Определение № 2077 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 543/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място] срещу решение № 1279 от 06.12.2024 г. по в. гр. д. № 1521/2024 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Софийски градски съд решение № 995 от 22.02.2024г. по гр. д. № 384/2022 г. в обжалваната негова част, с която предявеният от С. К. К. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания от травматични увреждания, получени в резултат на пътно-транспортно произшествие от 18.05.2022 г., е уважен за разликата над 8 000 лв. до 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.10.2022 г. до окончателното ѝ изплащане. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същото е прекомерно завишено и не съответства на действително претърпените от ищцата болки и страдания, тъй като не са съобразени в пълна степен всички обстоятелства, имащи значение в случая и по-конкретно – видът и тежестта на получените от пострадалата травматични увреждания, критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и икономическите условия в страната към датата на ПТП. Релевира оплаквания за превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал и за липса на всестранна и обективна оценка на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност. Счита, че въззивният съд неправилно е възприел свидетелските показания и заключенията на съдебномедицинската и съдебно-психологичната експертиза, като е приел, че ищцата е претърпяла тежки телесни и психични травми. Като значими за конкретното дело и обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Длъжен ли е решаващият съд да вземе предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, за да определи точно обема на спорното право, да определи взаимовръзките между доказаните по делото юридически факти и въз основа на изводите относно съвкупното им проявление, да определи проявлението им като засягащи личностния и социален дискомфорт за определен период от време, за да се постигне правилно изпълнение на задължителните указания съгласно ППВС № 4/1968 г. и да се определи точен паричен еквивалент на търпените болки, страдания и неудобства, и в случай, че тези обстоятелства са възприети различно от действителното, съдебният акт неправилен ли е или необоснован; 2. Изисква ли правилното прилагане на принципа за справедливо обезщетяване самостоятелна преценка относно социално-икономическата обстановка към правнорелевантния момент и отделна, самостоятелна преценка на същата към времевия период на търпене на нематериални вреди; 3. Необходимо ли е за правилното прилагане на материалния закон съдът, разглеждащ гражданскоправните последици от деликт, при прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с оглед определяне размера на обезщетението, да посочи в мотивите си как доказаните по делото факти са възприети като конкретното проявление на неблагоприятно засягане на нематериалната сфера, и спрямо конкретния казуалитет, какво е значението на всеки от тях за размера на паричната обезвреда; 4. Дали в случай, че решаващият съд не е посочил какви доказани обективно прояви на травмата я определят в приетата от него медикобиологична степен на увреда и не е посочено какво конкретно значение, изводимо от фактите, е вложено в използваното прилагателно, и как то е възприето като съдържание на конкретен критерий за прилагане на принципа на справедливо обезщетяване, това обстоятелство води ли до неправилност на съдебния акт като противоречащ на действителното правно положение.“ По отношение на така поставените въпроси се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/68 г., както и с конкретно посочена казуална практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът по касация – С. К. К. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 13.03.2025 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че са осъществени всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника ЗК „Лев Инс“ АД за заплащане на обезщетение за вредите от настъпилото на 18.05.2022 г. пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на застрахования при него водач К. Х.. Изводът за наличие на елементите от фактическия състав на чл. 432, ал. 1 КЗ е направен въз основа на събраните по делото доказателства и при съобразяване, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта за присъденото обезщетение за причинените на пострадалата С. К. К. неимуществени вреди до размер на сумата 8 000 лв. Зачетено е и влязлото в сила наказателно постановление № 2204332-009725/31.05.2022 г., издадено от СДВР, отдел „Пътна полиция“, с което е ангажирана административно-наказателната отговорност на водача на лекия автомобил. Като спорен въззивната инстанция е посочила единствено въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди. След задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства – експертни заключения (медицинска и психологическа експертиза) и свидетелски показания, решаващият състав е приел, че присъденото от първостепенния съд обезщетение в размер на 30 000 лв. би могло адекватно да компенсира причинените болки, страдания и неудобства. За да стигне до този извод, въззивният съд е съобразил вида и тежестта на травматичните увреждания от ищцата – сътресение на главния мозък и контузия на главата, главоболие, замайване, световъртеж; оказаната спешна медицинска помощ; назначената терапия; интензитета и продължителността на болките, които били по-силни през първите 10 дни след инцидента; възстановителния период от 3 - 5 седмици; последвалите инцидента тревожност и депресивност, страх при возене в автомобил, проблеми със съня; възрастта на пострадалата – 37 години към датата на ПТП; конкретната икономическа обстановка в страната към момента на ПТП. При така установените по делото факти и съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС относно обстоятелствата и критериите, които следва да бъдат преценени – вид, характер и степен на уврежданията, период на тяхното проявление, продължителност и интензивност на претърпените болки и страдания, вкл. психически и емоционални такива, продължителност на оздравителния процес, препятстването на нормалния живот на пострадалата, възрастта, обективното й здравословно състояние към настоящия момент, датата на настъпване на увреждането и икономическата конюнктура в страната към този момент, въззивният съд е преценил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който в най-пълна степен ще възмезди пострадалата, е сумата 30 000 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – да са обусловили изхода на конкретното дело. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационното обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателния акт е направено изрично разграничение между основанията за допускане на касационното обжалване (чл. 280, ал. 1 ГПК) и основанията за касационно обжалване (чл. 281, т. 3 ГПК), като е подчертано, че упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В случая, въпросите на касатора, освен че са поставени теоретично, а не с оглед конкретните изводи на съда, са изцяло относими към правилността на обжалвания акт и са израз на несъгласието му с определения размер на присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, като част от тях представляват оплакване за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (третият въпрос, свързан с мотивирането на обжалваното решение). Независимо от това, следва да се отбележи, че по отношение на така поставените въпроси не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не може да се приеме, че е налице отклонение на обжалваното решение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. и тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК. При определяне размера на дължимото на ищцата обезщетение въззивният съд, в рамките на изключителната си правораздавателна компетентност, е съобразил онези обстоятелства, които е преценил за значими за конкретния случай. Правилността на тази негова преценка обаче е предмет на самия касационен контрол и е недопустимо да бъде извършвана в производството по допускането му. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС, поради което няма основание обжалваното решение да се допуска до касационен контрол по тези въпроси. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК