Определение № 167 от 29.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 932/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по 1/ касационна жалба на В. И. С., представлявана от адв. А. Г., против решение № 238 от 24.01.2020г. по гр.д. № 2311/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 366 от 17.01.2019г. по гр.д. № 3681/2017г. на СГС, I ГО, 18 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторката против АЕЦ „КОЗЛОДУЙ” ЕАД иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за разликата над 54 678,64 лева до 100 000 лева и в частта за разноските и 2/ касационна жалба на АЕЦ „КОЗЛОДУЙ” ЕАД срещу същото решение в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на В. И. С. по иска с правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД сумата 54 678,64 лева, представляваща заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпило на 05.05.2012г. увреждащо събитие /смъртта на нейния син Р. И. С./, ведно със законната лихва от 05.05.2012г. до окончателното ѝ заплащане, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от касатора против „ХИДРОРЕМОНТ – ИГ” ООД обратен иск за разликата над 4 678,64 лева до 100 000 лева, както и в частта за разноските.

Касаторката – ищца В. И. С. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от нея част е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че определеният общ размер на обезщетението следва да бъде намален със сумите, които са ѝ изплатени по застраховка „Злополука” – в конкретния случай „Трудова злополука”, като сочи, че в нормативната уредба на непозволеното увреждане липсва правило по аналогия на разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ, създаващо възможност задължението на делинквента да се намалява с получени от пострадалия суми по застраховки „Живот” и „Злополука”, които са лични и нямат обезщетителен характер. Поддържа, че плащането на уговорената застрахователна сума при настъпване на събитие при т.нар. лични застраховки /договор за застраховка „Живот” и „Злополука”, в т.ч. „Трудова злополука”/, няма прако обезщетително действие, а се заплаща наред с другите обезщетения, аргумент за което е и разпоредбата на чл.228, ал.2 КЗ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния материалноправен въпрос: „Приспада ли се от обезщетението по чл.45 ЗЗД получена от увредените лица застрахователна сума по лична застраховка за живот или злополука или застрахователната сума се дължи наред с обезщетението, с което се репарира настъпилият вредоносен резултат?”. Твърди, че по въпроса е налице произнасяне в противоречие с ППВС № 4 от 25.05.1961 г., раздел II. Поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част.

Постъпил е отговор от АЕЦ „КОЗЛОДУЙ” ЕАД, с който оспорва касационната жалба на ищцата, като прави възражение за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на жалбата.

Третото лице-помагач и ответник по обратния иск „Хидроремонт ИГ” ООД оспорва касационната жалба на ищцата, като сочи, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 116 от 03.07.2017г. по т.д. № 1921/2016г. на ВКС, ТО, I т.о.

Касаторът – ответник „АЕЦ КОЗЛОДУЙ” ЕАД поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за неправилност на изводите на въззивния съд за допуснати нарушения от страна на служители на дружеството на нормативни изисквания, свързани с осигуряване на безопасни условия на труд, като счита, че са изградени въз основа на ирелевантни за спора доказателства и при непълен анализ на клаузите на процесния договор за изработка и на установените правила във вътрешните актове на дружеството относно извършването на водолазна дейност на територията на централата. Поддържа, че отговорността за настъпилото увреждане е изцяло на „Хидроремонт – ИГ” ООД. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Присъдата на наказателния съд по отношение на едно лице задължителна ли е за гражданския съд в този смисъл, че установява неговата вина и отговорност по чл.45 ЗЗД, чл.54 ЗЗД и чл.127 ЗЗД, респективно изключва ли отговорността и за други „евентуални съпричинители”, щом като със същата присъда е прието, че вредоносният резулат е настъпил по изключителна вида на осъденото лице? Касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие с определение № 87 от 22.07.1969г. по гр.д.№ 1270/69г., I г.о. и ППВС № 7/1959г.

2. При липса на заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД в хода на съдебното производство следва ли въззивният съд да се произнася за наличието на т.нар. „независимо съпричинителство”, следва ли да бъде установен от въззивния съд конкретен принос на служители на делинквента, който да се изразява в конкретно определени действия или бездействия, довели до вредоносния резултат за пострадалото лице и следва ли да е доказан по безспорен начин в хода на производството по делото, а не да е хипотетичен и предполагаем?

3. Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.45, ал.1 вр. чл.53 ЗЗД при т.нар. „независимо съпричинителство”, ако не е установено по категоричен начин в процеса наличието на противоправно поведение на служители на делинквента – възложителя на работата, но е доказано по безспорен начин противоправното поведение на служители на изпълнителя на работата – ответник по предявен обратен иск с правно основание чл.54 ЗЗД?

4. До кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство и може ли това възражение да бъде направено след изтичане на срока за отговор както на исковата молба, така и на обратния иск, предявен от евентуалния ответник по иск с правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД?

Касаторът поддържа, че последните три въпроса са решени в противоречие с решение № 98 от 29.06.2016г. по т.д. № 1499/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 2799 от 08.12.1965г. по гр.д. № 2091/1965г. на I г.о., т.4 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, определение № 87 от 22.07.1969г. по гр.д. № 1270/1969г. на I г.о.

5. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото? Касаторът твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие с решение № 802 от 23.02.2011г. по гр.д. № 1783/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 107 от 25.06.2019г. по гр.д .№ 2737/2018г. на ВКС, III г.о., ТР № 1 от 2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВС, решение по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., решение по гр.д. № 4744/2010г. на ВКС, I г.о., решение № 553 от 27.06.2013г. по гр.д. № 196/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 65 от 30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 101 от 28.10.2016г. по гр.д .№ 853/2016г. на ВКС, II г.о., решение № 214 от 15.03.2017г. по гр.д. № 112/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 112 от 02.05.2017г. по гр.д. № 3356/2016г. на ВКС, IV г.о.

6. Възниква ли отговорност за юридическо лице – търговско дружество от непозволено увреждане на физическо лице, когато има договорни отношения между същото търговско дружество и друго търговско дружество, в чиято полза се извършва работата, от която са възникнали вредите за физическото лице? Касаторът твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с т.4 от ППВС № 7 от 18.11.1963г.

7. Възниква ли отговорност за юридическо лице, когато злополуката е настъпила при изпълнение на възложена работа на друго юридическо лице по договор за изработка? Касаторът твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 414 от 28.09.2007г. по гр.д № 32/2006г. на III г.о.

Ищцата В. И. С. оспорва касационната жалба на ответника. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че първият въпрос не е съществен за изхода на делото и по него липсва противоречие с практиката на ВКС; втория и третия въпроси се отнасят до приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, но по делото липсват и не са обсъждани възражения за съпричиняване на увреждането от страна на самия пострадал; четвъртият въпрос касае правилността на въззивното решение; петият въпрос също представлява оплакване за неправилност, а от друга страна, липсва противоречие с практиката на ВКС; последните два въпроса се решени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице - помагач и ответник по обратния иск „Хидроремонт ИГ” ООД не представя отговор на касационната жалба на ответника „АЕЦ КОЗЛОДУЙ” ЕАД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за уважи частично предявения против евентуалния ответник „АЕЦ КОЗЛОДУЙ” ЕАД иск с правно основание чл.49 ЗЗД и предявения евентуален обратен иск против „Хидроремонт ИГ” ООД, е приел, че съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Посочил е, че когато вредоносното деяние е било извършено от служител на изпълнителя, когото възложителят е натоварил да извърши определена работа, за възникване на обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя се прилагат задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от ППВС № 17/18.11.1963 г., съгласно които „ако съгласно договора едното предприятие дължи на другото извършването на определена работа със свои работници, при негов контрол и организация на работата, отговорността за вредите от непозволено увреждане е в тежест на това предприятие. В този случай е без значение, че се извършва работа на първото предприятие. Ако обаче организацията на работата, ръководството и контролът й принадлежи на предприятието, чиято работа се извършва от работници на другото предприятие, то отговорността за непозволеното увреждане е на предприятието, чиято работа се извършва.”. С оглед на това въззивният съд е приел, че изходът на спора е обусловен от установяване на действителните облигационни отношения между страните по процесния договор за изработка, както и вътрешните правила за безопасност, приложими на територията на АЕЦ „Козлодуй” ЕАД, за да се прецени доколко последният е имал възможност да организира и контролира действията на служителите на дружеството, извършващо водолазните дейности.

Взел е предвид, че в исковата молба ищцата е изложила твърдения, че вследствие и на противоправното деяние на служители на АЕЦ „КОЗЛОДУЙ” АД, изразяващи се в тяхното бездействие (не са спрели водоподаването в процесната Разпределителна шахта, като са допуснали да се извършат водолазните действия от водолазната група и в частност от пострадалия), е причинена смъртта на сина ѝ.

Въззивният съд е приел, че между АЕЦ „КОЗЛОДУЙ” ЕАД и „Хидроремонт ИГ” ООД е бил сключен договор за изработка с предмет: „Извършване на подводен оглед, видеозаснемане и изготвяне на екзекутиви на Разпределителна шахта 1 и съоръженията, намиращи се в нея”, като изпълнението на работата е следвало да се извърши въз основа на техническо задание, утвърдено на 07.02.2011 г. Приел е, че съгласно т. 3 от Техническо задание № ХТС-21/07.02.2011 г. за извършването на процесния подводен оглед, утвърдено от ръководител Сектор „ХТС” при АЕЦ, е изяснено, че от служители на АЕЦ трябва да се извършат определени дейности, измежду които са: 1) да се подсигурят подходящи места за разполагане на необходимата водолазна техника; 2) указване при необходимост на места за ел. Захранване, а съгласно указанията в т. 3.4. от това задание по време на работата служители при АЕЦ трябва да осъществяват непрекъснат технически и нвеститорски контрол (служители от Цех „ХТС и СК”) и технически контрол (от служители при Сектор „ПБО” на ЕП-2).

Взел е предвид, че с влязла в сила на 25.07.2016 г. Присъда № 19/10.06.2015 г., постановена по НОХД № 561/2014 г. по описа на ОС-гр. В., служителят при „Хидроремонт ИГ” ООД и пряк ръководител на пострадалия – Р. Г. Д., е признат за виновен в това, че на 05.05.2012 г. при извършване на подводен оглед на Разпределителна шахта 1 в качеството си на отговорен ръководител, заемащ длъжността „Ръководител водолазна група”, по непредпазливост причинил смъртта на Р. И. С. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като: не е изпълнил задължението си по т. 5.3.1.7 от Инструкция за организация и безопасност на водолазната дейност в „АЕЦ Козлодуй” ЕАД да провери лично обезопасяването на обекта и откриването на съответния наряд; не е изпълнил задължението си по т. 4.22 от Инструкция за безопасна работа под вода на водолазите на „Хидроремонт ИГ” ООД да се увери лично за взети мерки за безопасност от възложителя; не е изпълнил задължението си при подготовка на водолазното спускане за измерване на скоростта на течението - т. 5.3.2 от Инструкция за организация и безопасност на водолазната дейност в АЕЦ Козлодуй и е допуснал водолазно спускане при скорост на течението над 1, 5 м./с без поставени защитни устройства.

Въззивният съд е обсъдил заповед № АД-1083/09.04.2012 г., издадена от „АЕЦ Козлодуй” ЕАД във връзка със започване на процесната водолазна дейност, с която е наредено да се допуснат до АЕЦ служители на „Хидроремонт ИГ” ООД, като е възложено на началник Цех „ХТК и СК” да контролира допуснатите лица, а като отговорно лице по организация и контрол на качеството на работата е определено лицето– ръководител на Сектор „ХТС”, Цех „ХТС и СК”. Съобразил е, че за безопасното осъществяване на процесното подводно наблюдение от технолога на ЕП-2 е издаден т. нар. Наряд № 167/02.05.2012 г. за работа по неелектрически машини и съоръжения на електрически централи и подстанции, съгласно който както служител при дружеството изпълнител, така и съответни отговорни служители при АЕЦ трябва да извършат следните дейности, свързани с безопасността на осъществяване на процесния подводен оглед: 1) с пълно спиране на водата към РШ-1; 2) да се изключат (затворят) изброените циркулационни помпи; 3) да се снеме напрежението от циркулационните помпи; 4) да се поставят знаци „Не включвай! Работят хора!” на прекъсвачите на ел. двигателите; 5) да не се изхвърля вода от пречиствателния комплекс в РШ-1 за времето, през което е открит нарядът.

Посочил е, че в чл. 4.2, т. 4.4. и т. 4.6. от утвърдената на 19.03.2009 г. Инструкция за организация и безопасност на водолазната дейност в АЕЦ „Козлодуй” АД, на чиито предписания е следвало да се подчинява изпълнителят, е разпоредено общото ръководство на подготовката и провеждането на водолазната дейност да се осъществява от началник Цех „Брегова помпена станция” и неговите заместници, респ. непосредственото ръководство на водолазните дейности и контрола за изпълнение изискванията на инструкцията да се осъществява от водолаз от група „Водолази” в Цех „БПС”; лицата, които контролират и ръководят водолазната дейност на територията на АЕЦ, следва да извършват проверки за спазването на инструкцията и подготовката на личния състав на водолазната дейност, като те са длъжни да забранят водолазните спускания, ако са установили недостатъци в организацията, в поддържането на водолазната техника и при неудовлетворителни знания на личния състав. Посочил е, че съгласно т. 5.4 от Инструкцията общата техническа безопасност при провеждане на водолазни работи в АЕЦ е следвало да се осигурява чрез спазване на разпоредбите на Правилника за безопасност при работа в неелектрически уредби на електрически и топлофикационни централи и по топлопреносни мрежи и хидротехнически съоръжения – именно в чл. 50 от този правилник е предписано, че отговорни лица за безопасността са: издаващият наряд или нареждане (т. 1), отговорният ръководител на работата (т. 2), издаващият разрешение за подготовка и започване на работа (т. 3), допускащият до работа (т. 5).

Въз основа на тези доказателства въззивният съд е приел, че с оглед постигане непосредствената цел на договора възложителят не само е организирал начина на извършване на уговорената от страните работа, но е могъл и е бил длъжен да осъществява непосредствен контрол върху осъществените от изпълнителя дейности по извършване на процесното подводно заснемане. Посочил е, че обстоятелството, че противоправното действие, довело до процесния вредоносен резултат, е осъществено и от служител при „Хидроремонт ИГ” ООД, само по себе си не изключва отговорността на възложителя „АЕЦ Козлодуй” ЕАД, тъй като това не изключва възможността, респ. правното задължение възложителят да упражнява свой собствен контрол и организация на извършваната в неговия обект работа от изпълнителя, така както е било разпоредено в процесните вътрешни правила на дружеството. Изтъкнал е, че мотивите към присъдата, които обосновават крайния съдебен акт, вкл. и фактическите изводи, до които е достигнал наказателният съд, не обвързват гражданския съд – арг. чл. 300 ГПК, но процесуалният представител на АЕЦ „Козлодуй” ЕАД се позовава на фактическите изводи в присъдата, т.е. не оспорва установените в мотивите към присъдата факти и взаимовръзките между тях. Изложил е съображения, че обстоятелството, че длъжностно лице при АЕЦ „Козлодуй” ЕАД не е било привлечено към наказателна отговорност, не представлява дори и индиция както за неосъществяване на ръководство и контрол върху дейността на дружеството-изпълнител, така и за липса на осъществено виновно противоправно деяние на служител при АЕЦ, което да е в пряка причинно-следствена връзка с трагичната кончина на сина на ищцата. Поради това е достигнал до правния извод, че възложителят е организирал и контролирал дейността на водолазния екип, поради което при причиняване на вреди от негови служители, респ. от служители на дружеството-изпълнител при или по повод на осъществената работа, той като възложител носи обезпечително-гаранционна отговорност.

Въззивният съд е приел, че с влязлата в сила присъда, която по силата на чл. 300 ГПК обвърза гражданския съд относно авторството, противоправността и виновността на деянието, вследствие на което са причинени вредоносни последици (при резултатните престъпления), е установено, че служител на дружеството-изпълнител, на което АЕЦ „Козлодуй” ЕАД е възложил изпълнение на процесните подводни работи, е причинил по непредпазливост смъртта на сина на ищцата, но за настъпване на този противоправен резултат в цялостния съпричинителен процес на явленията и фактите в обективната действителност е допринесло и виновното противоправно поведение на служители при АЕЦ „Козлодуй” ЕАД (чрез своето бездействие), при и по повод на изпълняване на възложената това дружество работа - при т. нар. независимо съпричинителство. Позовал се е и на Протокол за извършена проверка с вх. № 3176/06.06.2012 г., съставен от компетентни контролни органи при Дирекция „Инспекция по труда”, [населено място], към Изпълнителна агенция „Инспекция по труда”, който по силата на чл. 58, ал. 6 КСО, във вр. с чл. 58, ал. 3, т. 1 КСО представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила относно причините и обстоятелствата за възникване на трудовата злополука, и е приел, че от него се изяснява правнорелевантното обстоятелство, че служители на АЕЦ „Козлодуй” ЕАД са допуснали множество нарушения на предписани и общоприети правила относно безопасността при осъществяване на подводни дейности, като тези противоправни деяния са в пряка причинно-следствена връзка с кончината на пострадалия водолаз. С оглед установеното с присъдата, че причина за настъпване на трагичния инцидент съставлява и обстоятелството, че в противоречие с т. 5.3.6.9 от по-горе описаната Инструкция е допуснато водолазно спускане при скорост на течението над 1,5 м3/с, без да са поставени защитни устройства, въззивният съд приел, че неизпълнението на служителите на АЕЦ „Козлодуй” ЕАД на правното задължение да преустановят водоподаването до РШ 1, ведно с виновното противоправно поведение на прекия ръководител на загиналия (признатият за виновен с влязла в сила присъда) е допринесло в съвкупния, единен съпричинителен процес на явленията и обстоятелствата в обективната действителност до настъпване на непредотвратимия вредоносен резултат.

Въззивният съд е посочил, че констатациите в протокола на Дирекция „Инспекция по труда” и изводите за причините за настъпване на трудовата злополука, макар и да са оспорени от ответника, не са били опровергани до края на съдебното дирене, вкл. и чрез показанията на свидетеля М. – ръководител на Сектор „ХТС” при АЕЦ към релевантния момент, тъй като той не установява различни от приетите по делото за изяснени правнозначими факт. С оглед на това е достигал до извод, че при установеното противоправно поведение на служители при АЕЦ „Козлодуй” ЕАД вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като тази презумпция не е оборена в настоящото производство чрез обратно доказване от ответника.

При определяне на обезщетение по справедливост по чл.52 ЗЗД въззивният съд е взел предвид, че с влязлата в сила присъда предявеният от ищцата срещу един от делинквентите – прекия ръководител на починалия, иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е уважен до размера от 100000 лв., поради което е приел, че макар и субективните предели на силата на пресъдено нещо на този съдебен акт да не се разпростират по отношение на ответника по евентуалния иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, обемът и размерът на вредите, които са тъждествени, притежават обвързващо спрямо него действие в материалноправно отношение. За пълнота на изложението е посочил, че заместващото обезщетение в размер на 100000 лв. отговаря на критериите за справедливост, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД, като при определянето му взема предвид както показанията на свидетеля Т. Х., така и обстоятелството, че загубата на близък родственик (на 29 навършени години), към когото ищцата е била силно привързана, ще я съпътства през целия ѝ живот и впоследствие тя ще бъде лишена както от емоционалния контакт, така и от неговата морална подкрепа. Взел е предвид свидетелските показания, от които се установява, че ищцата и нейният син са изградили силна духовна връзка, като той ѝ е бил морална опора. Съобразил е и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – средата на 2012 г., и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при смъртта на навършило пълнолетие дете, към което майката е изпитвала силна привързаност.

Въззивният съд е приел за доказано, че застрахователят по сключен с работодателя на пострадалия – „Хидроремонт ИГ” ООД договор за задължителна застраховка „Трудова злополука” (обективиран в застрахователна полица № 711511031000051/21.10.2011 г.) е заплатил на ищцата при настъпилия покрит застрахователен риск – смъртта на водолаза при изпълнение на неговите трудови задължения, заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди - в размер на сумата от 45321,36 лв. Посочил е, че договорът за задължителна групова застраховка „Трудова злополука” – арг. чл. 231, ал. 1 КЗ (отм.), във вр. с чл. 1 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука” (НЗЗРСРТЗ), по своето правно естество представлява договор в полза на трето лице по чл. 22, ал. 1 ЗЗД, като работникът и служителят, полагащ труд при съответното застраховано дружество, е бенефициер. Приел е, че при така възникналото стипулационно правоотношение работодателят може да иска при настъпване на покрит застрахователен риск от застрахователя заплащане на уговорената застрахователна сума – в полза на увредения работник, като процесната застраховка „Трудова злополука” не е само лична, а притежава обезщетителна (по отношение на пострадалия работник) и обезпечителна функция (по отношение на работодателя). Със сключването на този застрахователен договор работодателят е целял да обезпечи своята гражданска, гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 200, ал. 3 КТ и именно това обстоятелство предпоставя застрахователния интерес, основанието на тази двустранна, алеаторна сделка. Поради това е заключил, че този договор се подвежда под правната норма, уредена в чл. 223, ал. 1 КЗ (отм.). Съобразил е и чл. 200, ал. 4 КТ, който предписва, че дължимото обезщетение от работодателя при настъпили неимуществени и имуществени вреди следва да се намали с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите и в този смисъл работодателят дължи само разликата между действителния размер на обезщетението при трудова злополука и уговорената застрахователна сума по договора за застраховка „Трудова злополука”.

Въззивният съд е приел,че със заплащането на сумата от 45321,36 лв. от застрахователя по задължителна застраховка „Трудова злополука” частично е погасено дължимото заместващо обезщетение на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ – арг. чл. 200, ал. 4 КТ, при настъпилата трудова злополука и плащането, извършено от едно от задължените лица, погасява правото на увредения да търси същото или в по-висок размер обезщетение за вече репарираните вреди от останалите. Поради това е достигнал до изводе че ищцата частично – до сумата от 45321,36 лв., е била обезщетена за причинените ѝ от смъртта на нейния син неимуществени вреди, поради което всички останали правни субекти, които дължат заместващо обезщетение (извън платилия застраховател), отговарят за остатъка, а именно за сумата от 54678,64 лв. (100000 лв. - 45321,36 лв.), до която предявеният деликтен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е основателен, а в останалата част – до пълния му предявен размер от 100000 лв., той следва да бъде отхвърлен.

С оглед уважаване на предявения против евентуалния ответник осъдителен иск въззивният съд се е произнесъл и по предявения при условията на евентуалност обратен иск от това търговско дружество срещу работодателя на починалото лице. Изложил е съображения, че тъй като по делото е установено, че както прекият ръководител на починалия водолаз, признат за виновен с влязла в сила присъда, така и служители на АЕЦ „Козлодуй” ЕАД са извършили виновно противоправно деяние, вследствие на което е настъпила смъртта на Р. С. (при т. нар. независимо съизвършителство), по силата на закона между тях е възникнала пасивна солидарна отговорност (арг. чл. 121 ЗЗД, във вр. с чл. 53 ЗЗД), като в тази връзка се е позовал на т. 4 на ППВС № 17/18.XI.1963 г.. С оглед на това е намерил за релевантен приноса на всеки един от делинквентите – „от двете предприятия”, за настъпване на процесния вредоносен резултат (смъртта на наследодателя на ищцата). Посочил е, че настъпването на трагичния инцидент се дължи на съгласуваните противоправни деяния на служители на възложителя (АЕЦ „Козлодуй” ЕАД) и на изпълнителя (Хидроремонт-ИД” ООД) по сключения между тези търговски дружества договор за изработка, в изпълнение на който са извършвани процесните подводни работи. Съобразил е конкретното неизпълнение на тези служители, взаимовръзката между поведението им и е достигнал до правния извод, че приносът им за настъпване на тежкия трудов инцидент не може да се разграничи, т.е. те поравно са допринесли за смъртта на сина на ищцата, поради което във вътрешните отношения (по правилата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД) отговарят поравно за причинените на наследника на починалия водолаз неимуществени вреди, именно по 50000 лв. (100000 лв.: 2). Взел е предвид изплатеното на ищцата обезщетение от 45321,36 лв., с което е намалил размера на обезпечително-гаранционната отговорност на ищеца по обратния иск и е приел, че по този начин – във вътрешните отношения, с тази сума той е заплатил част от дължимото заместващо обезщетение, като остатъкът е в размер на сумата от 4678,64 лв. (54678,64 лв. – 50000 лв.). Намерил е, че в този смисъл е и разпоредбата на чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, предписваща, че всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Поради това е достигнал до извод, че обратният иск трябва да бъде уважен (под условие) частично за сумата от 4678,64 лв., ведно със законната лихва от подаване на обратната искова молба – 19.04.2017 г., до окончателното й заплащане, а да бъде отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 100000 лв.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По касационната жалба на ищцата:

Формулираният от касаторката въпрос не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, тъй като е поставен във връзка със съдържащото се в нея твърдение за получена застрахователна сума по лична застраховка за живот или злополука, противно на приетото в решението, че полученото от ищцата застрахователно обезщетение е по застраховка „Трудова злополука”, сключена от работодателя на пострадалия – „Хидроремонт ИГ” ООД, притежаваща обезщетителна (по отношение на пострадалия работник) и обезпечителна (по отношение на работодателя) функции. Поради това въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по начина, по който е поставен, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. От друга страна, даденото от въззивния съд разрешение съответства на установените по делото факти и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 116 от 03.07.2017г. по т.д. № 1921/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., според която застраховката „Трудова злополука”, която работодателят е задължен да сключи за определена категория работници и служители по силата на чл.249, т.3 КЗ /отм./ вр. чл.52 от Закона за безопасни условия на труд във връзка с Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука”, обезпечава обезщетителната отговорност на работодателя по чл.200 КТ и се приспада от дължимото от него обезщетение за пълния размер на вредата от злополуката.

По касационната жалба на ответника:

Първият от поставените от касатора въпроси се отнася до задължителната сила на влязлата в сила присъда. Въпросът е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но е решен в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно формираната по приложението на чл.300 ГПК постоянна практика, обективирана в решение № 55 от 30.05.2009г. по т.д. № 728/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 135 от 13.10.2014г. по т.д. № 3945/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 127 от 29.10.2015г. по т.д. № 1882/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 22 от 11.04.2017г. по гр.д. № 50310/2016г. на ВКС, ГК, I г.о. и др. влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, а поведението на пострадалия не е предмет на присъдата освен ако съпричиняването на представлява елемент от състава на престъплението, като се изхожда от разбирането, че предмет на изследване и произнасяне по наказателното дело е само поведението на дееца, по отношение на когото е повдигнато обвинение. Обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд, като присъдата е задължителна за гражданския съд само относно конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт по повдигнатото срещу извършителя обвинение, но не и относно друго, различно от това, деяние. Обективните граници на задължителната сила на присъдата обхващат само изчерпателно посочените в разпоредбата на чл.300 ГПК обстоятелства. Затова въпросът дали е налице противоправно поведение на други лица не се обхваща от задължителната сила на влязлата в сила присъда. В този смисъл е и определение № 87 от 22.07.1969г. по гр.д.№ 1270/69г., I г.о., на което се позовава касаторът, а ППВС № 7/1959г. не дава разрешение на поставения въпрос. Поради това не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по поставения въпрос.

Вторият и четвъртият въпроси в частта, в която касаят възражението за съпричиняване по чл.51, ал.2 ГПК, са неотносими, тъй като не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили изхода на делото. По делото не е обсъждан въпросът за наличие на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия и такива изводи не са направени от въззивния съд. Първият въпрос в частта му относно наличието на „независимо съпричинителство” се отнася до извода на въззивния съд във връзка с разглеждания евентуален обратен иск, че е налице независимо съизвършителство от страна на служители на предприятието – възложител и предприятието – изпълнител, и е поставен във връзка с необходимостта от доказването на конкретен принос на служители на делинквента. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е обусловено от съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въз основа на което е направен категоричен извод за наличие на неизпълнение на конкретни, посочени в решението, задължения от страна на служители на двете дружества, а не въз основа на „хипотетичен и предполагаем” принос, в каквато насока е поставен въпросът. С оглед на това и третият правен въпрос, поставен във връзка с определяне на размера на обезщетението при наличие на независимо съизвършителство, предпоставен от съдържащото се в него твърдение за липса на категорични доказателства за противоправно поведение на служители на дружеството – възложител на работата, не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд и не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Поставените въпроси предполагат извършване на преценка на обосноваността и законосъобразността на изводите на въззивния съд във връзка с наличието на противоправно поведение на служители на касатора, обуславящи отговорността му по чл.49 ЗЗД, която не може да бъде извършена в селективния стадий на касационното производство.

Петият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства. По този въпрос въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, относими към установяване на правнорелевантните факти, и ги е преценил в съвкупност, а несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за неправилност, което е извън обхвата на проверката по чл.288 ГПК.

Последните два материалноправни въпроса се отнасят до отговорността на дружеството – възложител за причинени вреди при изпълнение на работа, възложена на дружество – изпълнител. По тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС – т.3 от ППВС №17 от 18.11.1963г., според което за правилното разрешаване на въпроса за отговорността за непозволено увреждане, когато по договор между две предприятия едното е възложило на другото определена работа, при извършването на която настъпват вреди, е от значение да се изясни същността на сключения договор – ако организацията на работата, ръководството и контролът на работата принадлежат на предприятието, чиято работа се извършва от работници на друго предприятие, отговорността за непозволено увреждане е на предприятието, чиято работа се извършва. При разрешаването на въпроса въззивният съд е съобразил твърденията на страните и релевантните за отговорността на ответниците обстоятелства, установени въз основа на събраните доказателства.

При наличието на формирана постоянна практика по въпросите, обусловили изхода на делото, от която въззивният съд не се отклонил, не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Неоснователно е и искането на двете страни за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК – поради очевидната му неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

При този изход на делото на касаторката - ищца разноски за настоящото производство за защита срещу въззивната жалба на ответника не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено. На ответника „АЕЦ Козлодуй” ЕАД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за защита срещу касационната жалба на ищцата в размер на 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение