Определение № 588 от 20.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 473/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от М. С. Г. срещу решение № 2403/05.11.2019г. по т.д.№ 3599/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 27/12.04.2019г. по т.д. № 52/2017г. на Окръжен съд - Кюстендил за признаване за установено на осн.чл.422, ал.1 ГПК, че касаторката дължи на „Банка ДСК”ЕАД сумата от 45 520лв., като авалист по поето менителнично поръчителство по издаден на 10.12.2008г. в [населено място] и надлежно предявен запис на заповед, платим на „Банка ДСК”ЕАД, ведно със законната лихва от 21.07.2016г. до окончателното изплащане на сумата, за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1255/2016г. на РС-гр.Д.. Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като е постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на съдопроизводствените правила. Излага, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК”ЕАД не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и е бил предявен за палащане на авалиста М. Г. и на издателя. САС е счел, че предявяването на ценната книга е било извършено извън 61 месечния срок, но съгласно чл.514, ал.1, т.1 ТЗ в този случай приносителят губи правата си срещу джирантите, издателя и другите задължени лица, но не и срещу платеца, а на осн.чл.538, ал.1 ТЗ издателят на записа на заповед е задължен по същия начин, както и платецът по менителницата, респ. менителничният поръчител на осн. чл.485 ТЗ отговаря както лицето, за което е поръчителствал. За неоснователно е било преценено възражението на касаторката за погасяване на вземането по давност. Предявяването на записа на заповед е станало на 20.05.2016г. и към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 21.07.2016г., което действие прекъсва давността, не е бил изтекъл тригодишният давностен срок. САС е обсъдил заключението на СГЕ и като е кредитирал същото е направил извод, че подписът за авалист върху процесния запис на заповед е положен от касаторката. За безспорно е прието обстоятелството, че записът на заповед е бил издаден като обезпечение на съществуващо каузално правоотношение между издателя и поемателя. За недопустими в това производство са преценени възраженията на авалиста за нищожност на клаузи от договора за кредит поради техния неравноправен характер. САС се е позовал на съществуващата константна практика на ВКС, че на осн. чл.485, ал.2 ТЗ извън възражението за недействителност на каузалното правоотношение поради липса на форма, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, авалистът не може да противопоставя на поемателя относителните възражения на издателя, произтичащи от каузалното правоотношение. Още повече, че в случая авалистът не се явява поръчител по каузалното правоотношение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване по следни правни въпроси: 1/С оглед изменението на чл.290, ал.3 ГПК / ДВ бр.86/2017г./ и незадължителният характер на решенията на ВКС, актуално и задължително ли е становището, залегнало в решение по дело № 988/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.?; 2/ При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи от кога тече 6-месечният срок по чл.147, ал.1ЗЗД– от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?; 3/Когато банковият кредит е обезпечен с няколко гаранции – учредена договорна ипотека, залог на вещи или на бъдещи вземания, включително и запис на заповед, следва ли договорът да бъде обявен за предсрочно изискуем, за да настъпи падежът по записа на заповед?; 4/ Налице ли е активна процесуална легитимация от страна на „Банка ДСК”ЕАД след прехвърляне /продажба/ на вземането на колекторска фирма с договор за цесия?; 5/ В случай, че отговорът на първия въпрос е положителен, то поръчителството върху полица /авал/, а в конкретния случай върху запис на заповед, различно ли е от договора за поръчителство по смисъла на чл.147, ал.1 ЗЗД? Гарантирането на един запис на заповед от авалиста прави ли го по-различен от поръчителя по договор за банков кредит? Въведено е допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие със задължителна практиката на ВКС, обективирана в ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 2/ 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и практика на ВКС, обективирана в определение № 754/03.10.2011г. по ч.гр.д. № 563/2011г. на ВКС. Касаторката се позовава и на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като твърди противоречие на въззивното решение с решение по дело С-377/14г. на СЕС, решение по дело С-227/08 на СЕС и др. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че първият въпрос не отговаря на изискването за въпрос по приложението на правото, който да се е явил обуславящ за произнасянето на въззивния съд по конкретния спор. Съдебната практика на ВКС, на която се е позовал решаващият състав в обжалваното решение, при това без да излага съображения как точно е обвързан от нея, е цитирана в подкрепа на направения от него извод относно спецификата на менителничното поръчителство по чл.483 ТЗ в сравнение с поръчителството по чл.138 и сл. ЗЗД. Следователно съображенията на въззивната инстанция относно приложението на тези материалноправни норми са релевантни за крайното решение. Съдебната пракика, независимо дали се касае до тълкувателни решения и постановления или решения по чл.290 ГПК, има отношение към допълнителното основание за допускане на въззивното решение. При произнасяне на въззивния съд в отклонение от нея, е налице селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В случая САС не само се е позовал, но и се е съобразил със съдебна практика на ВКС по поставения от касаторката пети правен въпрос. В цитираната в мотивите на въззивното решение: Решение № 17/21.04.2011г. по т.д. № 213/10г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 120 по т.д. № 988/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 21 по т.д. № 1091/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 26 по т.д. № 1027/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., последователно и безпротиворечиво различни състави на ВКС приемат, че отговорността на авалиста е самостоятелна спрямо тази на издателя и личните /относителни/ възражения на последния, основани на каузалното правоотношение, което се обезпечава от издадения ефект, авалистът не може да противопоставя, освен ако сам не е страна по това правоотношение, или в хипотеза на недобросъвестност при придобиване на ефекта и злоупотреба с право. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с тази практика. Втори, трети и четвърти въпрос въобще не са били обсъждани от САС. Апелативният съд не е изследвал дали е настъпил падежът на задължението по каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е бил издаден записът на заповед, дали се касае за обявена предсрочна изискуемост, налице ли са предпоставки за освобождаване на поръчителя от отговорност по чл.147, ал.1 ЗЗД. Изрично е посочено, че в случая не е налице подписване на договор за поръчителство, поради което е направен извод за самостоятелност на поетото менителнично поръчителство спрямо каузалното правоотношение, което се обезпечава с процесния запис на заповед. Поради което е прието, че авалистът не може да прави възражения въз основа на каузалното правоотношение между издателя на записа на заповед и поемателя. Както бе посочено по-горе този извод на САС е в съответствие с трайната практика на ВКС. По отношение на четвърти въпрос следва да се има предвид, че прехвърлянето на спорното вземане в хода на процеса няма отношение към крайното решение по спора, доколкото на осн. чл.226, ал.1 ГПК производството следва своя ход между първоначалните страни, а частните правоприемници са обвързани от съдебното решение, на осн.чл.226, ал.3 ГПК. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,