Определение № 328 от 28.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3911/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационни жалби с вх. № 271 741/07.04.2023 година и с вх. № 271 748/07.04.2023 година, двете подадени по пощата на 06.04.2023 година, от А. Г. А., срещу решение № 260 307/16.02.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 1321/2020 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 249 960/21.10.2019 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 68-ми състав, постановено по гр. д. № 13 456/2017 година, с което е отхвърлен предявеният от А. Г. А. срещу „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] иск с правно основание чл. 270, ал. 2, във връзка с чл. 410 от ГПК за прогласяване на нищожността на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 62 947/2014 година по описа на Софийския районен съд, 68-ми състав, поради липса индивидуализация на вземанията, липса на изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, неприлагане на правото на ЕС и противоречие с норми от националното законодателство-чл. 17, ал. 3 от КРБ, чл. 8 от ЗЗД и чл. 298 от ТЗ.

В касационната жалба на А. Г. А. се излагат доводи за това, че въззивното решение на Софийски градски съд е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата нищожност, евентуално недопустимост. Във връзка с това е направено искане решението да бъде прогласено за нищожно, евентуално обезсилено като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. В случай, че това не бъде възприето се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от А. Г. А. срещу „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК да бъде уважен или ако се налага извършване на допълнителни процесуални действия делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, и ал. 2 от ГПК.

Ответникът по касационните жалби „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] е подал отговор на същите с вх. № 285 026/08.09.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 260 307/16.02.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 1321/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбите са оспорени като неоснователни и е поискано оставянето им без уважение като се потвърди атакуваното с тях решение.

А. Г. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 06.03.2023 година, като подадените от него срещу същото касационни жалби са с вх. № 271 741/07.04.2023 година и с вх. № 271 748/07.04.2023 година, като са подадени по пощата на 06.04.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбите отговарят на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същите са подадени от надлежна страна, поради което са допустими.

Освен това производството по чл. 288 от ГПК е образувано и по повод на касационна жалба с вх. № 278 261/12.06.2023 година, подадена от А. Г. А., срещу решение № 260 711/11.05.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1321/2020 година, с което е оставено без уважение искането му за допълване на решение № 260 307/16.02.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 1321/2020 година по реда на чл. 250 от ГПК.

В касационната жалба на А. Г. А. се излагат доводи за това, че допълнителното решение на Софийски градски съд е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата нищожност, евентуално недопустимост. Във връзка с това е направено искане решението да бъде прогласено за нищожно, евентуално обезсилено като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. В случай, че това не бъде възприето се твърди, че допълнителното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в и вместо него да бъде постановено друго, с което направеното от А. Г. А. искане за допълване на основното въззивно решение да бъде уважено или ако се налага извършване на допълнителни процесуални действия делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, и ал. 2 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

А. Г. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 31.05.2023 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 278 261/12.06.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

В обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е приел, че с решение № 249 960/21.10.2019 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 68-ми състав, постановено по гр. д. № 13 456/2017 година бил отхвърлен предявен от А. Г. А. срещу „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване на нищожността на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. 62 947/2014 година по описа на Софийския районен съд, 68-ти състав. Въззивното производство било образувано по въззивна жалба с вх. № 520 160/03.12.2019 година, подадена от А. Г. А., с която първоинстанционното решение се оспорвало в цялост с навеждане на доводи за неправилност поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Твърдяло се, че бил нарушен принципа на случайно разпределение на делата, тъй като искът за действителността на оспорваната заповед бил разгледан от същия съдия, който го я бил постановил. Сочело се, че били налице основания за отвод на първоинстанционния съдия, постановил обжалваното решение. Направено било искане решението на първоинстанционния съд да се отмени като неправилно и вместо него да се постанови друго, с който предявеният установителен иск да бъдел уважен на посочените в исковата молба основания. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не бил постъпил отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД [населено място]. След срокът за отговор било постъпило становище от страната, с което било поискано от съда да остави без уважение подадената въззивна жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Въззивният съд съгласно чл. 269 от ГПК бил ограничен от посоченото в жалбата, когато били наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на първоинстанционното решение, а съгласно ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка той служебно изследвал въпроса дали била приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото.

Въззивният съд следял служебно за валидността на първоинстанционното решение в цялост, а за пороци водещи до недопустимостта му само в обжалваната му част. Във въззивната жалба се навеждали твърдения за неправилност на първоинстанционното решение, поради допуснати процесуални нарушения на първата инстанция, свързани с преценката и анализа на събрания доказателствен материал, водещи до неправилни фактически изводи, както и поради противоречие с материалния закон. Правилото за случайно разпределение на делата, уредено в чл. 9 от ЗСВ, било отражение на основни конституционни принципи, върху които се градяло правосъдието и правовата държава. Целта била да се гарантира независимостта на съда, като се ограничали факторите, които можели да поставят под съмнение безпристрастността на съдията докладчик, както и да се пресечело въздействието на външни обстоятелства, които можели да окажат влияние върху вътрешното убеждение.

Принципът за случайно разпределение на делата съответствал и на чл. 6 § 1 от ЕКПЧОС, който гарантирал правото на всеки правен субект да потърси зашита и съдействие при упражняването на своите граждански права и задължения от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдът бил създаден в съответствие със закона, когато 1.) неговото съществуване било уредено в основния закон на съответната държава или друг законодателен акт, който черпел своята легитимация от основния закон, 2.) налице били нормативни гаранции за независимостта и безпристрастността на съдебния състав, които се изразявали в предварително уредени процедури за разпределение на делата, съответно разглеждането и произнасянето по тях в съответствие с приложимите императивни правила. Законът по смисъла на член 6, § 1 ЕКПЧОС включвал по-специално законодателството относно създаването и компетентността на съдебните органи (Lavents v. Latvia; Richert v. P.; Jorgic v. G.,), но и всяка друга разпоредба на вътрешното законодателство, която, ако бъдела нарушена, можела да направи участието на един или повече съдии в разглеждането на делото незаконно (Pandjikidze and Others v. G.; Gorgiladze v. G.). Процесът на назначаване на съдии задължително представлявал неразделен елемент от концепцията за „създаване“ на съдилище или съд „в съответствие със закона“ ( Guрmundur Andri Бstrбрsson v. Iceland). Целта на термина „създаден в съответствие със закона“ в член 6 „била да гарантира, че съдебната организация в демократичното общество не зависела от преценката на изпълнителната власт, а че тя се регулирала от закон, приет от Парламента“ (Richert v. P.,; Coлme and Others v.B.,).

Затова съдът, който бил постановил съдебен акт в нарушение на правилата за случайно разпределение на делата, бил незаконен. Но за да се квалифицирал порока на съдебния акт (нищожност, недопустимост или неправилност), то трябвало направеният извод да се съобрази със 1.) спецификата на гражданското производство, 2.) характера постановения акт и 3.) възможността за обжалване пред друг съд, респективно правомощията на въззивната инстанция. Нищожност на съдебно решение е налице в хипотезата на особени съществени пороци, когато решението било постановено в устна форма или от незаконен състав, т. е. от лице, което не притежавало качеството съдия или решението било произнесено в състав, без да били налице необходимия брой членове. Нищожните съдебни решения най-общо били лишени от законова опора и нямали характеристиките на валиден съдебен акт или били постановени извън правораздавателната власт на съда.

В случая решението на първоинстанционният съд било постановено от съдия, който бил участвал при издаването на оспорваната заповед за изпълнение, т. е. съдията в самостоятелно исково производство бил извършил проверка за валидността на собствения си акт. До това съществено процесуално нарушение се било стигнало, след като съдията ръчно бил определен за докладчик с протокол за избор на съдия докладчик от 07.3.2017 година и същия не се бил отвел на основание чл. 22 от ГПК.

Принципът за случайно разпределение на делата бил нарушен. Съгласно чл. 22, ал. 2 от ГПК първоинстанционният съдия бил длъжен по своя инициатива да се отведе от разглеждане на делото. Неизпълнението на това задължение не влечало нищожност или недопустимост на съдебния акт, а водело до неговата неправилност. Нарушението на принципа за случайно разпределение на делата не водело до нищожност на съдебния акт, след като същия бил обжалван и бил предмет на въззивно производство.

Въззивният съд не бил контролно-отменителна инстанция, а такава по съществото на спора. Непосредствена цел на въззивното производство било повторното разрешение на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция били свързани с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствения материал и субсумирането на установените факти под приложимата материална норма. Затова въззивният съд се произнасял след самостоятелна преценка на събраните в двете инстанции доказателства, като съобразял изложените доводи и възражения на страните и направел свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване. Нарушението на правилото за случайно разпределение на делата било основание за допускане на нови факти и доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК, ако такива били поискани от страната.

Ако във въззивната жалба нямало оплаквания за поправяне на извършени от първостепенния съд процесуални нарушения, а само твърдение за необоснованост и/или противоречие на материалния закон, то въззивният съд не дължал преценка дали първостепенният съдебен акт бил постановен от състав, формиран при нарушение на чл. 9, ал. 1 от ЗСВ или при наличие на основания за отвод. Това било така, защото както станало ясно, въззивният съд при всички случаи сам се произнасял по материалноправния спор и правел свои изводи по фактите и правото. Като краен резултат само съпоставял своето разрешение по материалноправния спор с това на първата инстанция и съответно потвърждавал, изменял или отменял обжалваното първоинстанционно решение, като в последните два случая постановявал частично или изцяло различно разрешение по материалноправния спор. Само, когато имало искане за поправяне на допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения, включително посочване на нови факти и доказателства и събиране на нови доказателства, при твърдение, че първоинстанционният съдия бил определен по делото като докладчик в нарушение на чл. 9, ал. 1 от ЗСВ, въззивният съд бил длъжен да провери твърдението за нарушение на правилата за случайно разпределение на делата в конкретния случай, за да можел да се произнесе по исканията за поправяне на процесуалните нарушения, довели до неправилност на обжалваното решение. Ако не го сторел, сам допускал процесуално нарушение, обуславящо неправилност на въззивния съдебен акт.

Поради това въззивният съдебен състав приемал, че първоинстанционното решение било валидно и допустимо. Същото било правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният съдебен състав препращал към мотивите, изложени от първата инстанция. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба било необходимо да се добави и това, че предмет на делото била действителността на издадената по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение по гр. д. 62 947/2014 година по описа на Софийския районен съд, 68-ти състав. А. твърдял, че заповедта била нищожна, защото 1.) не съдържала индивидуализация на вземането; 2.) липсвало изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението по чл. 410 от ГПК; 3.) не било приложено правото на ЕС; 4.) противоречие с норми от КРБ, по-конкретно чл. 17, ал. 3, както и противоречие с чл. 8 от ЗЗД и чл. 298 от ТЗ. Заповедта за изпълнение нямала характер на съдебно решение, но тя съставлявала съдебен акт, който има някои от последиците, присъщи на съдебно решение, например изпълнителна сила, както и непререшаемост на спора за субективно право, освен при наличието на нововъзникнали факти и обстоятелства-чл. 439 от ГПК. При аналогично тълкуване на нормата на чл. 270, ал. 2 от ГПК на основание чл. 46, ал. 2, изр. 1 от ЗНА се достигало до извода, че нищожността на заповед за изпълнение можела да бъде установявана по иск от длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издадено за същото вземане осъдително съдебно решение. Въпросът за приложението на правото на ЕС и противоречието с императивни правни норми не влечало като последица нищожността на акта. В закона нямало изрично изброяване на основанията, при наличието на които едно съдебно решение би било нищожно.

При действието на отменения ГПК имало съдебна практика, според която противоречие на решението със свръх императивни правни норми, било водело до нищожност на същото. При сега действащата нормативна уредба обаче не можело да се направи същия извод, съответно противоречието със свръх императивни правни норми не водело до нищожност на поставеното съдебно решение. Нищожността на съдебното решение като правен институт била развита в теорията и практиката при съпоставка с противоположния термин валидност, т. е. всички решение, които не били валидни са нищожни. Съдебното решение било нищожно, когато било постановено от лице, което не притежавало качеството съдия, когато не била спазена писмената форма за валидност; когато съдът се бил произнесъл извън правораздавателната си власт.

След оценка на събрания доказателствен материал въззивният съд считал, че процесната заповед за изпълнение не страдала от пороци водещи до недействителност, респективно същата била валидна, тъй като била 1.) издадена е от съд, т. е. от лице което имало правораздавателна власт спрямо конкретното гражданско правоотношение; 2.) по установения за това ред, посочен в ГПК; 3.) като била спазена и писмена форма за действителност. Затова липсата на индивидуализация на вземането не водело до нищожност на заповедта за изпълнение, допълнително същата съдържала необходимата индивидуализация както на длъжника, така и на вземането. Липсата на изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението по чл. 410 от ГПК не влечало нищожността на заповедта за изпълнение. Съгласно чл. 411, ал. 2 от ГПК съдът разглеждал заявлението в разпоредително заседание и издавал заповед за изпълнение с полагането на подпис под същата, когато били налице условията за това. Не било необходимо наличието на друг съдебен акт за издаването на заповедта по чл. 410 от ГПК, т. е. разпореждането било инкорпорирано в самата заповед за изпълнение. Липсата на мотиви и доказателства, послужили за издаването на процесния акт в случая не водело до нищожност на заповедта за изпълнение. Пред въззивното производство А. Г. А. не правел доказателствени искания за събиране на доказателства, релевантни към предмета на доказване, който бил валидността на атакувания съдебен акт, поради което същите не били допуснати, респективно събрани и оценени при постановяване на решението.

В допълнителното си решение съставът на Софийски градски съд е посочил, че А. Г. А. искал допълване на постановеното въззивно решение като се изложат надлежни правни мотиви по всеки един от завените пороци на заповедта за изпълнение; а също така се изложат надлежни правни мотиви защо били оставени без уважения исканията за сезиране на ВКС по конкретно посочени и поставени въпроси; защо било оставено без уважение искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по конкретно посочени въпроси; защо били предприети конкретни процесуални действия в проведеното на 28.11.2022 година открито съдебно заседание; защо не било уважено искането за отвод на съдебния състав и относно конкретното съдържание на протокола от проведеното на 28.11.2022 година открито съдебно заседание; защо всички съдебни актове не били публикувани в ЕПЕП.

Също така било поискано да се изложат надлежни правни мотиви относно това кои били приложимите правни норми на секторното законодателство; какви били процесуалните действия, които следвало да предприеме съда за проверка редовността на заявлението преди да издаде исканата заповед за изпълнение; кои от нормативите си задължения било изпълнило „Топлофикация София“ ЕАД [населено място], за да има право да претендира поисканата сума; какво следвало да докаже „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] за претенцията си и какво и как реално било доказало; относно това какви били правните последици от решение по дело С-289/2021 година на СЕС и решенията на ВАС, публикувани в ДВ бр. 60/07.07.2020 година и във връзка с проведеното производство по поправка на протокол.

С оглед на това А. Г. А. искал допълване на решението, като се изложели надлежни правни мотиви по подробно изброени въпроси, по които страната излагала несъгласие с взетото становище от въззивния съд. Съгласно чл. 250, ал. 1 от ГПК страната можела да поиска решението да бъде допълнено, ако съдът не се бил произнесъл по цялото й искане. Съдебното решение било непълно, когато не обхващало целия спорен предмет, т. е. когато съдът не бил формирал воля по част от спорното право. Липсата на удовлетворителен за страната резултат по конкретни доводи не съставлявала пропуск и непроизнасяне по част от спорния предмет, тъй като по реда на чл. 250 от ГПК не можели да се допълват мотивите на съдебния акт. Поради това молбата, като съдържаща искане за допълване на решението единствено в частта на мотивите, следвало да се остави без уважение като неоснователна.

С касационната си жалба с вх. № 271 741/07.04.2023 година А. Г. А. е направил искане за спиране на производството по касационното дело на основание чл. 628 и следващите от ГПК като бъде отправено преюдициално запитване до СЕС по въпросите за това:

(1.) Съответно ли е на разпоредбите на правото на ЕС, уреденото в чл. 410 и следващите от ГПК заповедно производство, което позволява националния съд да издаде заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника по заявление, в което заявителят не е представил доказателства за активната си процесуална легитимация и за основателността на претенцията си; не е представил доказателства за процесуалната представителна власт на своя изпълнителен директор и правото на представлява дружеството пред съда и да упълномощава юрисконсулти, които да водят съдебно производство от името на дружеството-заявител, а юрисконсултът на заявителя, който е изготвил и подписал заявлението не е представил доказателства за трудовото правоотношение със заявителя на длъжност „юрисконсулт“, за юридическа правоспособност и право да заема такава длъжност?;

(2.) Съответно ли е на разпоредбите на правото на ЕС в заповедното производство по ГПК националния съд да не извършва служебна проверка на редовността на заявлението и да не установява видимо пороци, като тези описани в предходния въпрос?;

(3.) Съответна ли е на правото на ЕС практиката на националния съд в заповедното производство по ГПК, когато съдът уважава искането от заявлението да не издава отделен писмен акт-разпореждане, в което да изложи надлежни мотиви по фактологията и правото, в които да обсъди редовността на заявлението и искането, и неговата основателност?(

(4.) Съответно ли е на правото на ЕС поставянето на длъжника в заповедното производство в невъзможност да разбере мотивите на съда защо приема за редовно заявлението и представените с него доказателства чрез неиздаването на мотивирано писмено разпореждане и това представлява ли процедура „по трудна и затрудняваща“ прилагането на правото на ЕС, принципите за информираност и за равнопоставеност на длъжника, поради невъзможност за обжалване-посочени в Регламент 805/2004/ЕО и СЕ, както и нарушава ли се принципа на ефективност-трудно и практически невъзможно прилагането на правото на ЕС от чл. 417 от ГПК?;

(5.) Съответства ли е на правото на ЕС практиката на националния съд в заповедното производство по ГПК, когато съдът уважава искането от заявлението да не издава отделен писмен акт-разпореждане, с обяснението, че в такива случаи текстът на това неиздадено разпореждане се „инкорпорирал“ в издадената заповед за изпълнение, като се има предвид, че след като съдът не е издал валидно разпореждане за длъжника по делото е преградена възможността да упражни правата си да обжалва същото?;

(6.) Съответства ли на правото на ЕС и конкретно на правото на потребителите да получават информация и да правят информирани и осъзнати разходи на личните си парични средства практиката на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] да не издава и връчва съобщения за дължимите се за всеки месец суми за топлоенергия разбити по съответните им пера съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от НТ?;

(7.) Нарушени ли са правата на потребителите с горепосочената практика, принуждаваща ги да бъдат неоснователно обект на съдебни и изпълнителни дела, които биха избегнати, ако получават надлежна и актуална информация за задълженията си, както и да контролират бъдещите си разходи съобразно финансовите си възможности с цел неизпадане в неплатежоспособност, недаване на повод за образуване срещу тях на съдебни и изпълнителни дела и упражняване върху тях на мерки за принудително събиране на дължимите се суми?;

(8.) Ако на потребителите се дължи даване на актуална периодична информация за разходите за разходваната от тях топлоенергия и за дължимите се от тях суми, то отговаря ли на изискванията на правото на ЕС, тази информация да се дава „ангро“ за дадения месец като главниците на четирите отделни видове потребима и дължима топлоенергия се дават сумарно след като те са отделни съгласно чл. 26, ал. 2 от НТ?;

(9.) Съответна ли е на правото на ЕС установената от българските съдилища масова практика, след подаване на възражение от длъжника по издадената срещу него заповед за изпълнение, новообразуваното дело по установителен иск на заявителя да не се разпределя на случайно избран съдия от всички съдии в отделението, чрез използване на специализиран софтуер, а новото дело да се разпределя „ръчно“, на същия съдебен състав, който вече е издал заповедта за изпълнение в предходното заповедно производство, като по този начин двете поредни отделни съдебни дела се решават от един и същи състав/съдия, а също така изборът да се извършва не между всички съдии в отделението, а между предварително формирани състави, някои от които да се изключват от избора по неясни причини и без доказателства за твърдените причини за изключването от направения избор?;

(10.) Съответна ри е на правото на ЕС разпоредбата на националното законодателство-чл. 153 от ЗЕ, съгласно която клиентите в сграда-етажна собственост, нямат право да прекратяват подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, при което собственикът, който не използва топлоенергия няма право да демонтира радиаторите си, а е длъжен да ги държи?;

(11.) Съответна ли е на правото на ЕС разпоредбата на § 2 от ПЗР на Наредба № 16-334 от 06.04.2007 година на Министъра на икономиката и енергетиката?;

(12.) Съответна ли е на правното на ЕС разпоредбата на чл. 70, ал. 6 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 година на Министъра на икономиката и енергетиката, съгласно която рекламации за отчет на показанията на уредите и разпределението на енергията за предходен период се разглеждат ако са подадени в тридесетдневен срок след получаване на изравнителната сметка от потребителите?;

(13.) При наличието на данни за нарушение на правото на ЕС и решенията на СЕС длъжен ли е националния съд да ги констатира служебно дори и да не са били посочени изрично във възражението срещу издадената заповед за изпълнение, съответно в отговора на исковата молба и да се произнесе служебно по тяхната опороченост, както и да разпореди с диспозитива на акта си последиците от констатираните пороци и конкретно неконстатирането от страна на съда на обстоятелството, че от текста на заявлението и/или от представените му със заявлението писмени доказателства е явно наличието на договори с разпоредби заобикалящи закона и/или пряко противоречащи на императивни законови разпоредби на националното право, както и на правото на ЕС, и на задължителните решения на СЕС, служебно да постанови отказ от издаване на исканата заповед? и

(14.) Допустимо ли е по правото на ЕС, юридическо лице, извършващо социално значима и поставена под лицензионен режим дейност по производство и доставка на топлоенергия за битови потребители да съвместява дейността по производство, пренос, доставка, отчитане и остойностяване на доставената топлинна енергия или следва за всяка една от тези дейности да притежава отделен лиценз?

Освен това е направено искане и за спиране на производството по делото и отправяне на предложение до ОСГТК на ВКС по реда на чл. 292 от ГПК за постановяване на ТР по следните въпроси:

(1.) Какъв е порока при случаен избор на съдия, който не е избран помежду всички съдии от отделението на съда?;

(2.) Какъв е порока при „ръчния избор“ на съдия?;

(3.) Допустимо ли е съдията издал заповедта за изпълнение да е съдия и по последващото дело по установителния иск образувано след оспорване на заповедта?;

(4.) Допустимо ли е съдията издал заповедта за изпълнение да води и решава и делото образувано по предявен иск за прогласяване на нищожността на същата издадена от него заповед?;

(5.) Какъв е порока при предварителното формиране на тричленни състави на СГС?;

(6.) Какъв е порока при случаен избор само на един от тримата съдии от тричленните въззивни състави в СГС и назначаването на останалите двама с административни заповеди?;

(7.) Какъв е порока при правораздаване от тричленен въззивен състав в който нито един от тримата съдии не е избран със случаен избор?;

(8.) Допустимо ли е съдът да откаже да назначи нова единична или тройна експертиза при оспорване на заключението на вещото лице?;

(9.) Допустимо ли е адвокат да бъде гонен от съдебната зала при излагането на мотиви за отвод на съда, както и да бъде държан извън залата до приключване на съдебното заседание?;

(10.) Допустимо ли е съдът за нарежда на адвоката да изнесе книжата си от банката и те да не могат да се ползват от останалата без адвокат страна, която продължава защитата си в заседанието сама?;

(11.) Допустимо ли е съдът да нарежда на въоръжената съдебна охрана да стои в непосредствена близост до адвоката и/или страната зад гърба им по време на съдебното заседание при липса на нарушение на реда в съдебната зала?;

(12.) Казването на грозните истини за българското правосъдие при излагане на мотиви за отвод в съдебната зала основание ли е за гонене на адвоката, за предупреждение, че ще бъде санкциониран и за глобяването му?;

(13.) Длъжен ли е съдът да обясни на страна в процеса как е бил формиран съдебния състав и как са били определени съдиите в него, както и да представи доказателства за това?;

(14.) Допустимо ли е съдът да постановява съдебно решение преди да е приключило производството по поправка на протокола от последното открито съдебно заседание, който е оспорен от страната и от процесуалните действия в което заседание и представените в него документи зависи изхода на спора?;

(15.) Следва ли в съдебното дело да се намират документите, въз основа на които е създаден съдебния състав, както и тези с които е определен персоналния състав от съдиите участващи в него?;

(16.) Допустимо ли е съдът да вписва лъжи в съдебния протокол и то системно, като това, че е бил изготвен в съдебно заседание, че делото е започнало след второ четене?;

(17.) Допустимо ли е съдия от съдебния състав, имената на който не са изписани пред съдиите и които са неизвестни за страната и адвоката да откажат да заявят имената си след като са запитани как се казват в съдебната зала?;

(18.) Допустимо ли е съдът да изисква личната карта на страната по делото, да диктува пред всички в залата данните от същата да се запишат в протокола и да отказва да обясни защо е направил това?;

(19.) Допустимо ли е съдът служебно да изисква поправка на адреса на ответника в исковата молба едва във втората инстанция, когато същият адрес е бил записан в приетите в първата инстанция СТЕ и ССчЕ и същият се е водел като адрес на процесния имот и то без да възстанови хода на съдебното следствие?;

(20.) Налице ли са описаните от А. Г. А. пороци в заявлението, по което е издадена оспорената заповед?;

(21.) Допустимо ли е да се издаде заповед за изпълнение без доказателства за активна процесуална легитимация на юридическото лице заявител, за правоспособността и представителната власт на директора и без доказателства за надлежно упълномощаване на писалия и подписал заявлението юрисконсулт и затова му качество; без правилно и законосъобразно определяне на дължимите се суми; без разбиването им по съответни пера; без представяне на законосъобразно издадена и връчена фактура; без разпореждане с излагане на мотиви относно редовността на заявлението и дължимостта на сумите?; законосъобразно ли е да се уважи претенция при доказана със съдебно решение на ВАС невярна формула за определяне на дяловото разпределение, при което претендираните суми са неверни?;

(22.) Законосъобразно ли е да се уважи претенцията при доказана липса на сертификати за годност на общия топломер и водомер, за които не са приложени сертификати от лицензирана фирма за метрологичен надзор?;

(23.) Законосъобразно ри е да се уважи претенцията при доказана невъзможност да се извърши дялово разпределение поради негодност за търговско измерване на личните топломери на радиаторите и лирите?;

(24.) Законосъобразно ли е да се уважи претенцията, когато снемането на показанията на общия топломер е направено от служител на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] без уведомяването и участието на упълномощен представител на етажната собственост?;

(25.) Законосъобразно ри е да се уважи претенцията, когато „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] не е монтирала външен термодатчик, с който да се регулира автоматично подаването на топлоенергия, съобразно външната атмосферна температура?;

(26.) Законосъобразно ли е да се уважи претенцията, когато „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] не е доказала, че е доставяла топлоенергия в нормативно определените параметри за температура и налягане?;

(27.) Законосъобразно ли е да се уважи претенцията без да са представени лицензи за правото на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] да произвежда, пренася, доставя, отчита, остойностява топлоенергия и без лиценз за правото на ФДР да извършва дялово разпределение на топлоенергията в етажната собственост?;

(28.) Законосъобразно ли е да се уважи претенцията при доказана липса на договори между „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] и етажната собственост, между „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] и ФДР, и между ФДР и етажната собственост?;

(29.) Законосъобразно ли е да се уважи претенцията при доказано неизпълнение на нормативните задължения на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място]?;

(30.) Законосъобразно ли е да се уважи претенцията, когато не са издадени законосъобразни фактури, те не са представени в НАП и не са връчени на абоната?;

(31.) Законосъобразно ли е да се уважи претенцията, когато не са представени доказателства за законосъобразно и вярно водено счетоводство?;

(32.) Допустимо ри е приемането на заявления, искова молба и молба по делото, подписани от лице, което не е доказало нито качеството си на юрисконсулт, нито упълномощаването си с надлежни писмени доказателства, както и лично извършване в открито съдебно заседание на процесуални действия от това лице?;

(33.) Допустимо ли е приемането по делото на писмени доказателства, които са в преписи „заверени“ с имитация на подпис, без имена и длъжност на направилото заверката лице и каква е тяхната доказателствена стойност?;

(34.) Допустимо ли е съдът да откаже да образува производство по оспорване и проверка на оспорени от страната писмени доказателства и да откаже да уважи искането на същата страна да се задължи представящата документите насрещна страна да представи оригиналите на същите?;

(35.) При представянето на документи като писмени доказателства по делото в преписи какво следва да съдържа заверката им „вярно с оригинала“ и от кой може да се направи, както и задължително ли е заверката да съдържа имената и длъжността на направилото заверката длъжностно лице и неговия автентичен подпис?;

(36.) Каква е доказателствената стойност на документи представени в преписи, които не са законосъобразно заверени и за които съдът е отказал да образува производство по оспорване и проверка на оспорените от страната доказателства и е отказал да уважи искането на същата страна да представи оригиналите на същите?;

(37.) Допустимо ли е назначаване на експертизи без съдът да е посочил кои доказателства да се ползват за изготвянето им?;

(38.) Допустимо ли е назначаването на вещи лице лично от съда без случаен избор на същите от списъка на вещите лица при съда?;

(39.) Допустими ли са въпроси към вещото лице, които не са включени в нито един от предметите от изучаваната от него специалност?;

(40.) Допустими ли са въпроси към вещото лице, отговорите на които се съдържат в документи, които се държат от страна по делото или следва да са били издадени от тази страна, но не са представени като доказателства по делото?;

(41.) Допустимо ли е вещи лица да основават заключенията си на непредставени по делото доказателства, които са получили в извънсъдебни, лични контакти с представители на едната страна по делото и нейното трето лице помагач?;

(42.) Допустимо ли е основни писмени доказателства да не се представят по делото, а вещото лице да заявява в заключението си, че ги е видял и те били автентични, верни и законосъобразно изготвени и то без да представи копие от тях като приложение към заключението си?;

(43.) Допустимо ли е съдът да прави таен звукозапис в съдебното заседание, без да уведоми страните за това и да отказва да даде на страната копие от звукозаписа, което да използва за проверка на верността на съдебния протокол и за изготвяне на молба за поправката му?;

(44.) Допустимо ли е образуване на съдебно производство, когато специален нормативен акт, регламентиращ извършване на лицензионна дейност, изисква преди завеждане на съдебното производство два е проведена помирителна процедура за доброволно уреждане на спора?;

(45.) Допустимо ли е предявяване на претенция в заповедно производство и последващ го установителен иск като обща сума, съставена от няколко отделни главници, чрез индивидуализация на същите по вид и периоди и за лихва за забава върху тези главници, заявено пак като обща сума, без надлежна индивидуализация на лихвите върху всяка една от отделните главници?;

(46.) Допустимо ли е предявяване на претенция в заповедното производство и последващ го установителен иск и уважаването й от съда, когато тя произтича от доставена топлоенергия в случаите при които:

> Не е представен лиценз, доказващ правото на заявителя/ищец да извършва лицензионната дейност, за която претендира плащане;

> За изчислението на сумата не са представени доказателства, че е извършено от лицензирана ФДР и не е представен договор за правото на тази фирма да извършва дейността по дяловото разпределение и

> Претендираната сума е неправилно изчислена поради доказана със съдебно решение грешна формула изписана в нормативния акт, въз основа на който се прави това изчисление?.

Тези искания на А. Г. А. трябва да бъдат преценявани с оглед на предмета на исковото производство, по което са постановени обжалваните въззивни решения и основанията въз основа на които се иска допускането на касационно обжалване на същите. В конкретния случай допускането на касационно обжалване на въззивните решения на Софийски градски съд е поискано на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, а именно евентуална нищожност и евентуална недопустимост. Касае се до пороци на въззивното решение, за които касационният съд е длъжен на следи и служебно, без наведени доводи за тях от страните по делото. При извършената служебна проверка настоящият състав на ІV г. о. на ВКС не констатира наличието на основания за допускане на решенията на Софийския апелативен съд до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

Нищожността и недопустимостта на съдебното решение, чието евентуално съществуване е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, са два различни порока, от които може да страда същото, което е видно от разпоредбата на чл. 281, т. 1 и т. 2 от ГПК. Наред с това законът е предвидил, че съдебното решение може да страда и от трети порок, а именно неправилност-чл. 281, т. 3 от ГПК. Касае се от три отделни порока, от които може да страда съдебното решение, като законът определя вида на порока, с оглед на вида и предназначението на нарушените от съда процесуални и материално правни норми, а не с оглед и тежестта на допуснато нарушение. Затова допуснатото от съда нарушение на норми, водещи до неправилност или до недопустимост на решението, не може да доведе до нищожност на същото, колкото и тежко да е то. Самият закон не съдържа изрична разпоредба, която да сочи в кои случаи постановеното по делото съдебно решение е нищожно, но с оглед на посоченото това е такова страдащо от пороци, които не водят до неговата недопустимост или неправилност.

Съдебното решение е акт на съдебен орган, с който последния в рамките на предоставените му от закона правомощия се произнася по повдигнатия пред него спор, давайки или отричайки защита на претендираното от ищеца право, с обвързваща страните, а в определени от закона случаи и трети лица, сила. То отразява волята на съда по повдигнатия пред него спор, поради което нищожността му означава липса на такава. Предвид на това нищожността на съдебното решение ще е налице когато са нарушени императивни норми процесуални норми, които установяват правомощието на съда да се произнесе по спора, както и начина на изразяване на формираната от него воля по съществото на същия, нарушението на които не води до недопустимост или неправилност на решението. Критериите за това са установени от съдебната практика, съгласно която съдебните актове са нищожни в случаите на постановяването им извън правораздавателната власт на съда, като при това се има предвид, когато разрешеният спор въобще не е бил не е бил подведомствен на съда, а на друг орган-ТР № 1/29.09.2016 година, постановено по тълк. д. № 1/2015 година на ОСГТК на ВКС и І и ІІ колегии на ВАС.

Също така нищожно е съдебното решение, което е постановено от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, ако не са подписани от членовете на съдебния състав. Във връзка с това следва да се има предвид, че участието в съдебното производство и постановяване на решението от съдия, който е следвало да се отведе не прави същото нищожно, а евентуално неправилно, в какъвто смисъл е постановеното в т. 11 от ППВС № 1/10.11.1985 година и ТР № 13/1076 година на ОСГК на ВС. Нищожни са съдебните решение, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде установена, включително и при тълкуване на решението и мотивите към него. Посочените пороци са свързани със самия съдебен акт и наличието им на практика води до липса на валиден такъв, а оттам и до надлежното произнасяне на съда по въпроса, с който е сезиран. Касае се до правила свързани с компетентността на съда да се произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на подведомственост), със съдебния състав, който трябва да се произнесе (едноличен или тричленен), както и с формата и съдържанието на съдебния акт. Тези правила не обхващат въпросите свързани с предпоставките за разглеждането на спора от съда и постановяване на съдебния акт, а също така и с евентуалните нарушения на процесуалните правила при постановяването му. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. Недопустимостта на съдебния акт, като негов порок, е различна от нищожността му.

В случай, че недопустимия съдебен акт бъде потвърден по реда на инстанционния контрол или не бъде обжалван той влиза в сила като поражда правно действие и обвързва страните. За разлика от недопустимия съдебен акт нищожният такъв не може да породи правно действие и да обвърже страните по него. Затова пороците водещи до нищожност на съдебния акт са различни от тези водещи до неговата недопустимост и последните не могат да обосноват иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Такъв иск не може да бъде обоснован и с допуснати от съда нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените действия, тъй като същите водят до евентуална неправилност на постановеното по делото решение, а не до нищожността на същото. При това следва да се посочи, че мотивите към съдебното решение не представляват част от формираната от съда воля. Последната се изразява в решението по чл. 236, ал. 1 от ГПК, а мотивите са приложение към него-чл. 236, ал. 2 от ГПК и съдържат информация за това как съдът е формирал волята си и служат за проверка на правилността на изводите му. Затова липсата на мотиви или тяхната непълнота не води до нищожност на постановеното по спора решение. Няма да е налице такава нищожност, ако недостатъка на съдебното решение може да бъде отстранен по реда на чл. 247 от ГПК.

В конкретния случай въззивното решение отговаря на установените със съдебната практика изисквания за действителност, като основното твърдение на А. Г. А. за нищожност на решенията е свързано с постановяването му от ненадлежен съдебен състав, който не бил определен по правилата на случайния избор.

Правилото за разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор е посочено в чл. 9 от ЗСВ. Съгласно ал. 1 от този текст разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор чрез равномерно електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им при спазване изискванията на чл. 360б, а съгласно ал. 2 принципът на случайния подбор при разпределението на делата в съдилищата се прилага в рамките на колегиите или отделенията, а в прокуратурата и Националната следствена служба-в рамките на отделите. За прилагането на този законов текст ВСС е приел Единна методика по приложението на принципа на случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища (приета с решение на ВСС по протокол № 57/04.12.2014 година, изменена и актуализирана с решение на ВСС по протокол № 13/19.03.2015 година, допълнена с решение на СК на ВСС по протокол № 1/10.01.2017 година, изменена с решение на СК на ВСС по протокол № 9/13.03.2018 година.) Същата ограничава приложението на принципа до случаен подбор само на съдията-докладчик, съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове, и в рамките на съответното отделение, което е видно от чл. 1, б. „а“-б. „в“. Определянето на останалите членове е функция по упражняване на организационно и административно ръководство в съответния съдебен орган, която не е нормативно регулирана.

Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, приети от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. При липса на изричен регламент за случаен избор на участващите в състава съдии, освен докладчика, е достатъчно тяхното определяне да е извършено по начин, осигуряващ необходимата прозрачност при разпределението, гарантиращ безпристрастност и обективност на правораздаването, които не предизвикват съмнение за специален подбор на съдиите.

Съгласно посочената методика, за времето на отсъствие на съдията-докладчик или на друг член на състава, административният ръководител определя негов заместник, съобразно утвърдените вътрешни правила в съда. Разпределението на въззивните дела в Софийски градски съд е подчинено на чл. 9 от ЗСВ, Единната методика, утвърдена от ВСС, и Правила, утвърдени от административния ръководител, при отсъствие на съдия-докладчик, при отвод на съдия-докладчик, съответно определяне на друг съдия, който да поеме тяхната работа, включително по вече разпределените му преписки и дела, както и с оглед организацията на работата, съвместима с обучението на младшите съдии.

В Софийски градски съд действат Правила за образуване, разпределение, заместване и произнасяне по вече образувани граждански и търговски дела, които са публикувани и на сайта на съда. Съдебните състави в гражданско отделение-председател и членове, се определят със заповед на председателя на съда. Извършва се случаен избор само на докладчика по въззивното дело, като другите двама съдии от съдебния състав са тези, с които докладчикът заседава според заповедта на председателя на съда. Промени в персоналния състав на съставите се извършват също със заповед на председателя, като относно младшите съдии е възприет ротационен принцип при разпределението им в отделенията, както и между съставите в самите отделения, с оглед пълноценната им подготовка за бъдещото назначаване като районни съдии.

При отвод на съдията-докладчик по делото последното се преразпределя чрез ЦСРД на случаен принцип под първоначалния номер, като се изключва предварително съдията-докладчик, който се е отвел. В случаите, когато отвод е постановен по въззивно или частно гражданско дело, делото се разглежда от състава, на който е член новоопределения съдия-докладчик. Видно от данните по настоящото дело, горните правила са спазени при разглеждането му пред въззивната инстанция. Съгласно протокол за избор на съдия докладчик от 03.02.2020 година за докладчик по делото по реда на случайния избор е определен младши съдия С. Т. С., като избора му е направен „автоматично“. Към този момент С. е бил част от ІV-Д въззивен състав. Впоследствие със заповед № РД-08-2504/01.07.2020 година на Председателя на Софийски градски съд, издадена във връзка с встъпването в длъжност на нови младши съдии и възприетия принцип на ротация при разпределението на младши съдиите по отделения, както и между самите състави в отделенията, с оглед пълноценната подготовка за бъдещото им назначаване в Софийския районен съд, а също така и предвид това, че С. Т. С. е бил назначен за съдия в Софийския районен съд, на мястото на последния в ІV-Д въззивен състав е определена младши съдия М. М., която е трябвало да поеме и висящите дела на С.. С протоколно определение от 15.12.2020 година всички членове на ІV-Д въззивен състав са си направили отвод по делото на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК. Поради това с протокол за избор на съдия от 30.12.2020 година за докладчик по делото по реда на случайния избор е определена съдия Г. Г. Т.-Н., като изборът й е бил направен „автоматично“. Новият докладчик е бил част от ІV-А въззивен състав, като към момента на насроченото открито съдебно заседание на 24.01.2022 година негов член е била и младши съдия М. М.. Същата обаче е отсъствала заради отпуск поради временна нетрудоспособност, поради което за участник в съдебния състав на нейно място с разреждане № РД-11-325/24.01.2022 година на Заместник-председателя на Софийски градски съд на нейно място е определена младши съдия И. С..

Впоследствие с протоколно определение от 24.01.2022 година целият ІV-А въззивен състав се е отвел от разглеждането на делото на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК. Поради това, видно от протокол за избор на съдия от 26.01.2022 година за докладчик по делото по реда на случайния избор е определена съдия Т. А. К., като изборът й е направен „автоматично“. Към този момент К. е била част от ІV-Б въззивен състав.

Впоследствие със заповед № РД-08-4085/29.06.2022 година на Председателя на Софийски градски съд, издадена във връзка с встъпването в длъжност на нови младши съдии и възприетия принцип на ротация при разпределението на младши съдиите по отделения, както и между самите състави в отделенията, с оглед пълноценната подготовка за бъдещото им назначаване в Софийския районен съд, на мястото на К. като член на ІV-Б въззивен състав е определен младши съдия Г. С., с чието участие е постановено и основното въззивно решение на 16.02.2023 година. Със заповед № РД-08-811/29.06.2022 година на Председателя на Софийски градски съд, издадена във връзка с възприетия принцип на ротация при разпределението на младши съдиите по отделения, както и между самите състави в отделенията, с оглед пълноценната подготовка за бъдещото им назначаване в Софийския районен съд като член на ІV-Б въззивен състав на мястото на Г. С. е определена младши съдия П. П., която е участвала при постановяването на решението по чл. 250 от ГПК. Всички заповеди на Председателя на Софийски градски съд, водещи до промени в съдебния състав, разглеждащ спора, са издадени в рамките на правомощията му по чл. 86 и чл. 88 от ЗСВ и са съобразени с посочените по-горе правила за разпределение на делата в съда, поради което и са годни да породят предвидените в тях последици. Случайният избор на докладчика означава, макар и не пряк, а косвен избор на останалите членове на състава, доколкото при формирането на същия конкретното дело не е било образувано и не е могло да се предвиди, че именно тези съдии ще разглеждат същото. Начина на определяне на състава дава възможност на заинтересованите да проследят дали са спазени законовите изисквания за формирането му и дали това е станало с оглед на това да се разгледа конкретното дело.

В конкретния случай значение има начина на определяне на съдебните състави постановили двете обжалвани решения, като няма данни да са определяни членове на тези състави с оглед конкретното дело. Предвид на изложеното съставът на ІV г. о. на ВКС намира, че съдебните състави, постановили двете съдебни решения, са формирани според установените за това правила и по начин позволяващ проверката на фактите във връзка с това, поради което не се установяват твърденията на А. Г. А., че двете са постановени от незаконен състав. Също така следва да се посочи, че предмет на съдебен контрол в касационното производство са въззивните решения, като в него не се извършва проверка на първоинстанционното решение.

Освен това евентуалната нищожност на първоинстанционното решение не води непременно до нищожност на въззивното такова, а валидността на всяко от тях се преценява поотделно. В случай, че въззивното решение отговаря на условията за неговата валидност обстоятелството, че с него е потвърдено евентуално нищожно първоинстанционно решение е въпрос на правилност, а не на нищожност на първото. Поради това въпросът дали първоинстанционното решение № 249 960/21.10.2019 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 68-ми състав, постановено по гр. д. № 13 456/2017 година е нищожно е неотносим към въпроса на евентуалната нищожност на двете обжалвани въззивни решения.

Недопустимо е съдебното решение когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск-на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая въпреки твърдението за недопустимост не са налице посочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивните решения на това основание.

В случая евентуалното ненадлежно представителство на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] не е сред предпоставките за надлежното предявяване и разглеждане на иска, доколкото същата е ответник по него. Доколкото същото е налице то би довело до ненадлежно извършване на процесуалните действия от името на ответното дружество, което процесуално нарушение ще се отрази на правилността, а не на допустимостта на решението. При това на него ще може да се позове само ненадлежно представляваната страна-решение № 296/05.04.2017 година, постановено по гр. д. № 1776/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Не води до недопустимост на двете въззивни решения и това, че първото от тях е постановено преди въззивният съд да се е произнесъл по молбата на А. Г. А. от 31.01.2023 година за поправка на протокола от съдебното заседание на 12.01.2023 година. С молба вх. № 314 373/05.12.2022 година А. Г. А. е поискал поправка на протокола от съдебното заседание, в което въззивният съд е приключил устните състезания и е дал ход по същество. Тази молба е била разгледана в открито заседание на 12.01.2023 година, като е оставена без уважение с определение № 261 169/15.02.2023 година, като на следващия ден-16.02.2023 година е постановено първото от двете въззивни решения.

С последваща молба с вх. № 263 524/31.01.2023 година А. е поискал да бъде допусната поправка на протокола от проведеното на 12.01.2023 година съдебно заседание, като същата е оставена без разглеждане с постановеното в закрито съдебно заседание определение № 263 524/27.02.2023 година. Както е посочено в решение № 346/30.11.2011 година, постановено по гр. д. № 1556/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. ако извършването или неизвършването на поправеното по реда на чл. 151 от ГПК съдопроизводствено действие обосновава недопустимост на постановеното решение, то поправката на протокола, извършена след постановяване на решението, може да обуслови недопустимост и на самото решение, доколкото точно отразеното при извършването на поправеното съдопроизводствено действие обосновава такава недопустимост. Ако обаче поправката на протокола касае съдопроизводствено действие или волеизявление на участващите в производството по делото лица, които не са обвързани с изискванията за допустимост на съдебното решение, обстоятелството дали поправката е извършена преди или след постановяване на решението е ирелевантно за действителността на съдебния акт.

В този случай поисканата с молбата от 31.01.2023 година на А. Г. А. поправка на протокола от съдебното заседание на 12.01.2023 година не се отнася до обстоятелства обуславящи допустимостта на иска, поради което обстоятелството, че молбата е разгледана след постановяване на първото от обжалваните въззивни решения не води до неговата недопустимост. Същевременно съдът се е произнесъл в рамките на компетентността си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал служебно промяна на същите, като трябва да бъде отчетена и възможността му да действа служебно, съгласно т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС

С оглед на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на двете въззивни решения на Софийски градски съд по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Същевременно допускането на касационното обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за това предполага наличието на формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, бил е обсъждан от въззивния съд и е обусловил правните му изводи в постановения от него съдебен акт. Освен формулиране на такъв правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване е необходимо касаторът да обоснове връзката между този въпрос и някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. В касационни жалби с вх. № 271 741/07.04.2023 година и с вх. № 271 748/07.04.2023 година е посочено, по кои от наведените от А. Г. А. твърдения въззивният съд не се бил произнесъл с обжалваните решения, но не са формулирани конкретни правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Като такива могат да бъдат разглеждани въпросите, за които е поискано отправянето на преюдициално запитване до СЕС и отправяне на искане до ОСГТК на ВКС за постановяване на тълкувателно решение. Във връзка с това трябва да се посочи, че фактът, че първоинстанционното производство за нищожност на заповедта за изпълнение е разгледано от същия съдия, който е разпоредил издаването на заповедта не обуславя допускането първото от въззивните решения до касационно обжалване. Този съдия е определен съгласно действащите в Софийския районен съд правила за разпределение на делата, съгласно който делата по чл. 422 от ГПК, а в тази връзка и всички останали свързани със съществуване на удостовереното със заповедта вземане, се разпределят на съдията постановил издаването на заповедта за изпълнение. Това правило противоречи на чл. 4.1.2, б. „в“ от Единната методика по приложението на принципа на случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, но доколкото е действащо правило, прието от общото събрание на съдиите в съда, извършеното въз основа на него разпределение не води до ненадлежен състав, а оттам и до нищожност на първоинстанционното решение.

В този случай първоинстанционният съдия е следвало да се отведе от разглеждане на спора и това, че не го е направил не води до нищожност, а до евентуална неправилност на постановеното от него решение, с оглед на изложените по-горе съображения в тази насока.

Следва да се има предвид, че останалите въпроси са формулирани както във връзка със заповедното производство по ч. гр. д. № 62 947/2014 година по описа на Софийския районен съд, така и във връзка с гр. № 20 009/2015 година по описа на Софийския районен съд и гр. д. № 8895/2018 година по описа на Софийски градски съд (по иска по чл. 422 от ГПК за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение), а също така и с настоящето производство.

Доколкото обаче се касае до искане за установяване на нищожността на заповедта за изпълнение, то въпросите касаещи исковото производство по чл. 422 от ГПК, а също така и тези отнасящи се до допустимостта и правилността на заповедното производство са без значение за това дали са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на двете въззивни решения.

Съдебното решение дава защита или отрича същата на претендираното от ищеца право, като правните последици от него се проявяват след приключване на производството и обвързват страните по него със задължителна сила. Затова правилата за оспорване на решението следва да намерят съответно приложение и по отношение на другите съдебни актове, които установяват с обвързваща сила отношенията между страните, какъвто акт е и заповедта за изпълнение. Затова както е посочено в определение № 64/23.01.2015 година, постановено по ч. гр. д. № 141/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и определение № 733/03.11.2020 година, постановено по ч. гр. д. № 2135/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 от ГПК, може да бъде установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение.

При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил установената практика, че съдебните актове са нищожни в случаите на постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, включително и при тълкуване. Посочените пороци са свързани със самия съдебен акт и наличието им на практика води до липса на валиден такъв, а оттам и до надлежното произнасяне на съда по въпроса, с който е сезиран.

Касае се до правила свързани с компетентността на съда да се произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на подведомственост), със съдебния състав, който трябва да се произнесе (едноличен или тричленен), както и с формата и съдържанието на съдебния акт. Тези правила не обхващат въпросите свързани с предпоставките за постановяване на съдебния акт и евентуалните нарушения на процесуалните правила при постановяването му.

Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. Недопустимостта на съдебния акт, като негов порок, е различна от нищожността му. В случай, че недопустимия съдебен акт бъде потвърден по реда на инстанционния контрол или не бъде обжалван той влиза в сила като поражда правно действие и обвързва страните. За разлика от недопустимия съдебен акт нищожният такъв не може да породи правно действие и да обвърже страните по него. Затова пороците водещи до нищожност на съдебния акт са различни от тези водещи до неговата недопустимост и последните не могат да обосноват иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК.

Твърдените от А. Г. А. нарушения на заповедния съд са свързани с нарушение на правилата на чл. 410-чл. 413 от ГПК. Същите обаче установяват правила относно предпоставките за издаването на заповедта за изпълнение и начина на формиране на волята на заповедния съд, но не и отношение на начина на изразяването й.

Поради това същите не могат да обосноват нищожност на заповедта за изпълнение. Липсата на представителна власт на лицето подало заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и неразграничението на заявените с нея отделни претенции би довело до недопустимост на заповедта. Също така следва да се посочи, че съгласно установената практика, издаването на заповед за изпълнение, включително и когато се касае до такава въз основа на документ, не е необходимо да се предхожда от постановяване на нарочно, отделно и самостоятелно разпореждане на съда, с което заявлението за издаване на заповедта да бъде уважено.

Това следва от обстоятелството, че при уважаване на заявлението на заповедта за изпълнението не се предвижда инстанционен контрол на акта на заповедния съд. На длъжника се връчва самата заповед за изпълнение, като защитата срещу нея се реализира по пътя на възражението по чл. 414 от ГПК, съответно по чл. 423 от ГПК или по исков ред-чл. 424 от ГПК.

Поради това законът не съдържа изрично изискване за постановяване на нарочно разпореждане или определение в случаите, когато заявлението за издаване на заповед за изпълнение се уважава. В този случай то се счита инкорпорирано и обективирано в самата заповед за изпълнение. Изрично изискване за постановяване на изрично разпореждане е налице само в случаите когато заявлението за издаване на заповед за изпълнение не се уважава. Затова липсата на нарочен съдебен акт за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не води до нищожност, недопустимост или неправилност на самата заповед.

Самият закон предпоставя, че изводите на заповедния съд за наличието на предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение и за съществуването на заявеното с нея право, се правят само въз основа на формална проверка на заявлението и евентуално представените с него доказателства от страна на съда, без провеждането на спорно състезателно производство между страните. Защитата срещу евентуално неправилните изводи на съда относно наличието на предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение и на заявеното с нея право се осъществява по посочения по-горе ред.

Предпоставките за издаването на заповедта за изпълнение и съществуването на заявеното с нея право обаче се различават от предпоставките за валидност на съдебния акт. Затова и липсата на първите не се отразява на валидността на постановения акт. При липсата им съдебният акт ще бъде евентуално недопустим или неправилен, но не и нищожен. Затова липсата на положителни или наличието на отрицателни предпоставки за издаването на заповедта за изпълнение, а също така и несъществуването на посоченото в нея право не водят до нищожността й по смисъла на чл. 270 от ГПК.

Също така евентуално допуснатите в съдебното производство нарушения на правото на ЕС не водят до нищожност на постановените по него актове, а евентуално до тяхната неправилност. Условията за валидност на актовете постановени в съдебното производство на определена страна членка се уреждат от вътрешното й процесуално законодателство, а не от правото на ЕС.

Затова и валидността на съдебния акт не зависи от приложението на правото на ЕС. Последното се прилага заедно с вътрешното право на страната членка и евентуалните допуснати от съда нарушения на това право биха могли да доведат до неправилност на съдебния акт, но не и до неговата нищожност, ако са спазени налице, установените от закона условия за неговата валидност.

С оглед на това исканото от А. Г. А. касационно обжалване на решение № 260 307/16.02.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 1321/2020 година не може да бъде допуснато по въпросите, за което се иска отправянето на преюдициално запитване до СЕС. Една част от тях са свързани с въпроси отнасящи се до допустимостта и основателността на заповедното производство, но не обуславят евентуална нищожност на издадената по него заповед за изпълнение.

Останалата част пък се отнася до въпроси излизащи извън предмета на настоящето производство. Това обуславя не само недопускането на исканото касационно обжалване, но и оставянето без уважение на искането за отправяне на преюдициално запитване. Същото се отнася и до искането за постановяване на тълкувателно решение, тъй като поставените с него въпроси са неотносими към действителността на оспорваната заповед за изпълнение. Част от тях са свързани с евентуалната нищожност или недопустимост на самото въззивно решение № 260 307/16.02.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 1321/2020 година, по отношение на което е изразено становище по-горе.

Останалата част от тях са свързани с процесуални действия на съда по отношение на А. Г. А. и неговия процесуален представител, които обаче не се отразяват на крайните правни изводи на съда, както и с производството по чл. 422 от ГПК. Нито едно от тях обаче не е във връзка с евентуалната нищожност на заповедта за изпълнение и не обуславя същата. Ако е налице тази нищожност ще е изначална, а няма да възникне впоследствие, вследствие на действия на съда и/или страните по същото или по други съдебни производства. Още повече, че по нито един от тези въпроси А. Г. А. не е установил наличието на противоречива съдебна практика на ВКС.

При това съгласно чл. 292 от ГПК съответния състав на ВКС не може да отправя искане за тълкувателно решение априори, а само по въпроси обуславящи изхода на поставения за разрешаване пред него спор.

С касационната си жалба с вх. № 278 261/12.06.2023 година и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към нея А. Г. А. е поискал допълнителното решение № 260 711/11.05.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1321/2020 година да бъде допуснато до касационно обжалване като се твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по спорни въпроси, които са били въведени в производството от страна на касатора. Това били въпросите заявени от А. Г. А. с молба от 14.12.2020 година, а също така и процесуалните въпроси и възражения, които били направени в откритото съдебно заседание от 28.11.2022 година и други.

Въпросите и възраженията по които, според А. Г. А., въззивният съд не се е произнесъл са посочени в молбата му с вх. № 268 868/15.03.2023 година за допълване на решение № 260 307/16.02.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 1321/2020 година. Тези въпроси и възражения са приповторени в касационната жалба с вх. № 278 261/12.06.2023 година на А. и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към нея, като наред с това са изложени и подробни мотиви в тяхна подкрепа и е посочено как разрешението, което според касатора трябва да получат се отразява по същественото на спора.

Същевременно е извършено и препращане към решения на ВКС отнасящи се до задължението на касационния съд да мотивира съдебните си актове, като обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и на представените по делото доказателства. Това обаче не обуславя допускането на посоченото решение на Софийски градски съд до касационен контрол, тъй като при постановяването му е съобразено това, че на допълване по реда на чл. 250 от ГПК подлежи само диспозитива, но не и мотивите на съдебното решение-решение № 50 018/10.03.2023 година, постановено по гр. д. № 4713/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 53/21.02.2012 година, постановено по гр. д. № 546/2011 година и решение № 203/01.04.2024 година, постановено по гр. д. № 4622/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

Освен това в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивните решения на Софийски градски съд да бъдат допуснати до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение.

Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка.

Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока.

В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваните решения могат да се изведат само от твърденията в касационните жалби за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд.

Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК.

Изложените от А. Г. А. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Затова не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решенията на Софийски градски съд.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 711/11.05.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1321/2020 година и решение № 260 711/11.05.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1321/2020 година по подадените срещу него от А. Г. А., касационни жалби с вх. № 271 741/07.04.2023 година, с вх. № 271 748/07.04.2023 година и с вх. № 278 261/12.06.2023 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение