Определение № 50386 от 01.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1980/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ЗД „Бул инс“ АД срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ищците Д. Б. и Б. У. оспорват жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни предявените от Д. Б., Б. У. и К. Сър искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) вр. § 22 КЗ за заплащане на застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Ю. С., дядо на ищците, настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие, причинено от водач на моторно превозно средство със застрахована при ответника гражданска отговорност.

По жалба на ищците въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по отношение на отхвърления иск на ищцата К. Сър и в тази част въззивното решение не е обжалвано. Отменил е първоинстанционното решение в останалата част и е уважил изцяло предявените искове в размер на по 50 000 лв. за всеки ищец, заедно със законната лихва.

За да постанови решението си, съдът, съобразявайки съгласно чл. 300 ГПК задължителната сила на постановената спрямо застрахования водач присъда, е приел за установено, че смъртта на пострадалия е настъпила като последица на пътно-транспортно произшествие, виновно причинено от водач на лек автомобил в резултат на нарушения на правилата за движение по пътищата, както и че към момента на произшествието гражданската отговорност на водача е била застрахована при ответното дружество.

Въз основа на събраните свидетелски показания и заключения на психиатричната експертиза е приел, че между двамата ищци и пострадалия техен дядо е съществувала особено близка и дълбока връзка, доколкото дядото е поел родителските функции в отсъствието на родителите, занимавайки се с отглеждането и възпитанието на децата, в резултат на което е заел позицията на техния най-доверен и близък човек.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Поддържа се, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близки на лица извън кръга на посочените в ППВС № 4/1961 и 5/1969;

• при какви установени обстоятелства се счита за доказано правото на обезщетение по „изключение“ и „особено близка връзка с починалия“; от значение ли е, че покойният има преки наследници, с които е бил в близки родствени и емоционални отношения, за дължимост на обезщетение и на наследници от разширения кръг (внуци); какво се разбира под „особено близка с починалия“ и „по изключение“, посочено в ТР № 1/2016 на ВКС-ОСНГТК, и покрива ли се този критерий с установените по делото факти за наличие на няколко преки наследника, в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищцата;

• относно критериите за определяне на справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди;

• от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 2/1984, извършена с ТР № 1/2016 и дали даденото с тълкувателното решение разширение на кръга на правоимащите лица поражда действие за пътни инциденти, настъпили преди постановяването му

• относно приложението на чл. 493а КЗ вр. § 96 КЗ.

По първия и втория въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. С оглед аргументите, изложени за обосноваване на значението им за конкретното дело, въпросите са от фактическо, а не от правно естество. Възраженията, че между ищците и пострадалия не са съществували отношения, отговарящи на критериите по ТР № 1/2016, доколкото от свидетелските показания и психиатричната експертиза се установява, че пострадалият е имал преки наследници, както и че е изпълнявал не централна, а „помощна“ роля в отглеждането и възпитанието на ищците, съответно създадените отношения не се характеризират като особено близка връзка, представляват в действителност оспорване на правилността на фактическите изводи на въззивния съд относно съдържанието и интензивността на връзката и поради това не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

Във връзка със същите въпроси не е налице и заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Извън посочените по-горе възражения срещу правилността на фактическите изводи на въззивния съд, конкретни доводи за обосноваване на квалифицираната форма на неправилност не са посочени, като дадената аргументация се изчерпва с общото твърдение, че решението противоречи на основни принципи в правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства.

По третия въпрос, уточнен съгласно т. 1 от ТР № 1/2009, също не се обосновава общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно значение за конкретното дело. Поддържа се единствено, че апелативният съд, макар формално да е посочил в мотивите си някои от критериите за прилагане на чл. 52 ЗЗД и ППВС № 4/1968, решението е в противоречие със задължителната практика на ВС, като не са съобразени изцяло релевантните според тълкувателната практика на ВС факти за прилагане на чл. 52 ЗЗД, от една страна, а от друга – формално посочените не са приложени правилно, като се оспорва определеният размер на обезщетенията. Не е посочено обаче кои конкретно критерии не са съобразени от страна на въззивния съд, респ. кои са приложени неправилно, за да се приеме, че въпросът се явява обусловил правните изводи на съда по приложението на чл. 52 ЗЗД.

Четвъртият и петият въпрос също не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал нито въпроса за неприложимост на разрешенията по ТР № 1/2016 спрямо инцидентите, настъпили преди постановяването му, нито въпроса за приложимостта на чл. 493а КЗ вр. § 96 КЗ. Поради това поставените въпроси, като неотносими към правните изводи на съда, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА и съобразно направеното искане жалбоподателят следва да заплати на пълномощника на ищците адвокатско възнаграждение в размер на общо 4060 лв.

С тези мотиви съдът