Определение № 5597 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1636/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Т.,конституиран наследник на първоначалния ответник Д. Т. С., както и по касационна жалба на Е. Д. Т., като ЕТ „Д. – Е. Т. срещу решение №1404 от 28.11.2023г по в.гр.дело № 500/2022г.на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на решение №262293 от 08.12.2021г на РС Варна е уважен иска на Е. С. П. и С. В. П., като приобретателни на земеделски имоти в землицето на [населено място], общ Аксаново ,за разваляне на вписан договор за аренда от 21.02.2012г, сключен тогава от Е. Д. Т. катко арендодател и собственик с Д. Т. С. като арендатор, с последвало преодаване на арендуваните имоти на Е. Д. Т., действащ като ЕТ „Д. – Е. Т. за срок от 15 години, считано от 31.10.2012г ,поради което искът за разваляне на договора по съдебен ред съгласно чл.28, ал.2 във вр ал.1 ЗАЗ е насочен срещу ответника Д. Т. С., а иска по чл.30, ал.2 ЗАЗ срещу ЕТ „Д. – Е. Т..След като ищците са придобили собствеността по силата на договори за покупко- продажба и замяна от 15.04.2019г и като установили ,че имотите не се обработват ,с нотариална покана връчена на 16.09.2019г са заявили на арендатора и преарендатора основанието по чл.9,ал.1ЗАЗ.Същевременно ,след като са встъпили в арендното правоотношение и са уведомили за правата си съгласно чл.17, ал.3 ЗАЗ ,те не са получили арендното плащане за стопанската 1918/1919г, повече от три месеца след изискуемостта му на 02.10.2019г поради което са поискали разваляне на договора съгласно чл.28, ал.2 ЗАЗ, както и връщане на имота съгласно чл. 30 ЗАЗ от ответника ЕТ „Д. – Е. Т.. Възражението на ответниците по първото наведено основание за разваляне на договора е, че арендната цена от 6 лв за декар е платена авансово още през 2015г на предишния собственик .За да отхвърли иска за разваляне на договора поради забавяне на плащането на арендната цена повече от три месеца, първоинстанционният съд е приел за противопоставим на ищците частен документ – разписка с нотариална заверка /на препис от документа,представен от трето лице на дата 07.10.2015г/,според която собственикът и арендодател Е. Д. Т. е получил арендно плащане до стопанската 2024/2025г авансово.Този препис е представен в първото съдебно заседание по делото от Е. Д. Т. и е приет като доказателство. След като плащане е сторено на старите собственици, ищците не могат да претендират разваляне на договора.На евентуално предявеното основание за разваляне на арендния договор поради лошо стопанисване ,искът е отхвърлен от Варненски РС като недоказан, прието е че лозовите насаждения са обработвани по предназначение. Въззивният съд е ревизирал изводите на Варненски РС за доказано изпълнение на задължението с частния документ от 07.10.2015г. Засвидетелстваното там ,че Е. Д. Т. е получил Д. Т. сумата 14459,70лв като рента съгласно договора от 23.02.2012г за периода от от стопанската 2015/2015 г до стопанската 2024/2025г ,не е относно неизгоден за издателя факт ,за да може да се ползва с доказателствена стойност за извършено плащане спрямо Е. Т., а тъкмо обратното.Ответниците по иска са баща и син, като Е. Д. Т., арендова по договор от 23.02.2012г имоти придобити в СИО от брака му С. Щ. ,понастоящем прекратен Арендатор по вписания аренден договор от 23.02.2012г е неговия баща Д. Т., който с договор от 22.02.2013г/също вписан /,преотдава арендованите имоти на сина си, действащ като ЕТ „Д. – Е. Т. със срок 15 години. Искът на С. Щ. с правно основание чл. 30, ал.3 ЗС ,предявен срещу бившия й съпруг Е. Д. Т. за половината от арендните плащания е бил отхвърлен с решение от 22.07.2019г по гр.д № 2805/2019г на ВРС,тъй като ищцата не е доказала да има плащане. В този процес Е. Д. Т. е заявил и поддържал ,че не е получавал суми за арендованите земи.Въззвият съд е изтъкнал,че няма никаква житейска логика на 07.10.2015г Д. С. да плаща на Е. Д. Т. арендна цена по договора за преаренда от 22.02.2013г. Настоящите ищци са придобили собствеността на процесните земеделски имоти ,представляващи лозя, като с две последователни сделки С. Щ. им прехвърля своите ид. части през 2019г, останалата ½ ид. част закупуват от ЦКБ АД с нот акт №88/2019г, като банката е придобила тези права по възлагателно постановление след проведено принудително изпълнение. Плащане на арендна цена за исковия прериод въззивният съд не приема да е извършено,поради това искът за разваляне на договора и връщане на имотите е основателен. Евентуалният иск за разваляне на аредндия договор на основание чл.9, ал.5 ЗАЗ не е разглеждан от въззивния съд ,не се е сбъднало вътрешно процесуалното условие. В двете касационни жалби се поддържат идентични оплаквания за пропуснато надлежно конституиране на задължителен необходим другар, процесуални нарушения, незаконосъобразност и необоснованост на решението. Идентични са формулираните в двете изложения въпроси ,по които се сочи основание по чл. 280,ал.1 т.1 и т.3 ГПК,както и обосновката им. На първо място е поставен въпрос: Следва ли съпруг на арендодателя, съсобственик на имота в режим на СИО при сключване на договора за аренда, да участва като главна страна,необходим другар в производство за разваляне на договора за аренда и може ли да бъде свидетел в това производство,ако същите са в противоречиви интереси. Изтъква се неучастието на бившата съпруга на първоначалния арендодател С. Г. Щ. ,същевременно изслушвана като свидетел по делото. Касателно необходимото другарство касаторите считат отговора за положителен,както е при исковете за нищожност /реш. №45/2019г по гр.д №1286/2918г 2-ро т.о на ВКС /,а доколкото съпругата е бивш собственик, практиката на окръжни съдилища била противоречива и поради това следва да се даде отговор в същата насока предвид чл.280, ал.1 т.3 ГПК.След прекратяване на брака бившата съпруга, ако не е страна по иска, може да бъде свидетел ,но при задължително приложение на чл. 172 ГПК На второ място е поставен въпрос: Може ли просто защитно твърдение за отрицателен факт по едно дело,да бъде основание да се приеме за установен в друго производство, при липса на идентичност на страните и предмета.Според касаторите,защитата позиция на ответника по приключилия спор с бившата му съпруга ,че не е получил плащане,/ от което тя е претендирала половината /не е доказателство в настоящия процес. В настоящия спор ответниците –баща и син ,имат общ интерес да докажат плащането, което са и сторили.Абсурдно е решението по приключилия спор да им се противопоставя, арендаторът не е бил страна по това дело.В противоречие с установена практика на ВКС е решен въпроса са СПН и нейните предели .Третият въпрос е: Има ли право решаващият състав да не зачете доказателствената стойност на частен писмен документ ,нотариално заверен, приет като доказателство и неоспорен по съдържание от насрещната страна. Документът е преценяван при явна грешка на съда – в разписката е записано, че плащането е съгласно договора от 23.02.2012г, който е процесния договор. Въззивният съд произволно размества страните по плащането и го свързва с друг договор ,за преарендоване Противоречието по въпроса е с реш.№1556/84 на 4-го г.о на ВКС и реш. №6922/2015г на ВАС. В депозиран отговор Е. С. П. и С. В. П. ,чрез адв Д. П. от АК Варна оспорват жалбите като изтъкват ,че не са поставени въпроси от значение за изхода на конкретното дело. Нито Е. Т., нито бившата му съпруга са задължителни необходими другари в този процес. Признанието на Е. Т. ,че не е получавал плащане за рентната цена,протоколирано пред съд по друго дело, е за неизгоден за страната факт и съдът го е ценил съгласно установената практика на ВКС /реш. по гр.д №684/2009г на Трето г.о на ВКС/Частните документи нямат материална доказателствена сила и обвързващо за съда действие. Арендатор по договора ,чието разваляне се иска е Д. С. ,в тази връзка е преценето съответно съдържа ли документа признание на неизгодни за автора факти в настоящия процес. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Първият поставен въпрос не е обуславящ за изводите на съда по иска за развалянето на арендния договор поради неизпълнение на задължението за плащане на арендната цена за съответната стопанска година, нито отговорът му предопределя различни от предприетите процесуални действия на съда при конституиране на страните по делото,в отклонение от посоченото с иска. След като са придобили собственост върху процесните лозя, ищите са правоприемници на правата на арендодателя и упражняват правото си да развалят договора не срещу бившия собственик към момента на сключване на арендния договор, а срещу арендатора. Като втори ответник ЕТ „Д. – Е. Т. е привречен по иска за връщане на имотите,тъй като е вписано преарендоване в лицето на този търговец ,от арендатора - ответник.Бившата съпруга, на бившия арендодател няма легитимация в този спор нито по разпоредба на закона ,нито поради естеството на спорното правоотношение – чл. 216, ал.2 ГПК. Критерият на нормата е разяснен в ТР №3 от 29.06.2017г по тълк.д№3/2016г ОСГК и съобразен от въззивния съд при легитимацията на страните .Не е предявен иск за нищожност на арендния договор и указанията в ТР №7 ог 13.01.2023г по тълк.д.№7/2020г на ОСГТК не са приложими в случая, не е приложима и съдебната практика в предмета на това тълкувателно решение, част от която касаторите изтъкват. Отговорът на въпроса във втората му част, визиращ оценка на показанията на бившата съпруга на ответника като заинтересовани, също нямат обуслявящо значение за изводите на съда. Снети са показания от четирима свидетели ,включително показанията на С. Г. Щ. са изслушани предвид състоянието на имота ,ползването му по предназначение и полагането на дължимите грижи за него към минал момент, на които спорни обстоятелства е бил основан иска за прекратяване на договора на основание чл.9, ал.5 ЗАЗ Този иск не е разгледан от въззивния съд, тъй като е евентуален Следващият въпрос е предпоставен от неточна оценка на решаващите мотиви на въззивния съд ,който не е приемал да е обвързан от сила на пресъдено нещо по решението, с което е отхвърлен иск по чл.30, ал.2 ЗС при спор между бившите съпрузи като съсобственици, относно полагащото се арендно плащане .Отбелязано е единствено, че в това приключило съдебно производство твърденията на Е. Т. са били противоположни на твърденията му в настоящето производство, като частният документ с който домогва да ги докаже в настоящия процес, не удостоверява неизгодни за издателя си факти,за да може да се ползва в целената от ответника доказателствена насока. Поставеният в тази връзка правен въпрос в двете изложения е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика на ВКС при оценка на доказателственото значение на частните свидетелтващи документи. Частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство за изявленията, които се съдържат в тях и че са направени от тези лица и в това се заключава тяхната доказателствена сила. ( чл.180 ГПК). Частният свидетелстващ документ не доказва фактите,които са предмет на направеното изявление за знание и няма обвързваща съда материална доказателствена сила. В този смисъл са Решение № 961 от 22.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2533/2007 г., III г. о., Решение № 134 от 24.03.2008 г. на ВКС по т. д. № 626/2007 г., I о., ТК. Решение № 57 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 354/2012 г., IV г. о., ГК,; Решение № 748 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 506 от 8.09.10 г. по гр. дело № 705/09 г. на IV г. и много други. В същия смисъл е и цитираното от защитата решение по гр.д№977/84г от по-старата каузална практика на ВСРБ. С оглед съдържанието си, разписка за получена парична сума може да доказва изпълнение на задължение съгласно чл. 77, ал.1 ЗЗД когато издателят на документа удостоверява неизгодни за себе си факти ,тогава то има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. Нарочният частен свидетестващ документ,включително когато в него има признание на факт свързан с плащане, задължително се обсъжда в съвкупност с останалите събрани доказателства,тъй като съгласно чл.175 ГПК признанията се преценяват с оглед на всички установени по делото обстоятелства, в т.ч. и на обстоятелствата, при които изявленията са направени. Това е особено наложително при общ интерес за издателя и държателя на документа, в който се засвидетелства плащане помежду им, за да се противопостави документът на трети лица. Основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по така поставения въпрос „има ли право решаващият състав да не зачете доказателствената стойност на частен писмен документ ,нотариално заверен, приет като доказателство и неоспорен по съдържание от насрещната страна” също не се обосновава, по изложените вече съображения. Не е налице необходимост от запълване на празноти в закона по тълкувателен път, липса на практика или необходимост следвана съдебна практика да бъде доразвита в поддържана от касатора насока, да бъде променена чрез преодоляване на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба (ТР №1/2009г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Ответниците са установили разноски за адвокат в размер на 1200 лв при отговора на касационната жалба на А. Д. Т. и още 1200 лв при отговора по касационната жалба на ЕТ „Д. – Е. Т. ,които следва да се присъдят, като дължими и установено платени Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.