Определение № 2805 от 07.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3566/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. И. и К. М. Ф., подадена чрез адв. М. Х., срещу въззивно решение № 105/27.04.2023 г., по в. гр. дело № 86/2023 г. на Окръжен съд - Сливен, с което е отменено решение № 96/08.02.2023 г. по гр. дело № 5041/2021 г. на Районен съд - Сливен и вместо това е уважен предявеният от ищцата М. П. П. иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне поради неизпълнение на сключения на 20.06.2018 г. между нея и касаторката договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № , том *, дело № 421/2018 г. на нотариус Е. Ш., по силата на който М. П. П. e прехвърлила на М. Г. И. собствените си 5/6 ид. части от самостоятелен обект с идентификатор № ***.*.***.*.* - апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „*“, ет. *, срещу задължението на приобретателката да я издържа и гледа, като ѝ осигури нормален и спокоен живот, какъвто е водила до тогава, както и срещу грижите, които е получила от нея до момента на сключването на договора. В касационна жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалноправния и процесуалноправния закон.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от ответницата М. П. П. чрез адв. С. Р., с който се оспорват допустимостта на касационното обжалване и основателността на подадената жалба. Направено е искане за присъждане на разноски съобразно представените списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 13.07.2023 г.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Предявеният иск е по чл. 87, ал. 3 ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че установената и възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства, поради което е препратил към нея на основание чл. 272 ГПК. Установено е, че страните по делото са сключили договор за прехвърляне на право на собственост на пет шести (5/6) ид. ч. от недвижими имот – апартамент с идентификационен номер ***.*.***.*.*, с площ 37.10 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „*“, ет. *, ведно с прилежащото му избено помещение № 16, с площ 3.7 кв. м., отстъпено право на строеж върху общинска земя и 1.10 % ид. ч. от общите части на сградата, срещу задължението на приобретателката и ответница по иска да поеме гледането и издръжката на ищцата като прехвърлителка, като ѝ осигури нормален и спокоен живот какъвто е водила до момента на прехвърляне на имота, докато е жива, както и заради грижите, които вече е била положила до момента на прехвърлянето, като последната е запазила правото си да ползва безвъзмездно имота до кроя на живота си, за което е бил съставен нотариален акт № , том *, дело № 421/2018 г. на нотариус Е. Ш.. Установено е, че към момента на сключване на договора приобретателката вече е била омъжена за втория ответник, впоследствие конституиран по делото. Съдът е установил от съдържанието на договора, че във връзка с поетото задължение за бъдещи грижи няма изрична уговорка същите да са лични. Посочено е, че от данните по делото е видно, че приобретателката е полагала грижи за прехвърлителката до момента, в който тя е напуснала имота, като лично се е грижела за прехвърлителката, поддържала е хигиена в дома, закупувала лекарства, заплащала за извършени ремонти по жилището, когато е пребивавала в България, а когато е отсъствала нейният съпруг изплащал на ищцата парични средства, с които да посреща нуждите си. Като безспорно е посочено, че след напускането на ищцата на имота – около месец юни 2021 г. ответниците – приобретателката и съпругът ѝ – са престанали да оказват лично или чрез други лица грижи спрямо ищцата, включително са престанали да ѝ изпращат парични средства за издръжка, нито са открили нарочна сметка, по която да превеждат такива. От свидетелските показания, както и от отразените в протоколите на първоинстанционния съд лични впечатления на съдията – докладчик, е установено, че ищцата е енергична, запазена за възрастта си личност, която има нужда по – скоро от финансово подпомагане (поради ниската си пенсия) отколкото от чисто физическа подкрепа. Съдът е приел, че в конкретния случай е налице съпротива от кредитора по договора да получи дължимата ѝ престация – грижи и издръжка. Посочено е, че в такава ситуация ответниците е следвало да внасят ежемесечно по сметка на името на ищцата парична сума, която да е еквивалент на сумата за нейната издръжка и гледане, и да я уведомят за наличието на такава сметка. Направен е извод, че доколкото това не е сторено, ответниците не са се освободили от изпадането в забава и е налице основание за отмяна на сключения между страните договор за издръжка и гледане. Съдът е приел, че периодът на неизпълнение на задълженията по договора е значителен с оглед общата му продължителност, като в заключение предявеният иск за развалянето на договора поради неизпълнението му е уважен.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК са поставени следните въпроси, за които се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1/ Ако отношенията между страните са трайно влошени поради поведението на прехвърлителката на имота и последната отказва да приеме издръжка, следва ли да се прилага разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК при постановяване на решението, и съдът да вземе предвид фактите, които са настъпили след предявяването на иска?

2/ Следва ли съдът да приеме, че за периода след депозиране на исковата молба, приобретателите не са изпълнявали задължението си да гледат и издържат прехвърлителката, ако не са събирани доказателства пред въззивната инстанция в тази насока?

Твърди се още, че обжалваното решение е очевидно неправилно – самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване съгл. чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното по наведените от касационните жалбоподатели основания:

По поставените въпроси:

И двата поставени от касаторите въпроси касаят приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК във връзка със задължението на съда при постановяването на решението си да вземе предвид факти, настъпили след депозирането на исковата молба. Подобни възражения, че съдът не е отчел конкретни, установени въз основа на представените от страните доказателства, факти не са правени до момента в производството, поради което въззивният съд не се е произнасял по тях и съответно не са от значение за изхода на конкретното дело. Следва да се посочи, че във връзка със събирането на доказателства също не са релевирани оплаквания от страните до този момент, като обстоятелството, че във въззивната инстанция не са събрани нови доказателства е следствие единствено от процесуалната активност на страните. Следва да се посочи също така, че основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква освен формулирането на относим към решаващите изводи на съда въпрос, и допълнителна аргументация защо същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В представеното изложение не се съдържа позоваване на конкретна съдебна практика, която е противоречива, грешна или остаряла, нито е цитирана правна норма, която е неточна или неясна, а освен това по приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК съществува трайна съдебна практика. С оглед посоченото по поставените въпроси не следва да се допусне касационно обжалване.

По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност:

За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. При постановяване на обжалваното решение не се установява наличието на такъв порок, поради което не е налице твърдяната от касаторите очевидна неправилност.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите касационни основания.

Предвид изхода на спора, и направеното искане в отговора на касационната жалба за присъждане на разноски след определянето им по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, касаторите следва да заплатят на процесуалният представител на ответницата по жалбата адв. С. Р. за осъществените от него действия по защита на доверителката му, изразяващи се в изготвяне на отговор на касационна жалба, сумата от 1200 лв.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение