Определение № 3548 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2060/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, чрез пълномощник адв. Б. М., на М. В. К. и Г. Н. К. - лично и в качеството ѝ на наследник на починалия в хода на производството А. Г. Н., срещу въззивното решение № 462 от 06.12.2023 год. по в. гр. д. 642/2023 год. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решението от 29.05.2023 год. по гр. д. № 3771/2019 год. на Районния съд в гр. Русе.

Касаторите са ответници по предявените от „Перелик Риъл Естейтс“ АД обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 537, ал. 2 ГПК и чл. 108 ЗС. Дружеството претендира да е собственик на поземлени имоти № * и № *, и двата с площ от по 5,499 дка, по плана за земеразделяне за местността „А. Й.“ в землището на [населено място], ЕКАТТЕ *, общ. В., обл. Р.. Искането е за признаване правата му на собственик по отношение на ответниците, за отмяна на издадения на името на А. Н. констативен нотариален акт за собственост № 58 от 09.11.2016 год. и за осъждане на М. К. да му предаде владението върху посочените земеделски имоти.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените искове са изцяло уважени.

Съгласно констатациите към мотивите на първоинстанционното решение, по делото не е спорно, че процесните имоти са образувани след разделяне на имот № * с площ 21,997 дка – възстановен на наследниците на М. С. Й. с план за земеразделяне по решение № 233 от 23.09.1996 год. на ПК-Ветово. След извършени делби с нотариално заверени подписи № 54 от 19.06.2001 год. и покупко-продажби, обективирани в НА № 189 от 2006 год., съответно НА № 95 от 2009 год., като техен собственик се легитимира ищецът „Перелик Риъл Естейтс“ АД.

Ответниците поддържат, че имотите са придобити въз основа на осъществявано фактическо владение за повече от 20 години от А. Н. /в режим на СИО с Г. К./, признат за собственик с констативен нотариален акт № 58 от 09.11.2016 год. и впоследствие прехвърлени на ответника М. К. по силата на НА № 32 от 29.11.2016 год.

По делото са приложени неоспорени заявления по чл. 70, ал. 1 ППЗСПЗЗ от А. Н. до ОСЗ - Ветово за стопанските 2013/2014, 2014/2015, 2015/2016 и 2016/2017 години, като във всички тях е декларирано, че поземлените имоти се ползват на правно основание „наем“.

По данни на изслушаните свидетели още от 1992-93 година нивите се обработват от бащата на А., а впоследствие от самия него.

На база изложеното е обоснован от районния съд изводът за това, че не се установява по делото субективният елемент от фактическия състав на придобивната давност – намерението за своене на вещта като своя.

Въззивният съд споделя така достигнатия правен извод, както и възприетата фактическа обстановка, поради което препраща към нея на основание чл. 272 ГПК. Акцентира върху това, че попълнените декларации представляват писмени изявления пред държавен орган с неоспорена автентичност, които съдържат признание, че имотите не се считат за собствени. Редът и начинът за предоставяне ползването на земеделска земя са уредени в глава пета на ЗСПЗЗ и в случая няма данни А. Н. да е подавал декларация по чл. 37б, ал. 1 от закона, в която да заяви като собственик формата на стопанисване и начина на трайно ползване на процесните имоти. В тази връзка въззивният съдебен състав намира, че става въпрос не за грешка, а за съзнателно изразена воля, която разкрива съзнанието, че се ползват чужди имоти. Като допълнителен аргумент същият реферира към аналогично съдебно производство по отношение друг поземлен имот – обект на нотариалния акт по обстоятелствена проверка, което е приключило със същия изход – решение № 1935 от 04.12.2018 год. по гр. д. № 1747/2018 год. на Районния съд в гр. Русе, потвърдено с решение № 140 от 18.04.2019 год. по в. гр. д. № 154/ 2019 год. на Русенския окръжен съд.

Касаторите оспорват така постановеното решение по съображения за неговата неправилност вследствие на допуснати нарушения на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват констатацията за неустановен анимус за придобиване на имотите по давност. Поддържат, че целта на заявленията и декларирането на имотите като наети е друга и преодолява рамките на производството във връзка със собствеността. Освен това въобще липсвали мотиви и съображения по отношение ревандикационния иск срещу ответника М. К., за когото не били събрани доказателства, че владее и ползва без правно основание процесните земеделски имоти.

На база изложените оплаквания в изложение към жалбата се цитират предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите:

1. „ Има ли правно значение с оглед придобиването по давност волеизявленията на лицето по повод на имота след изтичане на законово предвидения срок по Закона за собствеността, при положение че е налице явно, спокойно и необезпокоявано владение, което не е препятствано от никого през целия давностен срок? “;

2. „ Правно релевантно ли е декларирането на процесните имоти в подадените заявления по чл. 70, ал. 1 във връзка с чл. 37в от ЗСПЗЗ относно извода за наличие или липса на анимус за своене на владените недвижими имоти? Достатъчно ли е единствено това деклариране, за да бъде направен извод за липса на анимус, ако всички други събрани доказателства сочат на наличие на намерение за своене на имотите? “;

3. „ Трябва ли въззивният съд да се произнесе във въззивното решение по всички предявени искове, ако постановеното по отношение на тях в първоинстанционното решение е предмет на обжалване? Следва ли да бъдат обсъдени оспорванията и възраженията от въззивната жалба по отношение на всеки един от исковете? Следва ли да има отделни мотиви във въззивното съдебно решение относно всеки един предявен иск, произнасянето по който е обжалвано с въззивната жалба? “.

Отделно от това се поддържа и становище за наличието на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК поради явна необоснованост на констатацията за отсъствие на елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС.

Ответникът по касация „Перелик Риъл Естейтс“ АД, с пълномощник адв. Сн. В., оспорва жалбата в писмен отговор по съображения за нейната неоснователност и отсъствие на предпоставки за допускането ѝ до касационно разглеждане. Представя препис от определение № 82 от 24.02.2020 год. по гр. д. № 3069/2019 год. по описа на ВКС, II г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 140 от 18.04.2019 год. по в. гр. д. № 154/ 2019 год. на Русенския окръжен съд. Претендира разноски съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 28.02.2024 год. и авизо за банков превод в размер на сумата 2 560 лева.

Като съобрази изложеното, за да се произнесе по предмета на настоящото производство, Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани лица и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Същата не обосновава предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

По първите два от поставените въпроси липсва основание за произнасяне в приложното поле на поддържаните хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В производството по спор за собственост, за да се уважи правоизключващото възражение за изтекла придобивна давност, позоваващият се на нея следва да установи чрез пряко и пълно доказване наличието на всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, като липсата на категоричност за която и да е от законовите материалноправни предпоставки изключва този придобивен способ /решение № 358 от 13.07.2010 год. на ВКС по гр. д. № 1476/2009 год., II г. о./. Правомощие на съда по същество е да прецени, дали е основателно позоваването на придобивна давност, като констатацията си по този въпрос съдът формира при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за своене /решение № 266 от 29.06.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1058/2010 год., I г. о./. За да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика /решение 77 от 18.06.2018 год. на ВКС по гр. д. № 3229/2017 год., II г. о./. Следователно, дали елементите от фактическия състав на посоченото оригинерно придобивно основание са се осъществили, е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай /решение № 8 от 23.01.2012 год. на ВКС по гр. д. № 138/2011 год., I г. о./, поради което и поставените въпроси имат отношение по-скоро към основателността на предявеното възражение /а не към приложението на закона/. В този смисъл отговорът им е предпоставен от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, не представляват правни въпроси по смисъла на посочената разпоредба тези, които са съотносими към правилността на обжалваното решение и касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събрания по делото доказателствен материал.

Правните изводи на съда по отношение доказателственото значение на представените заявления до общинската служба по земеделие не разкриват и признаците на очевидната неправилност. Независимо в кой момент са направени и с каква цел, същите няма пречка да служат за индиция относно вътрешното субективно намерение на лицето, упражняващо фактическа власт върху имотите. Съответно няма пречка на база съвкупния анализ на целия доказателствен материал съдът да приеме, че същите разколебават в достатъчна степен извода за осъществено при условията на пълно и главно доказване наличие на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл. 79 ЗС. А както вече беше посочено, доказателствената тежест лежи изцяло върху лицето, което претендира да е станало собственик на това основание и именно то следва да понесе неблагоприятните последици от неуспешно проведеното пълно и главно доказване. В случая съдебните инстанции са намерили, че не се установява по делото явно, недвусмислено и категорично намерение за своене на имотите от страна на владелеца и в този смисъл решаващата им воля по предмета на спора не е нито явно необоснована, нито формирана вследствие на допуснати нарушения на формалната логика и/или основополагащите принципи на гражданското съдопроизводство.

Не се констатира също така и поддържаното противоречие с практиката на ВКС по поставения трети процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивната инстанция и изискванията за мотивираност на постановения съдебен акт. Доводите за липса на мотиви по всички предявени искове са несъстоятелни. В решението си въззивният съд е препратил към установената фактическа обстановка в мотивите на районния съд, като кратко и ясно е изложил съображенията си относно конкретно наведените оплаквания във въззивната жалба. Очевидно е, че след като приема за неоснователно възражението за изтекла придобивна давност в полза на А. Н. и Г. К., то няма как невъзникналото в техния патримониум вещно право на собственост да е надлежно прехвърлено на правоприемника им М. К. с договора за покупко-продажба от 2016 год. Същевременно с това, на база всички установени факти и предвид проведената от самите ответници защитна теза, която е очертана в мотивите към обжалваното решение, напълно логично и обосновано се явява уважаването на ревандикационната претенция против К.. Последният е правоприемник по силата на нотариална сделка, която сама по себе си доказва прехвърлянето на фактическата власт и превръщането на дотогавашните му владелци в държатели. Излагането на допълнителни мотиви и аргументи в тази насока може да сочи на неизчерпателност, но не и да обоснове допускане на касационния контрол по поставения въпрос поради противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 год. на ОСГТК, ППВС № 1/10.11.1985 год., ППВС № 7/ 27.12.1965 год. и ППВС № 1/13.07.1953 год., както и трайно установената практика на ВКС по чл. 290 ГПК.

Ето защо въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и ал. 2, предл. 3-то ГПК.

При този изход на спора, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят сторените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,