Определение № 3298 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1930/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците в производството Л. Д. Т., ЕГН: [ЕГН] и П. Д. Т., ЕГН: [ЕГН], чрез процесуален представител адв. Н. Р. от АК – Бургас, срещу въззивно решение № 1008 от 19.07.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 19 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 262639 от 04.08.2022 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 4069 по описа на съда за 2021 г., с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касаторите иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване по отношение на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], че касаторите не дължат изпълнение за сумата 41774.90 лева по изпълнително дело № 20147640400068 на частен съдебен изпълнител А. П., образувано по изпълнителен лист, издаден на 14.12.2013 г. по гр.д. № 2960 по описа за 2013 г. на Районен съд – Казанлък, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за очевидна неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение, като постановено при наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, както и че решаването на спора е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което касаторите го обжалват в цялост, и искат отмяната му.

Оспорва се решаващият извод на въззивния съд, който според касаторите е и единственият правен аргумент в насока на това, че дължимостта на отричаните от касаторите суми - предмет на процесното принудително изпълнение, не е погасена по давност поради обстоятелството, че изпълнително дело № 68/2014 г., по което е приложена Заповед за изпълнение № 1946/14.12.2013 г. по описа на PC-Казанлък, с която е прието за установено, че касаторите дължат сумата 41774.90 лв., било присъединено към друго и различно изпълнително дело (№ 63/2014 г.), по което второ дело били извършвани действия, годни да прекъснат погасителната давност по първото.

Сочи се, че между същите страни /което, както и това, че са образувани при един и същ съдебен изпълнител, е единственото общо между тях/, на различни основания /въз основа на различни изпълнителни листове/, има образувани няколко изпълнителни дела - №№ 63, 65, 66 и 68, всичките от 2014 г.

Според касаторите в теорията и практиката не е известен използваният от СГС термин „обединяване на изпълнителни дела“, както и използваният от САС „присъединяване на изпълнителни дела“, и не може едно изпълнително дело да се присъедини към друго или двете да се обединят. Възможно е да се присъединяват кредитори, което е уредено в чл. 456 и сл. от ГПК.

Излага се, че веднага след образуването на процесното изп.д. № 68/2014 г. било поискано същото да бъде присъединено към изп.д. № 63/2014 г. на същия ЧСИ, което обаче било правно и фактически невъзможно и неприложимо. Възможно е кредиторите по едното да се присъединят към кредиторите по другото, за което обаче трябвало да бъдат изпълнени кумулативните предпоставки на чл. 456 ГПК – по тяхна писмена молба с приложен изпълнителен лист или удостоверение от ЧСИ, че същият е приложен по друго дело, които предпоставки в процесния случай не са осъществени. Сочи се, че самото удостоверение е важен елемент от състава на присъединяването, тъй като удостоверява не само съществуването на вземането, но и неговия размер, и за касаторите в случая е изключително неясно как въпросното вземане е присъединено по друго дело, без да е указано какво е присъединено, и само въз основа на резолюция – без да е ясен размерът на задължението, което се присъединява. С оглед изложеното се твърди, че Апелативен съд – София погрешно е разтълкувал закона, като е допуснал за възможно и правно допустимо едно вземане да се присъедини към второ/трето и т.н., и това присъединяване да може да прекъсва погасителната давност по първоначално образуваното, или с други думи - чрез действия, извършени по различни изпълнителни дела, да се поддържа висящността на дела, по които няма искания за извършване на никакви действия.

Все в изложената насока се заявява, че изп.д. № 63/2014 г., по което са извършвани изпълнителни действия има друг предмет – събиране на вземания на същия кредитор, но по друг договор за кредит, обезпечен с недвижим имот, докато вземанията на кредитора по процесното дело, по което кредиторът е бездействал, е за събиране на вземания по друг договор за кредит, обезпечен с друг недвижим имот. Налице са два различни договора за кредит, за вземанията по които са издадени различни изпълнителни листове и са образувани две различни изпълнителни дела, поради което и кредиторът е бил длъжен да поддържа висящността по всяко едно от двете дела, прилагайки различни способи за принудително изпълнение.

Според касаторите при законово уредената хипотеза на присъединяване на кредитори, присъединеният кредитор не е длъжен да поддържа висящността на второто изпълнително дело, по което се е присъединил, това е задължение на кредитора, образувал делото – чл. 457, ал. 3 ГПК, но присъединеният кредитор е длъжен да поддържа висящността на онова изпълнително дело, по което е приложен в оригинал изпълнителния му лист, защото при обезсилването на изпълнителния му лист именно то би се прекратило.

На следващо място се излага, че дори и да се приеме, че кредиторите по изпълнително дело № 68/2014 г. по описа на ЧСИ П. някак са присъединени по друго изпълнително дело, то това в никакъв случай не означава, че с факта на присъединяването по други дела, извършените от тях или от други кредитори действия по другите дела, прекъсват давността на пасивните (неактивни), първоначално образувани. Действително, изпълнителни действия по изпълнително дело № 63/2014 г. са извършвани, но с цел събиране задълженията по изпълнителните листове, приложени по тези дела, същите са правомерни и с тях многократно е прекъсвана погасителната давност по изпълнително дело № 63/2014 г., но са неотносими към други и различни изпълнителни дела, включително и към спорното изпълнително дело с № 68/2014 г. Поради изложеното според касаторите анализът на действията, извършени по изп. дело № 63/2014 г., направен от СГС, а в последствие и от Апелативен съд в атакуваното решение, няма фактическа и правна връзка с погасителната давност, претендирана от тях по изпълнително дело № 68/2014 г., което е образувано въз основа на Заповед за изпълнение № 1946/14.12.2013 г. по описа на РС - Казанлък, и задълженията по която именно и само по въпросната заповед касаторите оспорват, а не други и различни задължения.

Според касаторите обстоятелството, че взискателят (кредиторът) по всички образувани в кантората на ЧСИ П. изпълнителни дела е един и същ, както и че длъжниците са идентични, не означава, че взискателят няма задължение да поддържа висящността на всяко едно от образуваните дела – той е можел да събере всички изпълнителни листове в едно дело, но вместо това е образувал различни дела, съответно е длъжен да поддържа висящността на всяко едно от тях.

Сочи се, че дали кредиторът е присъединил вземанията си по друго и различно изпълнително дело или не го е направил, няма общо с погасителната давност. Безспорен факт е, че по изпълнително дело № 68/2014 г. е бездействал, съответно въпросното вземане е погасено по давност, на основание чл. 110 от ЗЗД.

Излага се и че Апелативен съд - София не е взел предвид и не е съобразил изобщо представените и приетите в съдебното заседание на 17.05.2023 г. нови доказателства – искова молба и определение № 854/07.12.2022 г. по т.д. № 330/2022 по описа на ОС-Стара Загора, по смисъла на което делото е прекратено и исковата молба е върната. Същото дело било образувано по повод подадено от длъжниците възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповед за изпълнение на парично задължение № 1945/14.12.2013 г. по ч.гр.д № 2960/2013 г. на PC-Казанлък, която е същата тази заповед, която е приложена по изпълнително дело № 63/2014 г. по описа на ЧСИ П., и по което дело, според Апелативен съд - София са извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат давността по друго и различно изпълнително дело (това по процесното № 68/2014 г.). Т.е. Окръжен съд - Стара Загора връща подадената искова молба (поради това, че не са платени дължимите държавни такси) и прекратява делото, което влече след себе си и правни последици - заличаване с обратна сила на всички извършени действия, свързани със задълженията по въпросната заповед, а Апелативен съд - София, въпреки че ги приема като доказателства, не зачита същите тези правни последици и приема, че действия по обезсилена заповед прекъсват погасителната давност, поради което само и решението му е порочно, очевидно неправилно и несъобразено с действителното правно положение.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпроси, които според касаторите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото на касаторите не е известна каквато и да било практика на ВКС, в която същите да са коментирани. Сочи се, че за да остави без уважение депозираната пред Апелативен съд - София жалба, съдът е приел, че извършени от взискател изпълнителни действия по изпълнително дело, по което не е приложен в оригинал изпълнителния му лист, прекъсват давността по онова изпълнително дело, по което е приложен в оригинал същия, поради което се пораждат въпросите:

1. Извършените от присъединен взискател изпълнителни действия по изпълнително дело, по което не е приложен изпълнителният лист в оригинал, прекъсват ли давността за онези вземания, за които е образувано изпълнително дело, по което се намира изпълнителният му лист в оригинал? Касаторите намират, че поставеният въпрос е съществен, както за изхода на делото, така и за развитието на правото като цяло, тъй като при положителен отговор би се достигнало до ситуация, при която присъединен взискател може да поддържа висящността на множество образувани от него изпълнителни дела, без реално да предприема изпълнителни действия по всяко едно от тях.

2. Когато един длъжник има разнородни задължения към един и същ кредитор, то извършените от неговият кредитор действия по осребряване на имуществото му, прекъсват давността за всяко едно от задълженията или само за онова, за което кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист и е образувал изпълнително дело? Касаторите намират, че поставеният въпрос е съществен както за изхода на делото, така и за развитието на правото като цяло, тъй като при положителен отговор би се достигнало до ситуация, при която кредиторът (взискателят), насочвайки изпълнението към имуществото на длъжника, би могъл да прекъсне давността и за други (различни) свои вземания към същия длъжник, за които се е снабдил с изпълнителен лист, но не е предприел конкретни действия по принудително изпълнение.

3. Извършените изпълнителни действия по изпълнително дело прекъсват ли давността за вземането, ако заповедта за изпълнение бъзе обезсилена? Касаторите намират, че поставеният въпрос е съществен, както за изхода на делото, така и за развитието на правото като цяло, тъй като при положителен отговор би се достигнало до ситуация, при която погасителната давност за едно вземане да не се прекъсва, дори когато е обезсилена заповедта за изпълнение, въз основа на която е образувано конкретното дело.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че по установената фактическа обстановка по делото не се спори между страните. Установено е, че са образувани изпълнителни производства на 19.02.2014 г. - изп.д. № 63/2014 г. и изп.д. № 68/2014 г. на ЧСИ П. с взискател „Уникредит Булбанк“ и длъжници - ищците. При образуване на изп.д. № 68/2014 г. на ЧСИ П. е приложен изпълнителният лист за процесното вземане и е направено искане изпълнителното дело да бъде присъединено към изпълнителното дело, образувано по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 2960/2013 г. По това искане ЧСИ е постановил разпореждане за присъединяване вземането по изпълнителното дело към производството по изп.д. № 63/2014 г., на основание чл. 456 от ГПК. Изпратени са покани за доброволно изпълнение, в което длъжниците са уведомени, че на основание чл. 456 от ГПК вземането по изп.д. № 68/2014 г. е присъединено към изп.д. № 63/2014 г. Не се спори между страните, че по изп.д. № 63/2014 г. са извършвани многобройни изпълнителни действия, които са прекъсвали давността за погасяване вземането по това дело. Спори се дали същите действия са прекъсвали давността за погасяване на вземането, за което е образувано изп.д. № 68/2014 г.

При тези факти въззивният съд е изложил, че предмет на делото е отричане на изпълняемо право по договор за банков кредит, поради което давностният срок за погасяването му е петгодишен. Той започва да тече от издаването на изпълнителния лист по заповедта за незабавно изпълнение, срещу която не е подадено възражение. Същата е издадена за вземане, произтичащо от договор за банков кредит № 92 от 26.05.2005 г., сключен с „Булбанк“ АД. Договорът е обезпечен с ипотека върху застроено дворно място в [населено място]. Според въззивния съд взискателят по изп.д. № 68/2014 г. е присъединен по право кредитор по изп.д. № 63/2014 г., тъй като принудителното изпълнение по последното е насочено срещу недвижим имот, ипотекиран в полза на „Булбанк“ АД. Налице е молба за присъединяване, както и изпълнителен лист, удостоверяващ вземането. За съда е без значение обстоятелството, че молбата и изпълнителният лист не са приложени по изп.д. № 63/2014 г., след като по изп.д. № 68/2014 г., по което те са налични, е постановено разпореждане за присъединяването и то е съобщено на длъжниците. Според съда тъй като взискателят по двете дела е един и същ, извършените от него изпълнителни действия по изп.д. № 63/2014 г. имат за последица прекъсване на давността за процесното вземане, защото са насочени и към неговото удовлетворяване.

Въззивният състав е намерил за неоснователно възражението на въззивните жалбоподатели, че присъединяването на кредитора с процесното вземане не било надлежно извършено и не пораждало съответните последици. Според съда, за да настъпи ефектът на прекъсване на давността е необходимо кредиторът да предприеме изпълнителни действия за реализиране на вземането си, затова практиката свързва реализирането правата на кредитора с представянето на изпълнителен лист за вземането. В случая праводателят на ответника, в чиято полза е бил издаден изпълнителният лист за процесното вземане, го е представил при образуване на изп.д. № 68/2014 г., с което е изпълнено условието за удовлетворяване правата на кредитора. Въззивният състав приема, че всяко действие, извършено по изп.д. № 63/2014 г., има за ефект прекъсване давността и за вземането по изп.д. № 68/2014 г., поради присъединяването на това вземане по право в производството по изп.д. № 63/2014 г.

Според съда от изложените мотиви и доколкото въззивниците не оспорват извършването на действия по изп.д. № 63/2014 г., прекъсващи давността, следва да се приеме, че вземането по изпълнителен лист от 14.12.2013 г., издаден по гр.д. № 2960/2013 г. на РС - Казанлък, не е погасено по давност. По делото не се установява изтичане на петгодишен период в рамките на исковия период от 14.12.2013 г. до 25.03.2021 г., през който давността за вземането да не е била прекъсвана от предприети от взискателя изпълнителни действия, поради което предявеният иск за установяване, че вземането по изпълнителен лист от 14.12.2013 г. за сумата 41774.90 лева е погасено по давност, изтекла в периода от 14.12.2013 г. до 25.03.2021 г., е неоснователен.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая очевидната неправилност на въззивното решение се заявява само общо и бланкетно, без да се обосновава, в началото на въззивната жалба и впоследствие – с твърдение, че въззивният съд, въпреки че е приел доказателства, установяващи според касаторите връщане на искова молба и прекратяване на дело, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване съществуването на вземанията на ответника по заповедта за изпълнение, за събирането на които е образувано изпълнително дело № 63/2014 г. по описа на ЧСИ П., което влече след себе си и правни последици - заличаване с обратна сила на всички извършени действия, свързани със задълженията по въпросната заповед, и обезсилването на същата, не е зачел тези правни последици и е приел, че действия по обезсилена заповед прекъсват погасителната давност. Така твърдяното е необосновано. По делото няма данни за обезсилване на заповедта за изпълнение, за събирането на вземанията по която е образувано изп.д. № 63/2014 г. по описа на ЧСИ П. и при прочит на въззивното решение, като единство от мотиви и диспозитив, касационният състав намира, че същото не разкрива установените в практиката и описани по-горе, белези на очевидна неправилност, поради което и касационното му обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено и поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От една страна въпросите не съответстват на мотивите към обжалваното решение, а от друга страна част от тях - тези по т. 1 и т. 2, са от значение за правилността на решението, поради което не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване.

Първият въпрос отразява тезата на касаторите, че извършените изпълнителни действия по изп.д. № 63/2014 г. нямат за последица прекъсване на давността за вземането, за чието принудително удовлетворяване е образувано изп.д. № 68/2014 г., тъй като присъединяването на взискателя не е извършено в съответствие с разпоредбата на чл. 456, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е възприел тази теза по няколко съображения: защото е преценил, че образуването на изпълнително дело въз основа на представен от кредитора изпълнителен лист и присъединяването на делото/вземането по изпълнителния лист към друго вече висящо изпълнително дело между същите страни е процесуално допустим способ, даващ право на взискателя да се ползва от всички изпълнителни действия, извършени преди присъединяването в хода на по-ранното дело; защото е счел за установено, че по отношение на ответника са били налице предпоставките по чл. 459, ал. 1 ГПК той да се счита за присъединен по право взискател в образуваното срещу същите длъжници изп.д. № 63/2014 г. с възможност да се ползва от всички извършени и извършвани по него действия на принудително изпълнение. Въззивният съд е приел още: че е налице молба за присъединяване и изпълнителен лист, удостоверяващ вземането, при което е без значение обстоятелството, че молбата и изпълнителният лист не са приложени по изп.д. № 63/2014 г., след като по изп.д. № 68/2014 г., по което те са налични, е постановено разпореждане за присъединяването и то е съобщено на длъжниците; че съответно, тъй като взискателят по двете дела е един и същ, извършените от него изпълнителни действия по изп.д. № 63/2014 г., имат за последица прекъсване на давността за процесното вземане, защото са насочени и към неговото удовлетворяване. При така изложеното от съда не може да се заключи, че п ри формиране на решаващите си изводи по съществото на спора, въззивният съд е приел липсата на представен от взискателя изпълнителен лист в оригинал, удостоверяващ подлежащото на принудително удовлетворяване присъединено вземане, по изпълнителното дело, по което са извършвани годните да прекъснат давността изпълнителни действия /напротив – основал се е на действието на прилагането с молба, на изпълнителния лист към процесното дело - № 68/214 г., и присъединяването му в цялост към това, по което са извършвани изпълнителните действия - № 63/2014 г./. Все в същия смисъл е и изложеното по-долу в края на настоящите мотиви към втория въпрос на касаторите. Дали изводите на въззивния съд, залегнали в мотивите към обжалваното решение, са обосновани и законосъобразни, е въпрос извън очертаното от чл. 280 ГПК приложно поле на касационното обжалване.

Постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от разрешаване и на втория въпрос в изложението, тъй като изводът на въззивния съд за прекъсване на погасителната давност е направен след преценка на безспорните по делото факти, че кредиторът е разполагал с изпълнителни листове за всяко от вземанията си към длъжниците, че по искане на взискателя въз основа на отделните изпълнителни листове са образувани самостоятелни изпълнителни дела (така, както предвижда чл. 11 от Наредба № 4/06.02.2006 г. за служебния архив на частните съдебни изпълнители) и че след надлежно присъединяване на по-късно образуваното изпълнително дело към по-ранното, са проведени изпълнителни действия за удовлетворяване на вземанията в общо производство, които действия имат за последица прекъсване на давността по отношение на всяко от вземанията на основание чл. 116, б. “в“ ЗЗД. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на релевантните за спора факти, не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК и несъгласието на касаторите с тези изводи не е основание въззивното решение да се допусне до касационно обжалване. Следва да се отбележи, че присъединяването на изпълнителното дело като правно-технически способ обхваща и прилагане на оригинала на изпълнителния лист, въз основа на който е образувано присъединеното дело, към вече образуваното от взискателя друго дело, поради което тезата на касаторите, че е допуснато присъединяване на взискател без изпълнителен лист и без удостоверение по чл. 456, ал. 1 ГПК е несъстоятелна.

Липсата на доказателства по делото в установяване на предпоставката на третия въпрос на касаторите – за обезсилване на заповедта за изпълнение, за събирането на вземанията по която е образувано изп.д. № 63/2014 г. по описа на ЧСИ П. е изтъкната по-горе в настоящите мотиви в частта им относно очевидната неправилност на въззивното решение. Предметно този въпрос не е и обсъждан от въззивния съд в мотивите му /процесуален въпрос във връзка със задълженията на съда в тази насока не е поставен/, поради което и отговорът на въпроса не е обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съответно - и въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Несъответствието на посочените от касаторите въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не се допусне до касационно обжалване (в този смисъл т. 1 от цитираното тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), без да се налага произнасяне относно допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

При този изход на делото касаторите нямат право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение за защита в същото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение