Определение № 92 от 24.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 750/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр. П. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 732 от 27.11.2014 год., по възз.т.д.№ 1058/2014 год., с което е потвърдено решение на Пловдивския окръжен съд № 245 от 09.06.2014 год., по т.д.№ 43/2014 год. и по предявените от Е. Р. С. от [населено място] обективно кумулативно съединени искове по чл.125, ал.3 ТЗ и по чл.86, ал.1 ЗЗД е осъден касатора, като ответник, да заплати сумата 3 144.11 лв. - стойност на двата притежавани от същата дружествени дяла от капитала му и сумата 514.16 лв., обезщетение за забавена плащане на вземането за периода 01.11.2011 год. - 03.06.2013 год.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал достъпа до касационен контрол, позовавайки се на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК ответната по касационната жалба страна не е заявила становище. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна, но е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК в редакцията и, обнародвана в ДВ бр.100/21.12.2010 год. от обхвата на осъществявания от ВКС факултативен касационния контрол са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела и до 10 000 лв. - за търговски дела, във втората от които категории попада и обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд, предвид произхода на претендираното вземане по чл.125, ал.3 ТЗ и качеството на ответната по спора страна. Обстоятелството, че исковите претенции са заявени при условията на обективно кумулативно съединяване, обуславя правен извод, че меродавна за преценка допустимостта на касационното обжалване е самостоятелната цена на всеки един от тези искове, а не общият сбор на цените на всеки един от обективно съединените искове - главен по чл.125, ал.3 ТЗ и акцесорен по чл.86, ал.1 ЗЗД, който в разглеждания случай също е под 10 000 лв. При липсата на създаден от законодателя ред за инстанционен контрол над въззивния съдебен акт на Пловдивския апелативен съд, настоящият касатор не разполага с потестативно процесуално правомощие да сезира касационната инстанция по реда на чл.280 и сл. ГПК, поради което подадената касационна жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея касационно производство- прекратено. Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за касационното производство и при този изход на делото в касационната инстанция, настоящият съдебен състав не се произнася по отговорността за същите – арг. от чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК. Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на Върховният касационен съд, на осн. чл.286, ал.1, т.3 ГПК