Определение № 1056 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 69/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от А. Л. М. срещу определение № 2549 от 09.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2346/2024 г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е оставена без уважение подадената от касатора частна жалба с вх. № 79576/12.07.2024 г. срещу определение № 9195/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 634/2024 г. на Софийски градски съд (СГС), в частта му, с която е оставена без уважение молбата му за освобождаване от държавна такса с вх. № 50242/29.04.2024 г. и молбата за предоставяне на правна помощ с вх. № 67597/12.06.2024 г. (в тази част частната жалба е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК), и с което е оставена без разглеждане жалбата срещу определение № 9195/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 634/2024 г. по описа на СГС, в частта му, с която е оставена без движение частна жалба с вх. № 24397/29.02.2024 г. и е указано на жалбоподателя да заплати държавна такса в размер на 15 лв. по сметка на САС (в тази част частната жалба е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК). Частният жалбоподател поддържа, че атакуваният акт е антидатиран, тъй като има разминаване в датата, на която е посочено, че е постановен (09.10.2024 г.) и тази записана в горната част на всяка от страниците от определението (10.10.2024 г.), което влече според него неговата нищожност. Счита, че обжалваното определение е неправилно, в частта, в която е оставена без разглеждане подадената от него частна жалба, тъй като определението на първоинстанционния съд е преграждащо по своя характер и следователно подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Поддържа, че с отказа да се разгледа частната му жалба е нарушено правото му на защита. Твърди, че определението, с което му е отказано освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ е неправилно, постановено в нарушение на процесуалния закон. Моли обжалваният съдебен акт да бъде прогласен за нищожен или отменен като неправилен. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към частната касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК жалбоподателят навежда хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, по следните въпроси: 1. „Тъй като тримата съдии във въззивния състав на САС и тримата съдии от първоинстанционния СГС не са избрани на случаен принцип в нарушение на чл. 9 ЗСВ и няма дори заповед за "ръчно разпределение по някакви вътрешни правила“, намират ли се съдиите от съставите на САС и на СГС, в състояние на „изпреварващо послушание“ по смисъла на практиката на ЕС в Люксембург?“; 2. „Намират ли се съдът - въззивният и първоинстанционният в състояние на „изпреварващо послушание“ по смисъла на практиката на ЕС в Люксембург, при юридическия факт на антидатиране на определение № 2549/09.10.2024 по ч.гр.д. №2364/2024 на САС?“; 3. „Допустимо, правилно и законосъобразно по националното право и по правото на ЕС ли е определение №2549/09.10.2024 г. да бъде антидатирано, като от една страна до номера му - № 2549 е записана дата 09.10.2024, а четири пъти в горната част на всяка страница от определението е записано, че "актът е постановен на 10.10.2024 г.", което води до изначална нищожност на определение №2549/09.10.2024 г. ?“, и 4. „Невалиден, недопустим или нищожен е антидатираният съдебен акт?“. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, намира че частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, но в частта й по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (частта, в която е оставена без уважение подадената от жалбоподателя частна жалба с вх. № 79576/12.07.2024 г. срещу определение № 9195/13.06.2024 г. по ч.гр.д.№ 634/2024 г. на СГС) е насочена срещу неподлежащо на касационно обжалване, окончателно, определение на апелативния съд. В тази част има характер на частна касационна жалба, насочена срещу въззивно определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение на първоинстанционен съд, с което са отказани освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивните определения по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. В конкретния случай, производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ за заплащане на сумата от 3003. 35 лв. – незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. и на сумата от 64. 85 лв., представляваща дължима главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г.. Предвид това, въззивното решение по предявения иск не би подлежало на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като цената му е под минималния праг от 5 000 лв.. При това положение, съгласно препращащата разпоредба на чл. 274, ал. 4 ГПК, обжалваното по настоящото дело въззивно определение на апелативния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Частната касационна жалба в тази й част следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. В останалата част, в която се обжалва определението на апелативния съд в частта му, в която е оставена без разглеждане подадената от А. Л. М. частна жалба срещу определение № 9195/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 634/2024 г. на СГС, жалбата е допустима, като насочена срещу определение на въззивния съд, което е преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. С обжалваното пред апелативния съд определение е оставена без движение частна жалба с вх. № 24397/29.02.2024 г. и са дадени указания на жалбоподателя за заплащане на държавна такса в размер на 15 лв. за частна жалба с вх. № 24397/29.02.2024 г.. САС е приел, че атакуваното пред него определение, не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол, тъй като съгласно чл. 274, ал. 1 ГПК на обжалване подлежат само определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото и тези, за които е предвидена изрично тяхната обжалваемост в закона. Обжалваното по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение е валидно, допустимо и правилно. Изложените доводи за неговата нищожност са неоснователни. От материалите по делото не се установява соченото разминаване в датите на обжалвания акт. Освен това, дори да се приеме, че е налице такова, то не е от такъв характер, че да повлече нищожността на акта. Разминаването в датата на акта и тази, записана в горната част на всяка от страниците от определението, не рефлектира върху валидността на волеизявлението на съда и поради това не може да обоснове неговата нищожност. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя, че обжалваното определение е нищожно като постановено от незаконен съдебен състав поради това, че само съдията - докладчик К. П. е избрана на случаен принцип с протокол от 30.08.2024 г., а не и останалите членове на съдебния състав. Правилото за разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор е въведено законодателно със ЗСВ от 1994 г. (отм.) и е доразвито в чл. 9, ал. 1 на сега действащия ЗСВ (ДВ, бр. 64 от 07.08.2007 г.). Целта на разпоредбата е да се избегнат възможностите за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната безпристрастност, да се изключат предположения за въздействие и предубеденост на съдията и съдебния състав, като разпределението на делата е съответно на принципа за справедлив процес в чл. 6, § 1 ЕКПЧОС (делото на всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона). Съгласно трайната практика на ВКС (решение № 346/30.11.2011 г. по гр.д. № 1556/2010 г., II г. о., решение № 202/07.04.2020 г. по гр.д. № 2832/2018 г., IV г. о., определение № 60462/15.07.2021 г. по т. д. № 1940/2020 г. I т.о., определение № 533/12.07.2021 г. по ч. гр. д. № 2072/2021 г. на III г.о., определение № 50075/16.02.2023 г. по гр.д. № 3098/2022 г., ІІІ г.о., определение № 200/09.06.2022 г. по ч.гр.д. № 4722/2021 г. на ВКС, ІV г.о. и др.) евентуално допуснатото нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ при определянето на съдия-докладчик или член на съдебния състав, не се отразява на валидността на съдебния акт и не обуславя неговата нищожност, а може да е предпоставка за търсене на дисциплинарна отговорност или ако са допуснати нарушения на материалния закон, други съществени процесуални нарушения или необоснованост, да обуслови неговата неправилност. Правилото за разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор е регламентирано в чл. 9 ЗСВ. Съгласно ал. 1 от същия разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор чрез равномерно електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им при спазване изискванията на чл. 360 б ЗСВ, а съгласно ал. 2 принципът на случайния подбор при разпределението на делата в съдилищата се прилага в рамките на колегиите или отделенията. В изпълнение на горепосочената законова регламентация на случайния подбор, ВСС е приел Единна методика по приложението на принципа на случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища (приета с решение на ВСС по протокол № 57/04.12.2014 г., изменена и актуализирана с решение на ВСС по протокол № 13/19.03.2015 г., допълнена с решение на СК на ВСС по протокол № 1/10.01.2017 г., изменена с решение на СК на ВСС по протокол № 9/13.03.2018 г. ). Същата ограничава приложението на принципа до случаен подбор само на съдията-докладчик, съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове, и в рамките на съответното отделение, което е видно от чл. 1, б. "а" - б. "в". Определянето на останалите членове е функция по упражняване на организационно и административно ръководство в съответния съдебен орган, която не е нормативно регулирана. Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, приети от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. При липса на изричен регламент за случаен избор на участващите в състава съдии, освен докладчика, е достатъчно тяхното определяне да е извършено по начин, осигуряващ необходимата прозрачност при разпределението, гарантиращ безпристрастност и обективност на правораздаването, които не предизвикват съмнение за специален подбор на съдиите. Следва да се посочи, че в конкретния случай разпределението на въззивното частно дело е осъществено съобразно ЗСВ, горепосочената Единната методика по приложението на принципа на случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища и Вътрешните правила за случайно разпределение на делата в САС. По настоящото дело изборът на съдебен състав освен, че не може да обуслови нищожност или недопустимост на обжалваното определение, не разкрива и законови нарушения, които да могат да обусловят неговата неправилност, доколкото членовете на съдебния състав са формирани въз основа на горепосочените действащи вътрешни правила и вътрешни заповеди на административното ръководство на САС, вкл. заповед № А-153 от 03.02.2022 г., определящи постоянните съдебни състави в съответната колегия, с които съдията-докладчик заседава по всички разпределени му дела. Разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК изчерпателно посочва определенията или разпорежданията, за които е предвидена възможност за обжалване с частна жалба. Сред тях не попада определение, с което се дават указания за отстраняване на констатирани нередовности на подадена частна жалба, тъй като то не прегражда хода на производството (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК), нито за него е предвидена изрична възможност за обжалване в закона (чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК). Ето защо, обжалваното въззивно определение, с което е оставена без разглеждане частна жалба срещу горепосоченото, неподлежащо на обжалване разпореждане, е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение