №439/2019г., ответниците са продали на съсобственика си –ответника Б. Л. С. притежаваните от тях идеални части от гореописания недвижим имот, който пък от своя страна с Нотариален акт №60, т.I, рег.№665 д. №52/2023г е продал имота на трето лице- А. Й. К..

Според константната съдебна практика, искът по чл. 56 ЗН е конститутивен, съответстващ на потестативното право на кредитора на наследника да иска унищожаване на извършен от него отказ от наследство в своя полза, доколкото не може да се удовлетвори от имуществата на наследника. Представлява развитие на идеята на чл. 133 ЗЗД и е частен случай на общия П. иск по чл. 135 ЗЗД, но за разлика от него в чл. 56 ЗН субективният елемент - знание за увреждането, не се изисква. Унищожаването на отказа е относително - само по отношение на кредитора, който го е поискал, и само доколкото е необходимо за удовлетворяване на визираното в иска вземане. Тъй като в интерес на длъжника е да установи, че кредиторът може да се удовлетвори от имуществото му, в негова тежест е да докаже наличие на имущество за удовлетворяване на вземането на кредитора въпреки отказа. То следва да е такова, че от него кредиторът да може да се удовлетвори /в този см. Решение №489 от 22.04.2008 г. на ВКС по гр. д. №2220/2007г., Решение № 43/15.05.2020г. по гр. д. № 1761/2019 г. на ВКС, и Решение № 155/23.12.2020 г. по гр. д. № 4919/2019 г. на ВКС/. На база сходството между двата правни института и предвиденото в разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, че недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността, следва да се приеме, че и при двата иска вписването на исковата молба има не само оповестително, но и защитно действие, така че договорите за придобиване на вещни права от трети лица след вписване на исковата молба не могат да се противопоставят на кредитора.

Предвид практиката, обективирана в Решение №50077 от 12.10.2023 по гр. д. № 1454/2022г., Решение №43 от 15.05.2020г. по гр. д. № 1761/2019г. и с оглед мотивите на Тълкувателно решение №2/2017 г. на ОСГТК, с искът по чл. 56 ЗН кредиторът претендира правна промяна /унищожението на отказ от наследство/ с оглед възможността да насочи принудителното изпълнение за удовлетворяване на вземането си върху имущество от наследството. Именно затова наложената в този процес обезпечителна мярка възбрана защитава правата му спрямо разпореждания, извършени от лицата, които се ползват от отказа от наследство - това са другите наследници, които са призовани към наследяване или чийто дялове се уголемяват вследствие на отказа / чл. 53 ЗН /.

Според приетото в Решение №273 от 10.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 382/2009г., от тълкуването на израза "доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника", съдържащ се в чл. 56, ал. 1 от ЗН следва, че предпоставка за искането е невъзможност вземането на кредитора да бъде удовлетворено от личното имущество на наследника. Преценката за наличието на тази предпоставка налага съпоставяне между стойностите на имуществото на длъжника-наследник и на задължението му към кредитора. Следователно в производството по чл. 56 ЗН съдът не изследва какво се включва в наследството, а само имуществото на отказалия се от него наследник.

В случая ищецът, по отношение на който, с влязло в сила решение е признат за относително недействителен отказът на Л. Х. Ч. от наследството на Х. Ч., с предявеният иск цели да бъде установено по отношение на всички ответници, че двете процесни сгради са част от наследството на Х. Ч., починал на 03.03.2016г.

На първо място, настоящият състав счита, че искът не касае установяване на факт по смисъла на чл. 124, ал. 4, изр. Второ ГПК, а дали процесните имоти са принадлежали към наследството на починалия наследодател, т.е. установяване на правото му на собственост върху тях към момента на смъртта му.

Доколкото по иска по чл. 56 ЗН не се изследва обема на наследственото имущество, то за ищеца съществува правен интерес да установи по отношение на всички наследници, че уваженият му иск по чл. 56 ЗН касае и тези имоти, за да може да насочи принудителното изпълнение срещу тях. В констативния нотариален акт от 05.06.2019г. за собственост върху недвижим имот, ответниците по настоящото дело /без Л. Х. Ч./ са признати за собственици на двете сгради, построени в поземлен имот с идентификатор № 12526.3.364, на основание давностно владение по чл. 79 от ЗС, и именно това обстоятелство в най-голяма степен обуславя правния интерес на ищеца от предявяването на установителния иск, доколкото това придобивно основание отрича наследствения характер на процесното имуществото. Кредиторът не би могъл да се възползва от приложението на разпоредбата на чл. 453 ГПК в самото изпълнително производство, тъй като в диспозитива на решението, с което се уважава иска по чл. 56 ЗН не се посочва имуществото, по отношение на което е обявен за недействителен отказа. Дали имуществото е част от наследствената маса или не, и съответно каква част от него се включва, са въпроси, които ще бъдат изяснени в хода на производството по съществото на спора, и не обуславят допустимостта на иска.

Ищецът има правен интерес и предвид обстоятелството, че на кредитора, предявил иска по чл. 56 ЗН, при вписана искова молба, са непротивопоставими разпорежданията с наследеното от длъжника имущество, извършени от лицата, които вследствие на отказа се легитимират като собственици на наследствения имот съобразно разясненията в т.4 на Тълкувателно решение №6 от 14.03.2014г. на ВКС по т. д. №6/2013г., както и с оглед наложената възбрана по изпълнителното съобразно мотивите в т. 3 на Тълкувателно решение №1 от 10.07.2018г. по т. дело № 1/2015 г. на ОСГТК.

Заведеният от същия ищец иск по чл. 135 ЗЗД не прави настоящият иск недопустим. Както се посочи по-горе искът по чл. 56 ЗН е специален по отношение на иска по чл. 135 ЗЗД. Доколкото при съставянето на констативния нотариален акт за собственост по давност, наследство и отказ от наследство, с който всички останали наследници са признати за собственици на съответни идеални части от двете постройки, ответникът Л. Х. не е участвал, не е ясно какъв би бил изхода по предявения иск по чл. 135 ЗЗД.

По изложените съображения, предявеният иск за установяване, че двата процесни имота са принадлежали към наследството Х. Ч., починал на 03.03.2016г., и от което ответникът Л. Х. се е отказал с отказ, вписан под №9/19.03.2019г., в последствие обявен на осн. чл. 56 ЗН за относително недействителен спрямо ищеца с решение, влязло в сила на 22.07.2022г., е допустим.

При разглеждане на спора по същество, съдът следва да съобрази всички изложени от него факти в обжалваното определение досежно наследственото правоприемство и квотите в наследственото имущество.

С оглед изложеното, въззивното определение и потвърденото с него първоинстанционно определение се явяват неправилни и следва да бъдат отменени, като делото се върне на Окръжен съд - Смолян за продължаване на съдопроизводствените действия.

С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение