Определение № 1579 от 02.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4037/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, чрез пълномощника адв.П. В., против решение №38 от 23.03.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 5/2023г. на Бургаския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 935/12.10.2022г. по гр.д.№ 700/2021г. на Бургаския окръжен съд за осъждане на ЗК „Лев Инс“ АД да плати, на основание чл. 432, ал.1 КЗ, на Г. И. Г. сумата 30 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на брат му Д. И. Г., настъпила на 21.06.2020г. в резултат на ПТП, ведно със законната лихва, считано от 17.08.2020г. до окончателното плащане. Решението на АС-Бургас, в частта, с която е потвърдено решението на ОС-Бургас за осъждане на ЗК „Лев Инс“ АД да плати на И. Г. Г. и на М. Б. Г. (родители на загиналия при ПТП Д. Г.), обезщетение за неимуществени вреди в размер по 150 000 лева на всеки от тях, както и в частта, с която дружеството е осъдено да плати на Л. Ж. Т. сумата 80 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания от причинените при ПТП телесни увреждания и сумата 9 234 лева-обезщетение за имуществени вреди-разходи по лечение, като необжалвано от страните е влязло в сила. Касаторът ЗК „Лев Инс“ АД поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно и необосновано-основания по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Оспорва извода на въззивната инстанция, че ищецът Г. Г.-брат на загиналия при ПТП, е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение от смъртта му. Иска да бъде отменено решението в тази част и вместо това да се постанови друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен. В допълнително представеното изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и формулира следните въпроси: 1. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд и неизяснени от него противоречия в свидетелските показания, длъжен ли е въззивният съд да обсъди във основа на въведените в жалбата оплаквания, всички събрани и относими доказателства, доводите на страните и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимата материалноправна норма. По този въпрос твърди противоречие на решението с решение № 93/27.11.2020г. по търг.д.№ 2013/2019г. на І ТО на ВКС. Формулира и втора група въпроси, които съставът на касационната инстанция, съгласно правомощията, дадени в т.1 от ТР№1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, обобщава по следния начин: 2. Какви са предпоставките/критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на лица, извън очертания кръг в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г., от причинена смърт на техен близък; 2а. Длъжен ли е съдът да извърши ясен и съвкупен анализ на отношенията между пострадалото лице и претендиращото обезщетение лице от най-близкия семеен кръг. Според касатора тези въпроси са разрешен в противоречие с разясненията, дадени в ТР № 1/21.06.2018г. по тълк.дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и решение № 50100/27.10.2022г. по търг.д.№ 1644/2021г. на І ТО на ВКС. Ответниците в касационното производство – ищецът Г. И. и третото лице помагач - Агенция „Пътна инфраструктура“ АД не изразяват становище по жалбата. Касационната жалба е подадени в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО намира следното: Въззивният съд е приел за установено настъпването на ПТП на 21.06.2020г. около 23,20 ч. по път IIІ-539, км 38 в посока А. – К., при което л.а. „Опел А.“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Т. Г. К. (чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника), самокатастрофирал. Установено е, че поради управление на автомобила със скорост 152 км/ч при излизане от десен завой на мокър асфалт, с протектор на гумите 2 мм (по-малък от допустимия) водачът К. изгубил контрол върху управлението, автомобилът излязъл вдясно от пътя в канавката и се ударил в крайпътно дърво. При инцидента загинали водачът К. и пътуващият в автомобила на лявата пътна седалка до шофьора (автомобилът бил с десен волан) Д. Г.—19 годишен към датата на ПТП. Не се спори, че загиналият е по-малък брат на ищеца Г. Г.. Въззивният съд е обсъдил ангажираните в първоинстанционното производство гласни доказателства и е приел за безспорно установено, че Г. Г. и починалият Д. Г.– братя със седем години разлика, били в много близки отношения; винаги са живели заедно – първоначално с родителите си, впоследствие за период от три години – с баба си и дядо си, докато родителите им работели извън страната; Г., като по-голям брат много се грижел за Д.; по времето, когато родителите им били в чужбина, братята били неразделни-заедно живеели, пазарували, излизали (показанията на свидетеля Н.-без родство със страните). Според показанията на свидетелката Н. (роднина по сватовство), големият брат Г. се грижел почти като родител за Д.; когато родителите им били в Гърция той му купувал дрехи, маратонки, лични неща със средствата, които майка им и баща им изпращали; докато Д. учел в гр. Ст.З., събота и неделя се прибирал в [населено място]; всички в семейството много се гордеели с него за това, че завършва ветеринарен техникум и има амбиции да стане ветеринарен лекар. При смъртта на Д. родителите и брат му, цяла нощ бдели над него и единствена подкрепа в мъката си Г. срещал от приятелката си, с която очаквали дете и по този начин събирал сили, за да крепи родителите си в непрежалимата за цялото семейство скръб. Според въззивния съд ищецът е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Д. Г., тъй като събраните гласни доказателства по достатъчно убедителен начин сочат, че роднините на починалия, включително и брат му, дълбоко скърбят, ежедневно преживяват загубата и необратимото прекъсване на създадената дълбока и силна емоционална връзка с него, което е оказало трайно въздействие върху психиката им. Съдът се е позовал на разясненията, дадени в ТР № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и е приел, че в случая е установено, че между двамата братя е съществувала дълбока привързаност, обич, взаимно уважение и разбирателство, които принципно са присъщи за роднините от едно семейство, но в конкретния случай фактическата обстановка се отличава по това, че ищецът - седем години по-голям от Д. Г., се грижел за известен период от време почти като родител за починалия. Според съда, разпитаните свидетели пряко са възприемали проявите на загриженост и съпричастност от страна на Г.Г. по отношение на брат му. Описаното би било обичайно поведение за сложилите се в народопсихологията ни традиции и разбирания за подкрепа в семейството, ако не бе обстоятелството, че грижите са полагани по време и във връзка с отсъствието на родителите на двамата от страната, макар и в дома на баба си и дядо си. По изложената причина и като е отчел, че двамата братя са живели заедно, съдът е приел за доказано, че Г. Г. е претърпял страдания и мъка, които следва да бъдат компенсирани от застрахователя. Съдът е счел, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер 30 000 лева е справедливо и обосновано определено, поради което е приел, че дружеството следва да бъде осъдено да плати на брата на загиналия при ПТП обезщетение в посочения размер. При тези мотиви на въззивната инстанция Върховният касационен съд намира, че касационно обжалване на решението не следва да бъде допускано. Първият формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е пряко свързан със съображението на касатора, наведено и като касационен довод, че съдът не е изложил мотиви относно съдържанието и интензитета на търпените от ищеца болки и страдания, включително съобразно установеното съдържание на съществувалата приживе връзка между двамата братя. Противно на твърденията, съдържащи се във въпроса, въззивният съд не е установил противоречия между свидетелските показания относно съдържанието на връзката между братята, кредитирал е гласните доказателства като обективни, достоверни и установяващи безпротиворечиво според съда отношенията между ищеца и загиналия, като изключителни близки, и за съответни на тях изключителна степен на търпени болки и страдания от ищеца вследствие смъртта на брат му. Предвид това, така формулиран, въпросът не съответства на въприетото от въззивния съд, поради което не е обсулавящ по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. В допълнение следва да се посочи и че не се установява твърдяното противоречие с цитираното от касатора решение по търг.дело № 2013/2019г. на І ТО на ВКС според което целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната, аналогично на дейността на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, съобразно събрания доказателствен материал и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма (ТР № 1/2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Въззивният съд следва да разреши спора съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК и съобразно собственото си становище относно крайния извод да потвърди или измени правния резултат от първа инстанция. При довод за необоснованост на фактическите констатации въззивният съд е длъжен да обсъди, въз основа въведените в жалбата оплаквания, всички събрани и релевирани доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал.2 и ал.3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Поради отсъствие както на общата, така и на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол по първия поставен въпрос. Втората група въпроси са обуславили изводите на въззивния съд, но по отношение на тях не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице противоречие между даденото от апелативения съд разрешение по спорния въпрос относно активната материалноправна легитимация на ищеца да получи обезщетение за претърпените по повод смъртта на по-малкия си брат неимуществени вреди и задължителната съдебна практика, формирана с ТР № 1/21.06.2018г. по тълг.дело № 1/2016г. на ОСГТНК на ВКС. Изводите на въззивния съд кореспондират с принципното становище на ОСНГТК на ВКС, че по правило право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт имат само най-близките на починалия, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969г. (при условие, че са доказали проявлението на вредите), а на братя/сестри се признава право на обезщетение само по изключение - когато са доказани необходимите според ТР предпоставки за получаване на обезщетение. Формалната връзка на родство, която поради традициите в българското общество предполага понасяне на неимуществени вреди (болки и страдания) в случай на загуба на брат/сестра, както и проявлението на такива вреди, сами по себе си не са достатъчни за присъждане на обезщетение, ако не са доказани предпоставките, при които е възможно да се направи изключение от въведеното с ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. правило, че право на обезщетение имат само лицата от най-близкия родствен и семеен кръг на пострадалия. Въззивният съд е съобразил установената близост и взаимната обич между братята, болките и страданията, които ищецът е търпял и ще търпи през целия си живот като последица от смъртта на брат си. Уважаването на иска по чл. 432, ал.1 КЗ е резултат от изводите, до който е достигнал въззивният съд след преценка на доказателствата по делото, че има основание да се отстъпи от задължителните указания в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., тъй като родствената връзка между ищеца и по-малкия му брат се характеризира с изключителност, извън обичайната и типична за отношенията между братя в едно семейство, и че понесените от ищеца болки и страдания по повод загубата на брат му са извън нормално присъщите за родствена връзка с подобно съдържание. Следователно, въззивният съд се е придържал към постановките на цитираното ТР, като не се е отклонил от неговите задължителни тълкувателни разяснения. Доколко тези изводи на съда с оглед възприетите в ТР № 1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС критерии съответстват на приетите за установени по делото правнорелевантни факти, е въпрос относим към правилността (обосноваността) на обжалваното решение и не може да бъде преценяван в производството по чл. 288 ГПК. Становището на касатора, че установените от свидетелските показания факти предполагат да не бъде признато правото на ищеца да получи претендираното с иска обезщетение, не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения решението на Бургаския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО