Определение № 3400 от 07.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2015/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение от 13.01.2023 г. по гр.д.№ 702/2022г. на OС - Плевен, с което е уважени искове с правно основание чл.124,ал.1 ГПК, чл. 88 ЗКИР вр. чл. 537 ГПК, както и по предявения иск по чл. 211 ГПК вр. чл. 124, ал.1 ГПК. Жалбоподателят – „Агроконтрол“ ООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта, с която е потвърдено решението на първостепенният съд, с което е уважен предявения от С. И. насрещен иск е са разрешени правни въпроси от значение за спора и моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят - С. С. И., чрез процесуалния си представител се поддържа, че с решението в частта, с която решението на първостепенният съд е потвърдено по предявения от ищеца иск по чл. 124, ал.1 ГПК за признаване на установено, че е налице арендно правоотношение, е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е недопустимо. Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: С въззивното решение, като е отменил частично решението на първостепенния съд, съдът е уважил предявения иск на „Агроконтрол“ ООД и е признал за установено, че е налице арендно правоотношение по договор за аренда на земеделска земя от 18.12.2014 г., сключен между „Агроконтрол“ ООД [населено място], като арендатор и Н. Д. В., като арендодател, с предмет описаните в договора 25 бр. земеделски земи. Като е потвърдил решението в останалата му част съдът е признал за установено, че сключения на 20.08.2021г. договор между „Агроконтрол“ ООД и К. А., Д. Т. и Л. Д., като правоприемници на Н. Д. е непротивопоставим на С. С.. Установено е, че на 18.12.2014 г. между ищцовото дружество „Агроконтрол“ ООД, като арендатор, и Н. Д. В., като арендодател, е сключен договор за аренда на земеделска земя, предмет на който са подробно описаните в договора 25 бр. земеделски имоти в землището на [населено място], със сумарна площ от 803.657 дка, от която обработваема площ 607.908 дка, със срок от 10 стопански години, считано от 01.10.2015 г. Не е спорно, че договорът е сключен от арендодателя Н. В. в качеството ѝ на съсобственик на арендуваните земеделски имоти. От събраните по делото доказателства е установено, че с нотариален акт № 65, том V, рег.№ 2076, дело 603 от 19.05.2015 г. Н. В. е дарила всички притежавани от нея идеални части от арендуваните земеделски имоти на К. А. М., Д. Т. В. и Л. Д. М. при квоти на съсобственост за надарените, посочени в нотариалния акт. Не е спорно и че на 20.08.2021г. в предвидената от закона писмена форма, с нотариална заверка на подписите на страните правоприемниците на Н. В. са сключили с ищцовото дружество анекс към договора за аренда от 18.12.2014 г., с който е удължен срокът по договора с 6 стопански години, считано от стопанската 2025/2026 г., и е променено арендното плащане от 50 лв. на 60 лв./дка годишно за обработваемата земя. Установено е, че с поредица от сделки, сключени през 2019 г. и 2020 г., ответникът С. И. е придобил една четвърт идеална част от двадесет и петте арендуваните земеделски имота от други съсобственици, различни от посочените по-горе правоприемници на арендодателя Н. В.. На 25.08.2021 г. арендополучателят „Агроконтрол“ ООД е получил писмено уведомление от ответника С. И., което е връчено чрез нотариус, с което е съсобственикът е изявил, че разваля договора за аренда от 18.12.2014 г. поради неизвършено арендно плащане за стопанската 2019/2020г. Въз основа на писмено заявление на ответника И., с вх.рег. № 1723, акт № 297, том II, 27.08.2021 г. на Служба по вписванията [населено място] е вписано прекратяването на същия договор за аренда на основание чл. 27, ал. 1, т. 2 и ал. 2, във вр. с чл. 28, ал. 1 от ЗАЗ. За да постанови решението си и уважи предявения от „Агроконтрол“ ООД установителен иск, въззивният съд е приел, че процесният договор за аренда е сключен в изискуемата от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните и е вписан в службата по вписванията, за което е направено съответното отбелязване. Въззивният съд е изтъкнал, че в разпоредбата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ /в действащата ѝ за случая редакция до изменението, обн. в ДВ, бр. 13/2017г./, е било предвидено, че договорът за аренда в земеделието да се сключи от един съсобственик, без съгласието на останалите съсобственици, предвиждайки отношенията помежду им да се уреждат по правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС. Прието е, че съсобственици, които не са страна по договора за аренда, не могат да предявяват директни претенции за плащане към арендатора, а следва да отправят същите към съсобственика, сключил договора за аренда, както и съсобственик, който не е страна по договора за аренда, не може с едностранно волеизявление, отправено директно към арендатора, да развали договора за аренда поради неизпълнение задължението на арендатора за плащане на дължимата аренда вноска. Прието е, че в случая волеизявление за едностранно разваляне на договора за аренда поради неплащане на дължимата аренда за стопанската 2019/2020 г. е отправено от ответника С. И., който не е страна -арендодател по същия договор, който е сключен от съсобственика Н. В., заместена в качеството ѝ на арендодател от своите правоприемници, между които не е ответникът И.. Въззивният съд е изтъкнал, че е неоснователно и релевираното от ответника И. основание за разваляне на арендния договор поради неплащането на арендна вноска за стопанкската 2019/2020 г. Въззивният съд е приел, че дължимата сума е била изплатена от арендатора на правоприемниците на арендодателя, като на К. А. М. е заплатена сумата от 40 182,85 лв. на 18.08.2020 г., на Д. Т. В. – сумата от 687,95 лв. на 04.09.2020 г. и на Л. Д. М. – сумата 187,65 лв. на 04.09.2020 г. С оглед уважаването на иска по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване съществуването на правоотношението по договора за аренда, който е обуславящ е уважена и акцесорната претенция по чл. 88 от ЗКИР, вр. с чл. 537, ал. 2 от ГПК. За да потвърди решението на първостепенния съд в частта му с която е уважен предявения насрещен иск за установяване, че сключеният анекс от 20.08.2021 г. към процесния договор за аренда от 18.12.2014 г. няма действие и му е непротивопоставим, в качеството му на съсобственик на арендуваните земеделски имоти въззивният съд е приел, че сключилите анекса собственици, които са правоприемници на първоначалния арендодател, не притежават повече от 50% от идеалните части от земеделските земи, предмет на договора, нито има доказателства, че същите са упълномощени от съсобственици,с които общо да притежават повече от 50%, поради което анексът е непротивопоставим на С. И.. По тези съображения въззивният съд е уважил насрещният иск. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК „Агроконтрол“ ООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: с подписването на анекс между страните сключен ли е нов договор за аренда или е продължен вече съществуващ действащ между страните такъв, по своята правна същност юридическият факт на продължаването на арендния договор приравнен ли е на сключването на нов договор между страните или е приравнен на изменение на съществуващ такъв, задължен ли е въззивният съд да се произнесе по материалноправния спор само в рамките поискани от страната във въззивната жалба, задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани в спора доказателства и да ги оцени в тяхната съвкупност според придадената им от закона доказателствена сила, необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви, в които да се произнесе по всички наведени от страните доводи и възражения, за да обоснове решаващите си изводи или излага само такива свързани с решаващата си воля, длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички възражения, след като подлежи на самостоятелна преценка доказателствата и защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните във въззивната жалба предели,длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията си и доводите на страните, относими към правния спор, доколкото предвидената в чл. 272 ГПК възможност да дерогира изискването по чл. 236, ал.2 ГПК. Поддържа ,че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и основание по чл.280, ал.2 ГПК, без да се мотивира. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по формулираните от този жалбоподател процесуално, тъй като същите се отнасят до приложението на разпоредбата на чл.235, ал. 2 ГПК, която вменява задължението за съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи на страните. Касационният съд, с приетото ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване дава пълен отговор на тези въпроси, като е посочил, че евентуалното неизпълнение на вменените на съда задължения по постановяване на законосъобразен и обоснован съдебен акт по съществото на спора съставляват нарушения на процесуалните правила. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство и при съобразяване с тях, съдът като е обсъдил доказателства по делото и доводите на страните е достигнал до извод за основателност на насрещния иск. Що се касае до въпроса:с подписването на анекс между страните сключен ли е нов договор за аренда или е продължен вече съществуващ действащ между страните такъв, по своята правна същност юридическият факт на продължаването на арендния договор приравнен ли е на сключването на нов договор между страните или е приравнен на изменение на съществуващ такъв, то на същият съдът е дал отговор в съответствие с практиката на |ВКС застъпена и в решение № 50237 от 10.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3443/2021 г., IV г. о., където е прието, че вкл. и при сключване на анекс няма пречка арендател да е само един от съсобствениците на земеделската земя, като в този случай отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността. Приема се, че по общо правило договор за управление, какъвто е и договорът за аренда, може да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ, но ако съсобственикът, сключил договора не притежава повече от половината от вещта или не действа в изпълнение на решение, взето от мнозинството съсобственици, този договор не е противопоставим на останалите съсобственици – заедно или поотделно, освен, ако те са го приели. Прима се също, че договорът за аренда, сключен със съсобственик с по-малко от 50% идеални части, е вписан, същият не е противопоставим, както на последващ арендатор, така и на наемател, на когото мнозинството от съсобствениците са предоставили облигационното право на ползване върху имота (в този смисъл е и решение № 314 от 17.02.2012 г. по гр. д. № 1548/10 г. на III г. о.). Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е уважен насрещния иск на С. И.. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят С. И., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правните въпроси от значение за спора: правно допустимо ли е страната да е обвързана от договор за аренда, без да е сключвала същия и за задължението на съда да изложи мотиви, които да обуславят извода на съда за основателност на разглеждания иск. Поддържа основание по чл.280,ал.1, т.1, както и по ал.2- недопустимост на решението, тъй като е разгледан недопустим иск. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване в частта му, с която са уважени исковете на „Агроконтрол„ ООД, по въпроса: правно допустимо ли е страната да е обвързана от договор за аренда, без да е сключвала същия, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения, съдът