Определение № 50248 от 31.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3344/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Юробанк България“ АД срещу решение № 10304/07.04.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 913/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 6700/30.09.2019 г., допълнено в частта за разноските с определение № 25807/05.11.2019 г., постановени по гр. дело № 8903/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), и вместо това САС е признал за установено, на основание чл. 439, във вр. с чл. 124 от ГПК, в отношенията между ищеца по делото Т. Н. Т. и ответната банка-касатор, че ищецът не дължи, поради погасяване на вземането по давност, сумите, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. дело № 16483/2010 г. на Пловдивския районен съд, а именно: сумата 185 121.65 лв. – главница, сумата 6 222.14 лв. – законна лихва за периода 10.10.2018 г. - 08.02.2019 г., сумата 141 571.27 лв. – мораторни лихви, обезщетения и др., дължими на основание договор за кредит № 639/2006 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. С определение № 124/31.03.2022 г. настоящият съдебен състав е приел, че касационната жалба на ответната банка е процесуално допустима, като с нея са направени оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Със същото определение производството по делото е спряно до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателно решение № 3/2020 по това тълкувателно дело е постановено и е обявено на 28.03.2023 г., поради което с определение № 50085/05.04.2023 г. производството по настоящото дело е възобновено и делото е насрочено за произнасяне по реда на чл. 288 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на банката-жалбоподател, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният правен въпрос: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. Касаторът сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК като допълнителни основания за допускане на касационното обжалване и изтъква в изложението си, че по този въпрос е налице противоречива практика на състави на ВКС, както и че поради това е образувано тълкувателното дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед което е поискал и спирането на производството по настоящото дело. Ответникът по касационната жалба – ищецът Т. Т. в отговора на жалбата излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. В мотивите към обжалваното въззивно решение САС не е обсъждал доказателствата и установените от тях обстоятелства по делото, като е посочил, че видно от въззивната жалба, няма спор относно установените от СГС факти, както и че възражение е направено спрямо правните изводи на първоинстанционния съд за момента, от който направено от ВКС тълкуване обвързва съдилищата, и приложението на института на перемирането на изпълнителния процес. Също без да обсъжда обстоятелствата по делото, въззивният съд е намерил за основателен довода на ищеца, че СГС не е зачел „настъпилата перемпция“, като за този свой извод САС се е позовал на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, като е обявено за изгубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г. Апелативният съд е посочил, че е длъжен да се съобрази с дадените от ВКС указания, за които е приел, че обосновават неоснователност на възражението на ответната банка за прекъсване на давността през време на протичане на изпълнителното производство. Намерил е за несъстоятелно и виждането на първостепенния съд, че тълкувателните актове не се прилагат за заварени правни спорове. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че задължителната сила на тълкувателните актове на ВКС произтича от разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, според която, дадените тълкувания са задължителни за съдебните и изпълнителните органи. Съдът е изтъкнал, че целта на тази разпоредба е да се обезпечи безпротиворечиво прилагане на нормативната база и затова, направено от ВКС тълкуване е задължително за всеки съд, следващ да разреши висящ правен спор. САС е приел и че аналогията на тълкувателните актове на ВКС с нормативните актове е несъстоятелна, като в тази връзка е изложил съображения, че тълкувателната дейност на ВКС е по правоприлагане и на това основание спрямо нея не са приложими категориите „момент на постановяване“ и „момент на влизане в сила“ като критерии за произвеждане на предписаните от ЗСВ действия по съобразяване на съдебните органи с направеното тълкуване. С оглед на това и по съображение за липса на задължителност на цитирано в обжалвания пред него акт, решение за съдебните състави, постановяващи актове по материя, спрямо които има задължително тълкуване, апелативният съд е намерил въззивната жалба на ищеца за основателна. Предвид така изложеното, САС е приел, че първоинстанционното решение следва да се отмени, а предявеният отрицателен установителен иск – да се уважи. С ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС (до постановяването на което настоящото касационно производство беше спряно) е преодоляно противоречието в практиката на ВКС, като е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в тези случаи давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г., като в тази връзка е разяснено следното: Законодателството не съдържа правила относно влизането в сила и действието във времето на тълкувателните актове, каквито норми са налице в ЗНА за нормативните актове. Затова разрешението следва да бъде дадено въз основа на основните принципи за последователност и предвидимост в правоприлагането. Следва да се съобрази, че даденото с предходен тълкувателен акт тълкуване на правната норма е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове ( чл. 130, ал. 2 от ЗСВ ). Те трябва да я прилагат в смисъла, посочен в тълкувателния акт и ако тълкуваната норма не е отменена или съществено изменена, нямат право да влагат в нея различен смисъл. Правните субекти, които не са адресати на задължителната сила на тълкувателните актове, също могат да изискват от съответния орган да съобрази решението си с тях, а ако не стори това – да оспорят постановените в нарушение на задължителното тълкуване актове по установения за това ред. По тези съображения до обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Затова следва да бъде прието, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният акт, се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Второто поражда действие от момента на обявяването на новия акт, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. Прието е също, че прилагането на новото тълкуване автоматично по отношение на факти, осъществили се при действието на старото задължително тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, би било нарушение на чл. 6, ал. 1 от КЗПЧОС. Видно от гореизложеното, с изложените от него съображения относно влизането в сила и действието във времето на тълкувателните актове на ВС и ВКС, въззивният съд е дал разрешение на формулирания от касатора правен въпрос (от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му), което е в противоречие с актуалните задължителни указания и разяснения, дадени с ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно, налице е хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 6 658.30 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение