Определение № 59 от 11.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1003/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. Й., М. Ю. А. и Ю. Ю. А., последните двама действащи чрез законния си представител А. М. Й., всичките от [населено място], срещу решение № 24 от 06.01.2020г. по гр. д. № 3826/2019г. на Апелативен съд - София, в частта, в която е потвърдено решение от 03.06.2019г. по гр.д. № 16998/2015г. на Софийски градски съд, в частта за отхвърляне на предявените от тях на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) субективно съединени осъдителни искове за разликата над 130 000 лева до 200 000 лева, претендирани като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ю. А., настъпила на 12.12.2014г., ведно със законната лихва. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Считат, че съдът не е отчел задължителните критерии по прилагане на принципа на справедливост съгласно чл.52 ЗЗД при определяне размерът на обезщетението. Не са анализирани установени факти и обстоятелства от значение при определяне на размера на обезщетенията и не е съобразена съдебната практика, постановена по сходни дела. Размерът не съответства на търпените от ищците болки и страдания. Посочват, че А. и Ю. са имали прекрасни отношения помежду си, разбирали са се, били са силно привързани един към друг и много са се обичали. Ю. е бил грижовен баща, играел си е с М., купувал му е всичко необходимо, като двамата с А. много са искали да имат и второ дете – момиченце. Преди инцидента А., Ю. и М. са живеели заедно, в едно домакинство. Живеели са в пълна хармония. След като А. е узнала за процесното ПТП, до последния момент е вярвала, че Ю. е жив, била е в болницата и е чакала да го докарат с линейка, тичала е по коридорите да го търси. След като разбрала, че Ю. е починал, ищцата е изпаднала в шок, започнала да вика и да плаче, не е искала да приеме, че любимия й човек е загинал по такъв нелеп и неочаквано за никого начин. Купила му е дрехи, тъй като е искала да го погребе подобаващо, а на погребението била съсипана – плачела, прегръщала го, не била на себе си. М., едва на 3 години, е белязан от голяма загуба на родител. А. и децата ходят често на гроба на Ю., което за децата е източник на болка и страдание. М. е лишен от игрите и грижите, които Ю. е полагал за него, а ищцата Ю. е лишена от изначалната възможност да познава своя баща. На основание чл.38, ал.1, т.1 ЗА претендират и адвокатски хонорар. Ответникът по жалбата и по делото, ЗД „БУЛ ИНС“ АД, не представя отговор, с който да изрази становището си по нея. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за частично основателни единствено оплакванията на жалбоподателите - деца на починалия, касаещи приложението на чл.52 ЗЗД. По отношение на ищцата Й. е посочено, че тя е загубила мъжа, с когото е живяла на семейни начала от 15 годишна, след близо 7 годишен съвместен живот, през който са изградили силна емоционална привързаност, подкрепяли са се и са се разбирали. Внезапната му загуба представлява за нея психологическа травма с принципно висок стресогенен потенциал, но в случая е намерила проявление единствено в обичайното за подобна ситуация, макар и дълбоко, страдание. Ищцата Й. има подкрепата на близки, включително родителите на починалия, за превъзмогване на сполетялата я загуба, видно от свидетелските показания. Като е преценил естеството и интензивността на страданието й, възрастта й - 22г. към датата на ПТП и ръководейки се от обществения критерий за справедливост към момента на възникване на правото на обезщетение, въззивният съд е приел, че правилното приложение на чл. 52 ЗЗД налага заместващо обезщетение за ищцата Й. в по–нисък размер от определения от СГС, но с оглед забраната за влошаване положението на жалбоподателката /при липса на жалба от насрещната страна/, не е намалил размера на обезщетението. По отношение на ищците, М. А. и Ю. А. е посочено, че те са деца на починалия., като Ю. е родена след смъртта на баща си, а към тази дата М. е бил на три години. Децата страдат от загубата на баща си, без да могат напълно да я разберат и да приемат неизбежността й. Въпреки това са засегнати във висока степен от нея, бидейки лишени завинаги, а ищцата Ю. и изначално, от родителската обич на биологичния си баща, закрилата му и моралната му подкрепа. Ето защо и като е съобразил социално икономическите условия в страната към датата на ПТП, въззивният съд е приел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и за двете деца на починалия, от по 130 000 лева. Предвид изложеното, въззивният съд е отменил решението в частта, с която исковете на децата на починалия са отхвърлени за разликите съответно над 100 000 лева до 130 000 лева и над 80 000 лева до 130 000 лева и е присъдил тези разлики на в полза на малолетните ищци, като е потвърдил решението в останалата обжалвана част за отхвърляне на исковете до пълните претендирани размери от по 200 000 лева. Касаторите в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поставят въпрос за критериите за определяне на „справедливо” по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди, като поддържат, че той е разрешен от възивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е и ППВС № 4/1968г. Същевременно формулират следните въпроса, като обусловили правните извода на съда, съответно значими за изхода на делото: „1/ При постановяване на своя съдебен акт, въззивният съд длъжен ли е да обсъди всички събрани пред първоинстанционния съд доказателства, в т. ч. и гласни такива?; 2/ как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 при определяне на застрахователно обезщетение и кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?; 3/ Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение чл.52 ЗЗД, при условията на предявен иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС 4/68г.?; 4/ Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.2 на ППВС 4/68г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им, да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 5/ Следва ли да се вземат предвид възрастта на починалия и ищците?; 6/ Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия?; 7/ Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело предпоставя ли нарушение на справедливостта?; 8/ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателства по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика ППВС 4/68г.?“ Касаторите се позовават на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитират следната съдебна практика: решение № 31/25.03.2014г. по т.д. № 1203/2013г. на II т.о. на ВКС, решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на II т.о. на ВКС, решение № 121/09.07.2012г. по т.д.№ 60/2012г. на II т.о. на ВКС, решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на II т.о. на ВКС, решение № 130/09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на II т.о. на ВКС, решение № 88/09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на II т.о. на ВКС, решение № 215/03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на I т.о. на ВКС, решение № 33/21.03.2015г. по т.д. № 543/2014г. на I т.о. на ВКС, решение № 23/23.03.2014г. по т.д. № 2908/2015г. на I т.о. на ВКС, решение № 1208 по гр.д. № 1480/2016г. на САС, решение № 4061/20.06.2018г. по в.гр.д. № 14613/2016г. на СГС, решение № 254/29.01.2013г. по т.д. № 32/2012г. на ВКС, решение № 1233/26.02.2018г. по гр.д. № 13178/2016г. на СГС и решение № 2009/21.10.2015г. по в.гр.д. № 1564/2015г. на САС.. Във всички въпроси на страните, макар и под различни формулировки се поставя въпросът за критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. Голяма част обаче от тези въпроси представляват твърдения за изгодни за задалата въпроса страна факти, които не съответстват на приетото от въззивната инстанция. Не е налице соченото във въпроси 1, 3 и 7от изложението: липса на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение чл.52 ЗЗД, както и на конкретните за разглежданото дело факти, необсъждане на доказателствата, игнориране на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии при приложението на чл. 52 ЗЗД. Ето защо, горните въпроси не покриват общият критерий по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация в съответната обжалвана част. Въпроси № 6 от изложението е поставен във връзка със значението на застрахователните лимити при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди не може да предпостави допускането на решението до касация в обжалваната част, тъй като съобразно практиката на ВКС по чл.290 ГПК, лимитите са само индиция за развитието на обществено икономическите условия в страната, с оглед на което имат единствено опосредено значение за определяне на справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Ето защо, по отношение на този въпрос не е осъществена предпоставката по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Решаващият състав е постановил решението си в пълно съответствие с ПП на ВС № 4/68г., като е съобразил посочените в него критерии, които формират съдържанието на понятието справедливост, извършил е съвкупна преценка на доказателствата и конкретните обстоятелства по делото, включително е взел предвид възрастта на ищците, поради което останалите въпроси, съдържащи се в изложението към касационната жалба не обуславя наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Присъждането в съдебните актове на различни по размер обезщетенията за неимуществени вреди се дължи на разликата в конкретните факти, установени по делата, които са от значение за определяне на размера на обезщетението. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд