Определение № 3288 от 20.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1425/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. ЗАД „ОЗК- Застраховане“ АД, [населено място], чрез адвокат Н. Ш., обжалва решение № 92 от 26.03.2025 г. по в.т.д. № 609/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, 1 търговски състав, с което е потвърдено решение № 285 от 16.08.2024 г. по т.д. № 294/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с която настоящият жалбоподател е осъден да заплати на Й. Т. М. и П. Т. П., в качеството на универсални правоприемници, наследници на В. М. Т. /починала в хода на процеса на 25.10.2024 г. и заместена на основание чл. 227 от ГПК от законните ѝ наследници/ застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, на основание чл. 432 от КЗ, вследствие на ПТП от 05.01.2022 г., за разликата над сумата от 40 000 лв. до присъдения в първоинстанционното решение размер от 60 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 01.04.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти? 2.При определяне па справедлив паричен еквивалент при предявен иск с правно основание чл. 432 КЗ, съдът следва ли да приема като фактор, обуславящ присъждане на по-ниско обезщетение придружаващите заболявания, от които е страдало увреденото лице? Излага подробни съображения, като сочи, че при постановяване на въззивното съдебно решение, съдът не бил съобразил актуалната съдебна практика по сходни дела, разгледани от САС, СГС, ОС-Бургас, ОС-Хасково. Ответниците по касационната жалба Й. Т. М. и П. Т. П., чрез адвокат С. Т., оспорват подадената касационна жалба. Излагат съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендират разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението на въззивния съд лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по т.д. № 294/2023 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора били предявени от В. М. Т. против ЗАД „ОЗК - Застраховане” АД, [населено място] осъдителни искове по чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди - болки и страдания от непозволено увреждане на 05.01.2022 г., представляващо ПТП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.04.2022 г. - датата на уведомяване на ответника, до окончателното изплащане на сумата, както и за заплащане на сумата от 1999,77 лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди /заплатените от ищцата разходи за закупуване на тазобедрена ендопротеза, рехабилитации, медикаменти, консумативи и др./ от непозволено увреждане на 05.01.2022 г., представляващо ПТП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.04.2022 г. С решение № 285 от 16.08.2024 г. по т.д. 294/23 г., Окръжен съд - Стара Загора се е произнесъл по така предявените искове, като ги е уважил изцяло, в пълните им предявени размери. С въззивната жалба това решение се атакувало от застрахователя само в частта, с която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди бил уважен за разликата над сумата от 40 000 лв. до присъдения размер от 60 000 лв. В частта, с която този иск бил уважен до размера от 40 000 лв. и в частта, с която бил уважен искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, първоинстанционното решение не било обжалвано и е влязло в законна сила. Установено било, че след постановяване на първоинстанционното решение, ищцата В. Т. е починала на датата 25.10.2024 г., заличена е като страна по делото и на нейно място са конституирани законните ѝ наследници - Й. М. и П. П. /дъщеря и син на починалата ищца/, на основание чл. 227 от ГПК. Предвид предметните предели на въззивната жалба и изложените в нея оплаквания, въззивният състав е приел, че пред въззивната инстанция бил пренесен само спорът между страните относно справедливия размер на дължимото на починалата ищца обезщетение за неимуществени вреди. Жалбата не съдържала оплаквания срещу възприетия от първоинстанционния съд извод, че процесните искове, в частност искът за заплащане обезщетение за неимуществени вреди, били доказани по своето основание. Оплакванията касаели единствено извършената в решението преценка относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният състав е посочил, че от заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвено от вещото лице д-р М. С., се установило, че вследствие на процесното ПТП от 05.01.2022 г., В. Т. е пострадала, като е получила счупване на лява бедрена шийка. То е било констатирано в ЦСМП/СО на УМБАЛ-Ст.Загора, където е била откарана след произшествието, а на следващия ден - 06.01.2022 г. е било проведено оперативно лечение, при което е била осъществена тотална смяна на тазобедрената става. Следоперативно била включена в терапията аналгетик и антибиотик, правени са превръзки през ден, а на датата 12.01.2022 г. В. Т. е била дехоспитализирана. За домашни условия са ѝ препоръчани превръзки през 4 дни, сваляне на конците на 14-ия следоперативен ден, да рехабилитира с протектирано натоварване на оперирания крак и за 1 месец да ходи с 2 помощни средства. Също за домашно лечение бил е предписан антикоагулант - Еликвис, антибиотик - Левофлоксацин, пробиотик - Линекс форте. През втората половина на м. януари 2022 г. и през м. февруари 2022 г., било установено от вещото лице и прието от съда, че пострадалата била провела рехабилитация на движенията на долния ляв крайник в частни, домашни условия /според фактура № 505/21.01.2022 г./, както и е установено, че и през м. ноември 2023 г. ищцата отново е провела рехабилитационно лечение. Въззивният съд е възприел заключението на вещото лице С., съгласно което счупването на бедрената шийка било силно болезнена травма, с изразена пробождаща и режеща болка дори при най-лекия опит за активно движение в най-близката тазобедрена става, като тази болка продължавала през целия предоперативен и ранен следоперативен период. Започвало да отслабва към 7-10-ия следоперативен ден и през този период тя се купирала с аналгетик. В следващия период болката постепенно отслабвала и отново се засилвала при започване на натоварването на оперирания крак, т.е. след 35-45-ия ден. С отслабващ темп болката била налична до 4-5 месеца. С оглед извършения преглед, към разглеждане на спора между страните, е установено и че към момента на разрешаване на спора, пострадалата продължава да има болки при преместване тежестта върху крака, както и при застудяване на времето и ходене повече от 100 – 150 м., като й се налага да спира и че когато спи на лявата си страна и болките я събуждат, за да се премести на другата страна. При прегледа на 18.04.2024 г., вещото лице установило, че движенията на лявата тазобедрена става /ендопротезираната/ били чувствително по-ограничени, спрямо дясната. Флексията била до 90 градуса /норма 135 гр/, екстензията не била пълна, а с дефицит от 10 гр, т.е. тази става била леко свита - с контрактура. По тази причина ищцата е ходела приведена и с помощта на бастун. Външната ротация, според вещото лице, била около 20 градуса /норма-35 градуса/, а вътрешната ротация била 10 градуса/норма- 15-20 градуса/. Абдукция- отвеждане на крака встрани била 20 градуса/норма 30 градуса/, абдукцията била 10 градуса /норма- 15 градуса/. Левият крак бил с около 1 см по-дълъг от десния, най-вероятно от сколиозна деформация на гръбначния стълб в лумбалния /поясния/ отдел. Походката била куцаща, с едно помощно средство - бастун. Прието е, че е отслабнала с 10 кг след произшествието. Прието е, че няма да има подобрения и предвид периода от 12-15 месеца след операцията, разширяване на амплитудата на движенията на крака не се очаквало. Въззивният съд е установил, с оглед заключението на вещото лице, че пострадалата е имала към момента на увреждането хронични заболявания: хипертонично сърце; исхемична кардиопатия; холелитиаза /жлъчно каменна болест/; ТУ образование по кожата на лицето. С оглед изразеното експертно мнение е прието, че тези заболявания нямат отношение към оздравителния процес на травматичното увреждане, терапията е била адекватна с оглед посочените диагнози. Медикаментите, които пострадалата била ползвала за лечението на хроничните си заболявания, също не увреждали възстановяването от оперативното лечение по ендопротезиране. Отречено е наличие на остеопороза, способствала за обеама на увреждането. С оглед заключението на вещото лице, въззивният съд е приел, че няма медицински документи за това обстоятелство. С оглед осъществения преглед е прието, че първото изследване на пострадалата за остеопороза било осъществено след произшествието, до тогава не била изследвана. След изследването ищцата е била включена в програма за лечение с пролия 60 мг/мл по 1 доза-разтвор, който в тази дозировка се използвал при средно степенна остеопороза, обичайна за повечето жени в менопауза. Така предписаният лекарствен препарат е бил прилаган само два пъти- през м. октомври 2022 г. и м. декември 2023 г. Въззивният съд е възприел само показанията на свидетелката М. Н., съседка на В. Т.. Показанията на свидетелката Й. Т. М., не са съобразени, тъй като същата е страна в процеса. Съдът е приел, че има непосредствени впечатления, тъй като се е виждала редовно с В. Т., помагали са си взаимно и я познавала повече от 50 години. За инцидента свидетелката научила от хора от селото, а ищцата не си била в къщи повече от четири месеца след инцидента, била при дъщеря си в града, за да се грижи за нея. През това време свидетелката се чувала с В. по телефона, а след това тя се прибрала на село. След претърпяната смяна на става на пострадалата й била много трудно. Свидетелката споделила още, че ищцата не е можела да се движи самостоятелно, като и до момента на разпита на свидетелката, Т. продължавала да се движи с бастун и да изпитва силни болки, особено при промяна на времето. Наред с това, св. Н. дала показания, че след катастрофата В. вече не ходела често до магазина или на мероприятия, нито на църква, нито на гробищата, а преди инцидента винаги като имало мероприятия в селото тя присъствала, ходела преди и на църква, и на гробищата. Преди тя сама се грижела за двора си, имала /според свидетелката/ най-чистия двор, но след инцидента не можела да полага сама грижи за двора си и се наложило синът ѝ, който живеел в Стара Загора, да отиде да живее при нея на село, за да ѝ помага. В., според свидетелката, придобила фобия от автобус след инцидента, било я страх да се качва на автобус, духът ѝ вече не бил толкова силен. Въззивният съд е обобщил, че пострадалата е получила множество болки и страдания от процесното произшествие, като същото е променило качеството й на живот, засегнало е независимостта й. Преценени са преживените болки и страдания, както и цялостния негативен процес в промяна на живота й. Възприети са показанията на вещото лице за обема на преживените болки в резултат на травмата, особено силни /режещи/ преди и около 10 дни след оперативния период, а и поради напредналата възраст на ищцата все още са съществували към момента на извършения ѝ от вещото лице преглед /проведен повече от две години след инцидента/. Въззивният състав е взел предвид и проведеното лечение на травмата, създадените от тази травма затруднения на ищцата при самообслужването ѝ и в ежедневните грижи за дома ѝ, негативните промени в емоционалното ѝ състояние след процесното ПТП, остатъчният и непреодолим проблем от увреждането - ограничените движения на лявата тазобедрена става, възрастта на ищцата към момента на инцидента /72 г./, социално-икономическата обстановка в страната към момента на инцидента. При съобразяване на всичко това въззивният съд е счел, че определеното с обжалваното решение обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. не е било завишено и не е определено в разрез с принципа на справедливост, произтичащ от разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. По отношение на доводите във въззивната жалба относно установените хронични заболявания на пострадалата, е прието, че не е установено да са дали отражение върху оздравителния процес от получената при пътния инцидент травма, така че не следвало да се съобразява при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Не подлежало на съобразяване в този аспект и соченото от жалбоподателя обстоятелство, че ищцата е страдала от средностепенна остеопороза. Така, въззивният състав е достигнал до извод, че справедливият размер на търсеното от първоначалната ищца В. Т. /починала в хода на делото/ застрахователно обезщетение за неимуществени вреди възлизало на сумата от 60 000 лв., поради което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която ответното застрахователно дружество е било осъдено да заплати на ищцата застрахователно обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 40 000 лв. до присъдения размер от 60 000 лв. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. По отношение поддържаното наличие на основание за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че отсъства. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. По отношение на първия формулиран правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с него касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в предмета на делото, по предявения пряк иск срещу застраховател, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ е включен правния въпрос относно определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД. Даденото разрешение от въззивния съд с определянето на конкретен размер на следващото се обезщетение за уврежданията, причинени на В. Т., е обуславящ изхода на спора правен въпрос. Касаторът не е обосновал допълнително основание съгласно изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Сочените от него решения са на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд, ОС-Враца, ОС-Хасково, ОС-Бургас и даденото от въззивния съд разрешение не следва да се преценява спрямо тази практика на съдилищата. Съгласно изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът следва да мотивира наличието на допълнителните основания. Такова основание, свързано с практиката на съдилищата, може да е правен въпрос, разрешен в противоречие със задължителната пракитка на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС по посочения правен въпрос. Такова допълнително основание не е мотивирано от касатора. Касационната инстанция не може служебно да формулира допълнително основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е свързан установяване на фактите, включени във фактическия състав на чл. 432, ал. 1 от КЗ, конкретно с причинната връзка между уврежданията на пострадалото лице. За да приеме, че уврежданията на пострадалата са причинили посочените болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени, след като възприема заключението на вещото лице от изслушаната съдебно-медицинска експертиза, въззивният съд приема, че пътно-транспортното произшествие пряко е причинило болките и страданията и липсва усложнение на здравословното състояние или лечение на съществуващи хронични заболявания, които да са в причинна връзка с настъпилите усложнения и непълно възстановяване на ищцата. Въззивният съд е приел, че е налице пряка причинно-следствена връзка между пътно-транспортното произшествие и настъпили увреждания и последици от увреждания на пострадалата. След анализ на доказателствата е приел, че липсва връзка на хроничните заболявания с обема на уврежданията и с липсата на пълно възстановяване на ищцата. Отхвърлено е възражението посочените от касатора заболявания да са в причинна връзка с травматичното увреждане или да са довели до невъзможност на пълно възстановяване. По отношение на така формулирания правен въпрос, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, посочвайки правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора. Поставеният правен въпрос не може да е свързан с анализ на доказателствата и приетите от въззивния съд факти. В случая, след анализ на доказателствата, въззивният съд е изключил наличието на причинна връзка между придружаващите хронични заболявания на пострадалата, и настъпилите вреди. Липсва обосноваване на основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА жалбоподателят следва да заплати на упълномощения от ответниците по касационната жалба адвокат С. Т. адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 600 лв.Представен е договор за правна защита и съдействие, сключен между ответниците по касационната жалба и адв. Т., в който е уговорено, че възнаграждението ще бъде определено, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България