Определение № 50216 от 02.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 348/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Х. Б., подадена чрез адв.Е. Б., против решение №10524/03.09.2021г. по в.т.д.№1378/19г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение от 06.12.2018г. по т.д.№30/18г. на Окръжен съд Монтана, с което е отхвърлен предявеният от него срещу ЗК „Уника живот“АД иск за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 130 000 лв. на основание договор за застраховка „Злополука“ №560000100117 от 28.12.2016г. В касационната си жалба касаторът навежда оплаквания за неправилност,поради допуснати нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Твърди,че при изслушването на заключението по допуснатата в производството пред въззивната инстанция експертиза съдът не е допуснал множество въпроси на процесуалния му представител, които не е записал в протокола от проведеното съдебно заседание, а искането му за поправка на протокола в този смисъл съдът е оставил без уважение, като се е произнесъл в закрито заседание, вместо в открито с призоваване на страните. Развити са съображения за неправилност на извода на въззивния състав,че касаторът – ищец страда от епилепсия от 2001г., откогато датирала и трайната му неработоспособност, като поддържа,че преди м. февруари 2017г., когато е настъпило според него застрахователното събитие, епилепсията е била излекувана. Прави искане за отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя два въпроса, които счита,че са от значение за изхода на спора и са разрешени от въззивния съд по обуславящ крайния му извод начин, а именно: 1. Длъжен ли е съдът да се произнесе по доказателствено искане на основание чл.157 ГПК? и 2. Длъжен ли е съдът да призове страните преди да се произнесе по молбата за поправка на протокола от съдебно заседание на основание чл.151 ал.4 ГПК? Твърди се,че по първия от въпросите, предвид липсата на определение на съда за приемане като доказателство на експертно решение №3612/19.10.2020г., въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение №66/14.06.2019г. по гр.д.№2834/18г. на второ г.о. на ВКС и в решение №135/06.06.2015г. по гр.д.№ 6627/14г. на трето г.о. на ВКС. Вторият въпрос се поставя от касатора във връзка с оплакването му за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения на чл.151 ГПК, като счита,че отговорът на въпроса би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Навежда като основание за допускането на касационния контрол върху въззивното решение и хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че решението е очевидно неправилно, тъй като причинно-следствената връзка между настъпилия инцидент и получената от него трайно намалена работоспособност е установена от доказателствата по делото. В отговор на касационната жалба ЗК„Уника живот“АД поддържа становище,че не са налице основания за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол,а по същество излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и при изпълнение изискванията на чл.284 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,поради което е допустима. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: С обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение Софийски апелативен съд е приел за безспорно, а и за установено от представената по делото застрахователна полица,че към м.февруари 2017г. страните по делото са били обвързани от валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Злополука“, покриваща риска от застрахователно събитие, водещо до трайна неработоспособност, при която застрахователят се задължава да заплати на застрахования част от застрахователната сума, съответна на процента загуба на работоспособността. Прието е за безспорно и това,че на 21.02.2017г. ищецът, като водач на лек автомобил, е самокатастрофирал в Германия, при което е получил наранявания на главата, бил е приет по спешност в болница в Берлин, откъдето е изписан на 24.02.2017г.; на 01.03.2017г. е постъпил в болница Токуда – Аджибадем сити клиник в София по повод оплаквания от главоболие и замаяност; при последващо постъпване през април 2017г. в МБАЛ „Св.Николай Чудотворец“ [населено място] е бил изписан с окончателна диагноза „симптоматична епилепсия“; със същата диагноза е пролежал от 27.04.2017г. до 16.05.2017г. в болница в Берлин, като в доклада от изписването му е посочено, че тя е получена вследствие на претърпените от ПТП травми на главата, а от неврологична гледна точка е довела до неговата неработоспособност.; на 03.07.2017г. и на 13.08.2017г. ищецът претърпял два епилептични припадъка, удостоверени с фишове за спешна медицинска помощ, оказана му от ЦСМП Костинброд и ЦСМП Лом, като във връзка с това са му били назначени медикаменти. Съдът е кредитирал и анализирал приетата по делото от първата инстанция медицинска документация, датираща от 2001г. – епикриза за лечение в МБАЛНП „Св.Наум“София, протоколи на ТОЛЕК към НМТБ, ЕР на ТЕЛК – от които е намерил за установено,че през 2001г. ищецът е претърпял друг пътен инцидент, причинил му черепно-мозъчна травма, след което е бил диагностициран с епилепсия и му е проведена медикаментозна терапия,; през 2008г. му е била определена група инвалидност с 55,9% намалена трудоспособност /30 от които за състоянието му от посттравматична епилепсия/, а от 2011г. е бил оставен без антиконвулсивна терапия; през целия период до 2017г. е бил оценяван от ТОЛЕК като годен да управлява МПС. Прието е,че през 2018г. с друго ЕР на ТЕЛК на ищеца са определени 71% трайно намалена работоспособност при водеща /60%/ диагноза „симптоматично епилепсия с рядка честота“ /grand mal/, а с друго ЕР от 2019г. групата инвалидност е намалена на 60%, но отново при водеща същата диагноза. Съставът на апелативния съд е съобразил и изготвените в производството пред първата и въззивната инстанции заключения на медицински експертизи, еднозначно установяващи,че получените от ищеца при инцидента през 2001г. структурни промени на мозъчния паренхим, водещи до първоначално поставената диагноза посттравматична епилепсия, са заболяване от хроничен характер, което не предполага пълно излекуване, въпреки липсата на оплаквания в продължителен период от време /при липсата на данни и за проследяването на заболяването/, доколкото при всеки човек честотата на припадъците е различна и може в дълъг период от време пациентът да е в ремисия, да няма никакви оплаквания и при изследвания да не се установяват отклонения от нормалния статус за съответната възраст. Така установеното от вещите лица съдът е приел за подкрепящо се и от отразеното в експертните решения на ТЕЛК от 2018г. и 2019г., в които е посочена като начална дата на инвалидизацията 23.10.2001г. Въз основа на тези данни съставът е направил изводи,че макар да е установено наличието на епилептични припадъци, проявяващи се след инцидента от м.февруари 2017г. и свързаната с тях трайна нетрудоспособност на ищеца, последният представлява само отключващ фактор за проявата на симптоми от едно хронично заболяване, датиращо от по-рано, което изключва пряка причинно-следствена връзка между трайната нетрудоспособност и злополуката от 21.02.2017г. В решението си съдът е констатирал,че по делото /преди последното открито заседание във въззивната инстанция/ е представено експертно решение на ТЕЛК от 19.10.2020г., в което като начална дата на инвалидността на ищеца е посочена датата на издаването на решението, но което не е приобщено към доказателствата с нарочно определение на съда. Въпреки това съдът го е обсъдил, приемайки,че това доказателство не се отразява на изхода на спора, тъй като е издадено по заявление на ищеца за преосвидетелстване с оглед влошаване на здравословното му състояние след периода на валидност на застраховката; процентът на инвалидност е завишен от 60 на 75, като датата на инвалидност 19.10.2020г. е относима към променения ѝ обем с оглед констатацията,че лицето не може вече да изпълнява длъжността си като началник отделение, за разлика от предходното ЕР, в което се позволява освидетелстваният да работи на заеманата от него такава длъжност. Поради липсата на пряка причинно-следствена връзка между претърпяното от ищеца на 21.02.2017г. ПТП и трайната му неработоспособност, като елемент от фактическия състав, пораждащ отговорността на застрахователя за обезщетяване, въззивният състав е потвърдил обжалваното от ищеца решение на окръжния съд, постановено в същия смисъл. Съставът на ВКС Второ търговско отделение намира за необосновани предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол, съобразно критериите по чл.280 ал.1 ГПК, преценявани в съответствие с указанията в Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Формулираните от касатора два въпроса, касаещи приложението на чл.157 и чл.151 ГПК, са от процесуално-правен характер, но нямат характер на обуславящи по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Първият от тях изобщо не е обвързан с твърдение за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение при събирането на доказателствата, но дори да се приеме,че такова е възпроизведено в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, въпросът не е от решаващ характер. Макар с решението съдът да е констатирал пропуска си да приеме представеното експертно решение от 2020г., той е обсъдил и анализирал същото като част от доказателствения материал, излагайки мотиви защо това доказателство не би могло да обоснове различен от направения от първата инстанция краен извод за неоснователност на иска. Вторият, макар и поставен в контекста на единственото наведено от касатора оплакване за произнасяне на състава на апелативния съд по молбата за поправка на протокола от последното съдебно заседание в нарушение на разпоредбата на чл.151 ал.4 ГПК - без призоваване на страните, също не би могъл да предизвика отговор, който да би довел до промяна на крайния резултат, поради липса на същественост на това процесуално нарушение по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. Съществено е това нарушение, което се изразява в неизпълнение на дължимо от съда процесуално действие или осъществяване на действие, с което се нарушава процесуалното право на защита на страната и което пряко рефлектира върху изхода на делото. Нито в касационната жалба,нито в изложението касаторът обосновава как отговор на поставения въпрос в целения смисъл, че съдът е длъжен да се произнесе по молба за поправка на протокола в открито съдебно заседание с призоваване на страните би променило обжалвания резултат. Поради това следва да бъде направен извод,че нито един от поставените в изложението въпроси не осъществява общия критерий за допустимост, което е достатъчно основание достъпът до касационен контрол да бъде отказан. Въпреки че се позовава на законовата разпоредба, касаторът не аргументира наличието на основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение и в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – поради неговата очевидна неправилност. Според постоянно поддържаното в практиката на ВКС, това основание е налице, когато въззивното решение страда от такъв съществен порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му при обикновения му прочит, без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми,обусловили решаващите му правни изводи. Така например решението би било очевидно неправилно, когато е видно,че въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под. Наведените в изложението доводи, свързани с твърдението за наличие на очевидна неправилност са за неправилна преценка от страна на съда на събраните по делото не могат и да обосноват порок „от пръв поглед“, доколкото представляват основания по чл.281 ГПК за провеждането /а не за допускането/ на касацията и разглеждането им не може да бъде предмет на настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение