Определение № 5197 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2731/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор Бр. С. и на Е. С. С., подадена чрез процесуален представител адв. Д. В. против решение № 367/28.03.2025г., постановено по в.гр.д. № 1829/2024г. по описа на Апелативен съд – София в различни части. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 1918 от 02.04.2024г. постановено по гр.д. № 6256/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. С. С. с ЕГН [ЕГН] сумата от 50000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие на повдигане и поддържане на обвинения в извършване на умишлени престъпления от общ характер по чл. 321, ал. 3 пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 от НК и по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 пр. 2 и т. 3, пр. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, по които е образувано наказателно производство /за периода от 07.10.2014г. до 08.06.2022г./, приключило с оправдателна присъда от 02.03.2020г., постановена по н.о.х.д. № 507/2015г. на Специализиран наказателен съд, влязла в сила на 08.06.2022г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 08.06.2022г. до окончателно плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лева, както и е осъдена да заплати сумата от 61 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди – платено адвокатско възнаграждение по наказателното производство, понесени в причинна връзка с незаконното обвинение, ведно със законната лихва върху сумата считано от 08.06.2022г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 145 000 лева. Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, с която предявените искове за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди е частично уважен, а Е. С. обжалва въззивното решение в частта, с която всеки от исковете е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. И в двете жалби се поддържат касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Прокуратурата на Република България поддържа съображения, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищцата, а по претенцията за имуществени вреди – съдът не е обсъдил доколко ищцата е положила дължимата грижа при осъществяване на защитата си по наказателното дело, с оглед вида и тежестта на обвинението. В писмен отговор по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, Е. С. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази обжалвана част. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение в частта, с която предявените искове са частично уважени е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. В касационната си жалба Е. С. поддържа, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото нови писмени доказателства установяващи диагностицирано едва през 2024г. автоимунно заболяване – фибромиалгия, както и рецидивиращи хронични дерматологични проблеми, както и не е изпълнил задължението си при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да вземе предвид всички обстоятелства, както и да изложи мотиви за значението им за размера на вредите, а приетите за доказани вреди – недооценил като тежест, обхват и интензитет на въздействие. По претенцията за обезщетение за имуществени вреди поддържа, че съдът неправилно е приел, че платените възнаграждения са неразумни без да обоснове наличието на съществено разминаване между платения от ищцата и разумния и обичаен размер на адвокатското възнаграждение, както и без да съобрази дължимото ДДС по § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г. По жалбата подадена от Е. С., Прокуратурата на Република България не е депозирала писмен отговор. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на отделни части от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към всяка от жалбите е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд, включително и чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е приел за установени следните факти: с Постановление за привличане на обвиняем от 07.10.2014г. ищцата Е. С. е била привлечена като обвиняема по ДП № 31/2012г. по описа на СО – СП, пр. пр. № 450 по описа на СП за извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 от НК и за престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК за това, че от м. януари 2012г. до 14.05.2012г. е участвала в организирана престъпна група, извършвала престъпления по чл. 255 от НК, ръководена от Г. Д. Г., като групата е създадена с користна цел, а през периода от 01.01.2012г. до 14.05.2012г. в [населено място] и [населено място], при условията на продължавано престъпление, в съучастие като извършител с изброени лица, избегнала установяването и плащането на данъчни задължения по ЗДДС на „Литекс Комерс“ АД в особено големи размери – 711 580.56 лв., като не е издала фактури по чл. 113, ал. 1 от ЗДДС и затаила истина в подадена пред ТД „ГДО“ НАП – София справки-декларации, които се изискват по силата на чл. 125, ал. 1 от ЗДДС и чл. 116, ал. 1 от ППЗДДС, както и не е издала фактури по облагаеми доставки подробно описани в постановлението. Към този момент ищцата заемала длъжност финансов директор в „Литекс Комерс“ АД, а до 2012г. била член на УС и представляващ това дружество, същевременно и изпълнителен директор на едно от дружествата от групата „Литекс Тауър“ ЕАД. По внесен обвинителен акт било образувано н.о.х.д. № 1909/2014г. по описа на СпНС. С разпореждане от 28.01.2015г. СпНС е прекратил съдебното производство и върнал делото на СпП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на обвиняемите. На 20.04.2015г. с постановление на следовател от Следствен отдел при СпП по ДП № 31/2012 по описа на СО – СП, пр.пр. № 450 по описа на СП ищцата отново е била привлечена в процесуалното качество на обвиняема за двете престъпления по чл. 321 от НК и по чл. 255 от НК. На 29.04.2015г. била разпитана като обвиняема, а въз основа на внесен отново обвинителен акт от наблюдаващия прокурор в съда било образувано наказателно производство. С присъда от 02.03.2020г., постановена по н.о.х.д. № 507/2015г. от СпНС ищцата е била призната за невиновна по повдигнатите обвинения и оправдана. Присъдата е била протестирана и потвърдена с решение № 260000 от 25.01.2022г., постановено по в.н.о.х.д. № 373/2020г. от АСпНС. Прокурора протестирал това решение, поради което е образувано к.н.д. № 198/2022г. по описа на ВКС, който с решение от 08.06.2022г. е оставил в сила решението на въззивния съд и потвърдената с това решение първоинстанционна оправдателна присъда. За безспорно в отношенията между страните приел, че в периода от 28.05.2015г. до 02.03.2020г. в първата инстанция са били проведени 63 броя открити съдебни заседания пред наказателния съд, като ищцата поради извършването на открита хирургическа сърдечна операция не се е явила само на три заседания. Във въззивната инстанция били проведени три открити заседания, като цялата продължителност на наказателното производство е била близо 8 години и е било предмет на широко медийно огласяване. Е. С. се е ползвала от правна защита и съдействие на всеки етап от наказателното производство, за които е заплатила адвокатски възнаграждения в общ размер на 145 000 лева, в който се включват възнаграждения: за защита и съдействие по досъдебното производство – 1000 лева; по н.о.х.д. № 507/2015г. на СпНС, 12-ти състав – 72 000 лева; по в.н.о.х.д. № 373/2020г. на АСНС, I състав – 36 000 лева; по н.д. № 198/2022г. на ВКС, II н. о. – 36 000 лева. От приложената медицинска документация и заключението на приета СМЕ /л. 493/ приел за установено, че ищцата страда от следните заболявания със съответен период на поява: Артериална хипертония – 04.2017г.; Исхемична болест на сърцето – стабилна стенокардия 3 ФК по CSS – 04.2017г.; Неспецифичен колит – 05.2015г.; Автоимунен тиреоидит – 01.2022г.; Мастна дегенерация на черния дроб – 10.2020г.; Еритемо-ексудативен гастрит – 10.2020г.; Меланоза на колона – 05.2015г.; Вътрешни хемороиди – 10.2020г.; Интерстициален цистит – 11.2015г.; Ш. спондилоза – 05.2020г.; Тревожно-депресивно разстройство – 2012г. От тях без динамика в периода от 07.10.2014г. насетне е единствено шийната спондилоза, мастната дегенерация на черния дроб е без активност, а автоимунният тиреоидит е в стабилизация. Във връзка с исхемичната болест на сърцето през 05.2017г. е осъществена оперативна реваскуларизация АКБ х 5, а през 05.2023г. – перкутанна коронарна интервенция с имплантиране на излъчващ стент. Тревожно-депресивното разстройство предхожда образуваното наказателно производство, датира от 2012г. и се характеризира с много чести обостряния, протичащи с множество симптоми и хронично безсъние, за което се прилага постоянна терапия с антидепресанти. Артериалната хипертония продължава. Наказателното преследване е повлияло депресивното разстройство у ищцата, с проява на тревожно депресивен синдром. Стресът не е бил основен фактор за възникването, но е влияел върху развитието на исхемичната болест на сърцето и артериалната хипертония. Влошавал е състоянието на високо кръвно налягане и е задълбочавал симптоматиката на атеросклерозата на коронарните артерии. От приети по делото медийни извадки от новинарски сайтове, приел, че информация по наказателното производство срещу ищцата е била публикувана в редица електронни и интернет медии, включително и на официалния сайт на Прокуратурата на Република България. А от показанията на свидетеля Г. Ч., колега и приятел на ищцата, приел за установено, че тя е разпозната като дългогодишно утвърден специалист във финансовата сфера. Преживявала е изключително тежко наказателното преследване и е развила психически проблеми. Често се разплаквала в офиса, притеснявала се за отношенията с контрагентите, не искала да контактува с колегите си, въпреки че преди била изключително контактна. Заради наказателното производство и лечението е отсъствала често от работното си място. Делото било широко отразено, а отношенията с контрагентите били затруднени за дълъг период от време, тъй като е изпълнявала длъжността изпълнителен директор на няколко дружества и към нея се гледало с други очи. Била е в тежка депресия и приемала медикаменти. След стабилизация на психическото й състояние се наложили тежки сърдечни операции. Споделяла е, че не среща разбиране от съдебния състав по отношение на здравословното й състояние след първата операция. До произнасянето на втора инстанция се притеснявала, че ще бъде лишена от свобода. Положението й в професионален план не се възстановило на нивото отпреди делото. При тези факти, от правна страна апелативният съд направил извод, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените обстоятелства от събраните по делото писмени доказателства, са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Като спорен приел въпроса за това какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. За да определи същия, съобразил, че на ищцата било повдигнато обвинение за извършени повече от едно тежки умишлени престъпления от общ характер, за едно от които е предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години, а за второто от три до осем години, като съдът постановява конфискация на имуществото на виновния. Съобразил след това, че наказателното производство е започнало на 07.10.2014г., когато с постановление на следовател ищцата била привлечена в качеството на обвиняема, развило се е и в съдебна фаза и е продължило до 08.06.2022г., когато е постановено решението на ВКС /7 г. и 8 м./. Тази обща продължителност приел, че необосновано надвишава критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС и извел извод, че общата продължителност е твърде дълга, като е нарушено правото на ищцата на разглеждане на делото й в разумен срок, за което определил обезщетение в размер на 8000 лева. При преценка на вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, въззивният съд съобразил, че към момента на повдигане на обвинението ищцата е била жена на 51 години, а от съвкупността на събраните писмени, гласни и експертни доказателства приел за установено, че вследствие на воденото срещу нея наказателно преследване ищцата е изпитвала силна тревога, притеснение, основателен страх от осъждане и от факта, че случаят е добил обществена известност и че се обсъжда медийно. Изживяла трайни и интензивни негативни преживявания; изпитвала е унижение и възмущение, била напрегната, потисната, тревожна. Съобразно установеното от експертното заключение обосновал, че незаконното обвинение е довело до трайни и необратими последици за нейното физическо и психическо здраве; повлияло депресивното разстройство у ищцата, с проява на тревожно депресивен синдром. Отчел също, че стресът не е бил основен фактор за възникването, но е влияел върху развитието на исхемичната болест на сърцето и артериалната хипертония и е влошавал състоянието на високо кръвно налягане, както и задълбочавал симптоматиката на атеросклерозата на коронарните артерии. Приел, че незаконното обвинение е в пряка причинна връзка с установените при ищцата артериална хипертония; исхемична болест на сърцето – стабилна стенокардия 3 ФК по CSS; оперативна интервенция; автоимунен тиреоидит. Съобразил, че с решение на ТЕЛК на ищцата е призната 80 % загуба на работоспособността за срок от три години, считано от 29.07.2022г. А медийните публикации за престъпна дейност на ищцата са уронили нейното добро име в обществото и пред субектите в търговията, препятствали са нормалните отношения с приятели. При това извел решаващ извод, че по делото са доказани вреди надхвърлящи тези, които се приемат за обичайни, поради което следва да бъдат обезщетени. Като обосноваващи размера на обезщетението за неимуществени вреди в същото време, взел предвид обстоятелствата, че по отношение на ищцата не е била предприета мярка за неотклонение; не е била взета мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на Р. България без разрешение на прокурора или на съда“. Съобразявайки и социално-икономическите условия в страната към датата на деликта - 08.06.2022г. или влизане в сила на оправдателната присъда; отчитайки също, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване, достигнал до решаващ правен извод, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в глобален размер от 50000 лв., включващо обезщетение за продължително производство от 8000 лева. По-големият размер от този приел, че би бил прекомерен с оглед доказателствата по делото и несъобразен със съдебната практика и критерия за справедливост, поради което за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лева приел, че искът за обезщетение на неимуществени вреди е неоснователен. По претенцията за обезщетение на имуществени вреди – платено адвокатско възнаграждение в рамките на наказателното производство, съобразил възраженията на Прокуратурата на Република България, както и че предвиденото минимално възнаграждение за защита и съдействие по първото престъпление по чл. 321, ал. 3 вр. ал. 2 от НК, както и за престъплението по чл. 255, ал. 3 от НК по Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа /загл. изм. ДВ, бр. 14 от 2025г./, служещо като ориентир в съдебната практика, е предвидено минимално възнаграждение от по 1500 лева за всяко. Съгласно чл. 12 от Наредбата, при извършване на процесуални действия в различни дни приел, че се дължи допълнително по 250 лева за всеки ден. Отчел, че страните по делото не спорят, че само в съдебната фаза са се осъществили 66 открити съдебни заседания, от което извел, че дължимият се минимум за тези заседания възлиза на сумата от 16 500 лева. Изложил също съображения, че защитата в конкретния случай е изисквала подготовка и да се съобрази с броя на подсъдимите – 7 /седем/; с тяхното различно качество като съучастници и противоречиви интереси; с конкретните обвинения за престъпления, извършени от организирана престъпна група и данъчно престъпление при условията на продължавана престъпна дейност, т.е. множество деяния, които осъществяват поотделно един или различни състави на едно и също престъпление, извършени са през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите. При отчитане на особеностите на разгледаното наказателно производство, на доказаните по делото разходи и направеното възражение от ответника основано на постановките на ТР № 1 от 11.12.2018г. по тълк.д. № 1/2017г. на ОСГК на ВКС обобщил, че заплатеното възнаграждение за първата инстанция следва да се намали до размер на сумата от 30 000 лева, тъй като първата инстанция е основната, в която се извършват всички процесуални и процесуално-следствени действия за събиране на доказателствата, които подкрепят обвинението и на тези, които обосновават извод за невиновност на дееца, а разходите за всяка следваща инстанция да се намалят до размер на сумата от 15 000 лева. Извел решаващ извод, че предявеният иск след възражението на ответника е основателен до размер на общата сума на разходите от 61 000 лева, до който размер следва да се уважи, а за разликата до пълния предявен размер от 145 000 лв. приел, че искът е неоснователен и следва да се отхвърли. В този смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните въпроси: 1/ Определянето на неимуществени вреди следва ли да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД? По този въпрос твърди противоречие на обжалваното решение на т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.; на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; 2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по Решение № 97 от 15.02.2024г. по гр.д. № 3909/2022г., IV ГО; Решение № 50087 от 11.07.2023г. по гр.д. № 3431/2022г., III ГО; Решение № 50291 от 09.03.2023г. по гр.д. № 3897/2021г., IV ГО; Решение № 50298 от 16.12.2022г. по гр.д. № 912/2022г., IV ГО; 3/ Следва ли решаващият съд при определяне размера на обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в наказателното производство да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, вида и тежестта на обвинението и интензитета на приложената процесуална принуда, както и положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяване на защитата си? Касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 1/2017г. на ОСГК на ВКС; Решение № 332 от 04.01.2016г. по гр.д. № 2807/2015г., III ГО; Решение № 143 от 29.03.2021г. по гр.д. № 3662/2019г., IV ГО. Касаторът Е. С. С. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да направи задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, както и да изложи мотиви за значението им при определяне на размера на дължимото обезщетение? Поддържа, че въпросът е решен в противоречие с постановките на т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; Решение № 71/11.07.2023г. по гр.д. № 3713/2022г., IV ГО; 2/ Какъв е справедливият размер на обезщетението на претърпените неимуществени вреди съобразно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, според което се изисква сходно разрешаване на аналогични случаи? По този въпрос поддържа противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по Решение № 175/14.06.2016г. по гр.д. № 6268/2015г. на ВКС, IV ГО; Решение № 174/12.12.2018г. по гр.д. № 546/2018г., IV ГО 3/ Дължи ли въззивния съд изрично обсъждане и излагане на мотиви защо и на база какви обстоятелства приема, дали и на какви основания размерът на всеки един от уговорените и заплатени адвокатски възнаграждения в наказателното производство според него съществено надвишава разумния и обичаен размер? Поддържа противоречие с ТР № 1/18.12.2018г. на ОСГК на ВКС. 4/ Налице ли е съществено разминаване между заплатения за всеки отделен етап от наказателното производство адвокатски хонорар и разумния и обичаен размер, когато за дело със значителна фактическа, така и правна сложност са уговорени и заплатени адвокатски хонорари, чиито размер надвишава неколкократно предвидените като най-малък полагащ се размер за адвокатско възнаграждение? 5/ При преценка какъв е дължимият размер на уговорения и заплатен адвокатски хонорар в наказателното производство, който е в пряка причинна връзка с незаконното обвинение и следва да бъде обезщетен, длъжен ли е съдът да изчисли и присъди и съответния размер на ДДС върху това адвокатско възнаграждение, щом като ищецът е заплатил и ДДС върху внесения адвокатски хонорар? По този въпрос поддържа противоречие с практиката на ВКС – Решение № 167/22.07.2019г. по гр.д. № 3502/2016г., IV ГО; Решение № 116/22.05.2019г. по гр.д. № 4121/2017г., IV ГО. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Първите два въпроса от всяко от изложенията на касаторите обобщено са за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; за свързаният с него процесуалноправен въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства. Доводите на прокуратурата в подкрепа на поставените въпроси са, че присъденият на ищцата размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените неимуществени вреди, а тези на Е. С. – че присъденото обезщетение от 50000 лв. е неспособно да възмезди изцяло и по справедлив начин търпените неимуществени вреди, както и че то е определено от въззивния съд при липса на обсъждане на значението на всеки един от посочените фактори при определяне на обезщетението; както и недооценяване като тежест, обхват и интензитет на въздействие на приетите за доказани вреди. В контекста на тези доводи въпросите са включени в предмета на делото и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а с нея и постановения резултат. Правните въпроси обаче не са разрешени в противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика, цитирана от всеки от касаторите и намерила израз в редица произнасяния на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно приетото в нея обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, а критериите образуващи понятието "справедливост" са свързани с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат, както релевантните конкретни обстоятелства, така и реалното им отражение върху личността на увредения и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства по искове за ангажиране отговорността на държавата за обезщетение на вреди от незаконно обвинение са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, включително дали то се е развило в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професионална реализация, обществен отзвук, обществено положение, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр., както и стандартът на живот в страната към момента на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от изброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС е посочено, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Затова държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина, съответно отговорността й се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да отчете особеностите на конкретния случай, да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. доводите и възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетението. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и понесените вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца. Въззивният съд е взел предвид правно релевантните обстоятелства, приети за установени по делото, включващи и вредите от неразумния срок на наказателното производство и е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съгласие с константната съдебна практика и на база доказателствата по делото. Отчел конкретно, че са установени предпоставките за възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, а именно: повдигнато обвинение на ищцата за извършване на две тежки умишлени престъпления от общ характер, наказателното производство по които е приключило като лицето е оправдано по повдигнатото му обвинение; по отношение на ищцата били повдигнати обвинения за престъпление против реда и общественото спокойствие и против финансовата, данъчначната и осигурителната системи /умишлени, тежки по смисъла на закона/ засягащи сферата на професионалната й реализация; че същата е била призната за невиновна и оправдана; продължителността на наказателното производство и общата продължителност на производството /7 години и 8 месеца/, която отчел като неразумно дълъг срок; липсата на взета по отношение на ищцата мярка за неотклонение или мярка за процесуална принуда; съобразил, че по този начин не е бил засегнат начина й на живот; протичането на наказателното производство и в съдебната му фаза в три съдебни инстанции; медийното отразяване на обвинението и понесените репутационни вреди; чистото съдебно минало на ищцата; възрастта, професионалната реализация и заеманите до този момент длъжности. Установените правно релевантни факти съпоставил с доказаните по делото неимуществени вреди понесени от ищцата в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение – душевни болки и страдания, надвишаващи обичайните – понесени стрес, страх от осъждане, психическо напрежение, тревожни изживявания и приемана медикаментозна терапия; чувство на несигурност, социално оттегляне и цялостното им отражение върху личния и социален живот на ищеца. Съобразил заключението на СМЕ и установеното трайно засягане на здравето й, както и определената с експертно решение степен на трайна неработоспособност. Въз основа на конкретно установените обективни обстоятелства, отражението им върху отделни сфери от живота на ищцата и значението на всяко за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди формирал решаващ правен извод, че с оглед установеното по делото ищцата е търпяла неимуществени вреди с висок интензитет и съобразно конкретно доказания по делото вид, обхват и интензитет на същите, като справедлив определил размер на обезщетението от 50000 лева, от които 8000 лева определил за обезщетяване на неразумния срок. При тези мотиви в решението си, въззивният съд е обсъдил, както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намаляването му на база всестранна преценка на доказателствата по делото. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и доказаните действителни вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищцата. В същото време е изложил съображения кои вреди не са доказани по делото и не подлежат на обезщетяване. Ето защо решението на Апелативен съд – София не е в разрез с разрешението, дадено в задължителната съдебна практика, а в съгласие с него. В този смисъл въведените от всеки от касаторите правни въпроси не изпълняват изискванията към допълнителното основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Доводите за необоснованост на крайното въззивно решение извлечени от начина на обсъждане на отделните доказателства са извън предмета на настоящото производството. Последните въпроси от изложенията на всеки от касаторите касаят претенцията за имуществени вреди и осъществената от въззивния съд преценка по възражението за прекомерност на ответника за разумния и обичаен размер на платеното от ищцата възнаграждение. Съгласно ТР № 1 от 11.12.2018г. по тълк.д. № 1/2017г. на ОСГК ВКС, разходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия. При възражение на ответника, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, съдът по иска за обезщетение за вреди изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, то тези разходи остават в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като са в причинна връзка с неговото поведение или по иск с правно основание чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, съдът може да определи обезщетение за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер по-малък от заплатения в наказателния процес. В решението си Апелативен съд – София въз основа на доказателствата по делото и съобразно вида и тежестта на обвиненията, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът е положил при осъществяването на защитата е определил, че разумният размер на дължимото възнаграждение възлиза на 1000 лв. за досъдебното производство; на 30000 лв. за производството пред първата инстанция и на по 15000 лв. за производствата във въззивна и касационна инстанция. За разликата до пълния предявен размер от 145000 лв. приел, че платеното от ищцата възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, поради което тези разходи остават в тежест на ищцата. Така даденото разрешение не противоречи на възприетото в задължителната и друга практика на ВКС, поради което специалният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на който всеки от касаторите се позовава не е налице. Последният въпрос от изложението на касатора Е. С. е във връзка с приложението на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г. и конкретно длъжен ли е съдът да изчисли и присъди и съответния размер на ДДС върху адвокатското възнаграждение платено от ищеца в наказателното производство. Въпросът не е обуславящ въззивното решение и изхода на делото, доколкото при определяне на размера на разумното адвокатско възнаграждение въззивният съд не е изключил изрично платеното от ищцата ДДС от определения за основателен размер на обезщетението за имуществени вреди. Сумата от 140 000 лв. е претендирана от ищцата общо, с включен ДДС, поради което и присъдената обща сума от 61000 лв. следва да се приеме, че също е с включен ДДС. Следователно въззивният съд е присъдил и този размер в определения разумен такъв на платеното от страната адвокатско възнаграждение. Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, съответно липсва основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото на страните не трябва да бъдат присъждани разноски и същите трябва да останат в тежест на всяка от тях, така както са направени. Постъпила е също частна жалба от адв. Д. В., в качеството й на процесуален представител на Е. С. против определение № 1301 от 14.05.2025г. по в.гр.д. № 1829/2024г. по описа на Апелативен съд – София, с което на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е отхвърлена молба на частната жалбоподателка за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, посредством присъждане на адвоката на сумата от 9090 лева – адвокатско възнаграждение за предоставена във въззивното производство безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв. Производството по частната жалба е образувано под № 2730/2025г. по описа на ВКС и е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, поради което не се извършва предварителна селекция за допускане на обжалването по реда на чл. 288 от ГПК. Ето защо съдът няма да се произнася по приложеното към частната жалба изложение с поставени в него правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е неправилно – постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, на материалния закон и е необосновано. Твърди, че при образувано производство по жалби и на двете страни, същите имат право на разноски пропорционално на размера на иска, който са защитили. Независимо от непроменения резултат, когато заради усилията, положени от адвоката на ищеца в защита по жалбата на другата страна положението му не се е влошило въпреки подадената въззивна жалба от ответника, разноски следва да се присъдят. В случая с въззивното решение е потвърдено частичното уважаване на исковете, като изцяло е отказано присъждането на адвокатско възнаграждение. Сочи, че обжалваемият интерес за всяка от страните по делото е бил формиран не само от размера на претенцията, в защита на която е подадена собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията на въззивната жалба на другата страна, срещу която първата се е защитавала. Позовава се също, че е извън правомощията на съда, в рамките на конкретното дело, да преценява наличието на „близки“ отношения, тъй като те имат изцяло субективен характер. Моли поради изложеното обжалваното определение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което се присъди претендираното възнаграждение. Отговор на частната жалба не е депозиран от Прокуратурата на Република България. Частната жалба е допустима. За да постанови обжалваното определение, съставът на АС – София е приел, че молбата за изменение на постановеното решение в частта за разноските е допустима, но неоснователна. Посочил, че с въззивното решение не е променено съотношението на уважена, респ. отхвърлена част на предявените искове, което е единственото основание за присъждане на разноски съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Съобразил от друга страна, че ищцата е била представлявана във въззивното производство безплатно от адв. Д. В. на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв. По смисъла на чл. 93, т. 10 от НК приел, че „ближни“ са съпрузите, възходящите, низходящите, братята, сестрите и техните съпрузи и роднините по съребрена линия до IV степен. Посочил, че по делото не са представени доказателства за факта на близката родствена връзка между страната и адвоката, нито че извършените от адвоката процесуални действия пред въззивната инстанция са довели до промяна на съотношението на уважена/отхвърлена част на исковете. Ето защо отхвърлил молбата с извод за неоснователност. Обжалваното определение е неправилно. Разпределянето на отговорността за разноски в гражданския процес се извършва според правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, които се прилагат във всяка съдебна инстанция /чл. 81 от ГПК/. Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК ищецът има право на разноски, съразмерно на уважената част от иска, а на ответника се присъждат разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. Въззивното производство е по съществото на материалноправния спор и в него страните имат право на разноски като обжалваемият интерес за всяка от тях се определя не само от претенцията, в защита на която е подадена собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията по въззивната жалба на противната страна, по която страната се защитава. Предмет на въззивното производство по настоящото дело е било цялото първоинстанционно решение на Софийския градски съд по гр.д. № 6256/2023г., който е уважил частично предявените от Е. С. обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – уважена част за 50000 лв. /неимуществени вреди/ и 61000 лв. /имуществени вреди/ и отхвърлена част 100000 лв. /неимуществени вреди/ и 84000 /имуществени вреди/. Против уважената част на исковете е подадена въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България, а против отхвърлената част – от ищцата. Следователно материалният интерес на защита на ищцата е 184000 лв., а този на ответника – 111000 лв. По въззивната жалба на Прокуратурата ищцата, чрез процесуален представител е подала и отговор, както е била представлявана в проведеното открито съдебно заседание. С представения по делото пред въззивната инстанция договор за правна защита и съдействие /пълномощно/ от 12.04.2024г. е уговорено представителството на Е. С. по делото да се осъществява безплатно от адв. Д. В. на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. Следователно то обхваща защита и по двете въззивни жалби и по целия предмет на делото. При това положение предмет на въззивна проверка е цялото първоинстанционно решение, процесуалните усилия на страните са насочени към защита на спорното субективно право в неговия пълен обем и след като в резултат на осъществения инстанционен контрол съдът се е произнесъл потвърждавайки обжалвания акт – по уважените и отхвърлените искове, то разноски се дължат именно съобразно този изход на спора. На адв. В. при потвърдена част 111000 лв. и след преценка на вида и броя на претенциите, фактическата и правна сложност на казуса, пренесен пред инстанцията по същество, спецификите на същата, отделеното време за подготовка и защита, участие в открито съдебно заседание, времето и труда на адвоката, съдът приема, че справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение възлиза в размер на 4500 лв. и в този размер разноските по делото следва да се възложат в тежест на другата страна на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв. от друга страна, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на близки. Адвокатът сам определя кои лица са от кръга на неговите близки, на които оказва безплатна адвокатска помощ. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв. е установено със закон. За да упражни адвокатът това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на това основание. Предвид изложеното, като е оставил без уважение молбата на адвоката с правно основание чл. 248 от ГПК, въззивният съд е постановил незаконосъобразно определение, което следва да се отмени и да се допълни решението чрез присъждане на адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение