Определение № 4512 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 802/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу Решение № 6242 от 06.12.2023 г. по в.гр. д. № 8877/2023 г. на ГС – София, с което предявения иск по чл. 59 ЗЗД е уважен частично. Жалбоподателят - Столична община, чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване и за неправилност постановеното въззивно решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Ответникът- В. М. С., чрез процесуалния си представител излажа съображения за съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично решение № 6390/24.04.2023 г. по гр.д. № 25312/2022 г. на РС – София,е осъдил Столична община да заплати на В. М. С. сумата в размер на 4600, 20 лв., представляваща стойността на извършените подобрения в общински имот – ап. 90, находящ се в [населено място],[жк], б. 140, вх. 4, ет. 8 ,ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 16.05.2022 г. Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд в останалата част, с която предявения иск за осъждане на Столична община по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен над сумата в размер на 4600, 20 лв. до пълния размер от 12595 лв. представляваща стойността на извършените подобрения в общински имот – ап. 90, находящ се в [населено място],[жк], б. 140, вх. 4, ет. 8. В тази част решението на въззивния съд в влязло в сила. Установено е, че ответната община е собственик на процесния имот, намиращ се в [населено място],[жк], както и че наемател на същия е бил Е. Н., съгласно заповед № РНД18-РД66-10/07.02.2018 г. на кмета на район „Надежда“ и договор за наем от 07.02.2018 г., като ищцата-ответник по касационната жалба е обитавала процесния имот, тъй като е живеела в едно домакинство с наемателя на същия, като през 2019 г. е извършила ремонтни дейности в жилището – смяна на дограма, изработване на вътрешна и външна изолация, подменяне на плочките в банята и изработване на конзоли. Съдът е съобразил заключението на съдебно-оценителната експертиза, според която на извършените от ищцата СМР възлиза на сумата в размер на 4600,20 лв, а с извършените ремонтни дейности се е увеличила стойността на процесния имот със сумата в размер на 9545 лв. За да постанови своето решение въззивният съд е приел, че ищцата, в качеството на държател на имота на ответника, през процесния период е извършила ремонтни дейности в имота на стойност 4600,20 лв., с което се е увеличила стойността на имота със сумата в размер на 9545 лв. Приел е, че е налице неоснователно обогатяване, за което ответникът носи отговорност в размер на по-малката сума измежду стойността на извършените подобрения в имота (сумата, с която ищецът се е обеднил) и сумата, с която се е увеличила стойността на имота (сумата, с която ответникът се е обогатил), в резултат на подобренията, т.е. за сумата в размер на 4600,20 лв, за която сума е уважил предявения иск. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпросите: длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички относими обстоятелства по делото, в това число релевирани своевременно от ответника писмените доказателства относно съществен елемент от фактическия състав на процесното неоснователно обогатяване, а именно – установено ли е по безспорен начин обедняване в сферата на ищцата и обогатяване на ответника, като в мотивите си посочи кои обуславящи спорното факти счита за установени и кои счита за недоказани, както и следва ли въззивният съд да се съобрази с уговорка, че подобренията остават изцяло за сметка на наемателя при дългосрочен наем, обективира в представения договор за наем или е налице ограничаване на свободата на договаряне в това отношение. Посочена е практика на ВКС по приложението на чл. 235 ГПК и по чл. 59 ЗЗД. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. По въпросите, относими към приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК,, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът не е постановил решението в противоречи с практиката по същия. ВКС многократно е имал възможност да разясни, че стриктното приложение на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК е гаранция за постановяване на законосъбразно решение от въззивния съд. Последният е длъжен да обсъди всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора. Отделно от това, съдът трябва да анализира събраните по делото доказателства, включително служебно да допусне и изслуша експертиза с цел установяване на релевантен факт, когато е сезиран с оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение. Обсъждането на защитните тези на двете страни по спора, събраните по делото доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти следва да бъдат подведени под счетената за приложима законова норма, като тези действия трябва да намерят израз в мотивите на решението. Соченият извод произтича директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Илюстрация на казаното е задължителната практика на касационната инстанция, обективирана ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е изгубило действие и след отмяна на ГПК/1952 г., ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната практика, намерила израз в решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ГК, IV г.о., решение № 27/28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015г. на ТК, I т.о., решение № 715/2010 г. по гр. д. № 139/2010 г. на IV г.о., решение № 283/2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г.о., решение № 101/2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на I т.о. и много други. В случая не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото въззивният съд при постановяването на своето решение изложил мотиви, в които е обсъдил всички доказателства по делото и е изложил собствени мотиви относно частичната основателност на предявения иск по чл. 59 ЗЗД. Предвид твърдените факти и обстоятелства в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, предявеният иск е квалифициран като такъв по чл.59 ЗЗД - за заплащане на направените разходи за извършени ремонти, но не на договорно основание, а на извъндоговорно такова и собственика на имота, който ще се ползва от подобренията, следва да ги заплати според принципа на неоснователното обогатяване. Съдът е съобразил практиката на Върховния касационен съд според която при подобрения в имот, извършени от държател, в полза на държателя възниква парично притезание за неоснователно обогатяване за чужда сметка по чл. 59 ЗЗД, като размерът му е равен на по-малката сума между стойността на обедняването (разходите, които държателят е направил за строителството) и обогатяването (увеличената стойност на имота в резултат на вложените от държателя материали, средства и труд). Що се касае до въпроса следва ли въззивният съд да се съобрази с уговорка, че подобренията остават изцяло за сметка на наемателя при дългосрочен наем, обективира в представения договор за наем или е налице ограничаване на свободата на договаряне в това отношение, то същият не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК. Същият не е обусловил решаващите изводи на съда за частична основателност на предявения иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума представляваща стойността на извършените подобрения в общински имот, с която ответника-жалбоподател се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца /т. 1 ТД № 1/2009 г ОСГК на ВКС/. Въззивният съд не е приел, че страните са обвързани от договор за наем, а и не е имало такова твърдения в исковата молба, нито по делото са събирани доказателства в тази насока. С оглед разпоредбата на чл.78 ГПК разноски на жалбоподателят не следва да се присъждат с оглед резултата, а ответникът в касационното производство в отговора на касационната жалба не е направил искане за присъждане на такива. Предвид изложените съображения, съдът