Определение № 631 от 24.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2156/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение № 880 от 24.04.2014 год. по т.д.№ 4416/2012 год. на Софийски апелативен съд с което съставът на САС е потвърдил Решение от 23.05.2012 год. постановено по т.д.№ 487/2008 год. на Софийски градски съд с което са били уважени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД ЗЗД. Искът произтичат от сключен на 31.03.2005 год. договор за изработка (подвид „строителство”) и пет анекса към него, по който [фирма] има качеството на възложител. За изпълнената и приета работа по изграждането на обекта в груб строеж изпълнителят [фирма] получил частични плащания. Неиздълженият остатък възлиза на 213542.20 лв. и за него е съдебно предявената претенция, ведно с обезщетение за забава, считано от датата на исковата молба и до окончателното плащане. Ответникът-касатор е оспорил иска. Последователно подържаната му теза е, че няма извършени по договора и приети СМР, които да не са заплатени. Исковата сума е формирана като възнаграждение за работи, които не са възложени и приети от ответника. Като е събрал всички ангажирани от страните доказателства, вкл. съдебно-технически, графологични (във връзка с оспорената автентичност на протоколи обр.19) и счетоводни експертизи, първоинстанционният съд е приел, че искът с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД е основателен изцяло. Произнасяйки се по жалбата на ответника, съставът на САС е мотивирал извода си за основателност на иска с доказаност при условията на главно и пълно доказване, че видовете работи, за чиято стойност е предмет на спора, действително са били извършени от [фирма] в изпълнение на сключения между страните договор. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът [фирма] подържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Конкретен правен въпрос, съответстващ на критериите, въведени с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не е формулиран, като от съдържанието на изложението, може да се изведе твърдението за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалния закон – чл.12 ГПК; чл.125 ал.2 ГПК и чл.164 ал.1 т.6 ГПК. Позовал се е на 5 бр. решения на ГК на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК от които само Решение № 217/09.06.2011 год. по гр.д.№ 761/2010 год. на ІV г.о. създава задължителна практика по сходен правен въпрос и произнасянето на въззивния съд не е в противоречие, а е в съответствие с него. Правните въпроси по които е създадена задължителна практика (ТР № 2/2010 год. на ОСГТК на ВКС) с останалите решения на които се позовава касатора: приложимостта на научните правила; определянето на правната квалификация на спора; доказването на симулация при наличието на обратно писмо и значението на признанието на представителя на страната, нямат каквото и да било отношение към настоящия спор.. В отговора си по чл.287 ал.1 ГПК [фирма] се е позовал на липсата на основание за допускане на касационен контрол. Няма искане за присъждане на разноски. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.