Определение № 1695 от 02.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 694/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца И. К. Ц. срещу решение № 1316/13.12.2024 г. по в.гр.д. № 1251/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 23/09.03.2024 г. по гр.д. № 130/2022 г. на Окръжен съд – Враца в обжалваната част за отхвърляне на предявените от настоящия касатор против ответника ГАРАНЦИОНЕН ФОНД искове с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ за горницата над присъдените 30 000 лева до претендираните 60 000 лева, представляващо обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в резултат от ПТП, настъпило на 28.11.2021 г., по път III-101, с посока на движение от [населено място] към [населено място], и за горницата над присъдените 484 лева до претендираните 968 лева – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 28.07.2022 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Основните оплаквания на касатора са свързани с неправилно приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изразява се несъгласие с извода на въззивната инстанция за равен принос за настъпване на вредоносния резултат на делинквента и на пострадалия, който се е намирал на пътното платно, около или на осевата линия. Счита се, че вредоносният резултат не е вследствие на действие или бездействие на пострадалия, а единствено по вина на водача на неизвестния автомобил. Изтъква се, че не е съобразено от съда установеното от събрания по делото доказателствен материал, че пешеходецът дори не се е движел, а е стоял неподвижно на пътното платно и е наблюдавал товаренето на авариралия автомобил. Не е взето предвид и цялостното поведение на делинквента, който е нарушил разпоредбата на чл. 20 ЗдвП, не е проявил дължимото внимание и необходима грижа към останалите участници в движението, като в резултат на това негово поведение е настъпил вредоносният резултат. Движел се е в тъмната част на денонощието, с превишена скорост. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове в пълен размер, както и присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в касационната жалба се релевират доводи за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал. 1, т. 1 и съответно т.3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Как се разпределя съотношението, в което всеки един от двамата участници в ПТП е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?”.

2. “При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпило ПТП, от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?”.

3. “С оглед засилената защита на уязвимите участници в движението (пешеходци), как и по какъв начин следва да бъде определян приносът им за настъпването на процесното ПТП?”.

4. “Следва ли спрямо пострадал от ПТП пешеходец да бъде прилаган института на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при положение, че по делото е безспорно установено, че ПТП е настъпило по вина на другия участник в ПТП - водача на МПС, както и че в случай, че последният не бе извършил конкретни нарушения на правилата по пътищата, ПТП не би настъпило?”.

5. “При определяне степента и размера на съпричиняването при настъпване на ПТП, формалното нарушение на ЗДвП основание ли е да се приеме съпричиняване от страна на един от участниците в ПТП?”.

6. “Следва ли да поставяме отговорността на пострадалия от ПТП пешеходец (по-уязвим участник в движението) с отговорността на водача на МПС, предизвикал същото ПТП, при положение, че за добиване право на управление на МПС е налице сложна процедура, включваща полагане на изпити и демонстриране на определени умения и знания, а спрямо пешеходците такава процедура не е налице?”.

7. “При прилагане института на чл. 51, ал. 2 ЗЗД спрямо пешеходец, движещ се по пътното платно и блъснат от МПС, чийто водач е могъл, чрез адекватна реакция и правилно боравене с уредите за управление на МПС да избегне настъпването на удара с пешеходеца, следва ли вината за настъпване на ПТП да бъде поравно разпределена между двамата участника в ПТП?”.

По така формулираните питания се твърди, че обжалваният съдебен акт е постановен в отклонение от константната практика на касацията, намерила израз в решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. № 1982/2013 г. на ВКС, решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. № 762/2010 г. на ВКС, решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС, решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 60174/08.04.2022 г. по т.д. № 1708/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 118/27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 63/08.07.2019 г. по т.д. № 2013/2018 г. на ВКС, I т.о.

Поддържа се, че въззивното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касационен контрол.

Ответникът по касация ГАРАНЦИОНЕН ФОНД оспорва като неоснователни искането за допускане на касационна проверка и депозираната жалба. Счита, че въззивният съд е разгледал в съвкупност и поотделно всички събрани в хода на първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства. Правилен е и изводът на САС, че с установените нарушения на правилата за движение пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат и този принос е 50%. Ответникът претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от И. К. Ц. против ответника ГАРАНЦИОНЕН ФОНД осъдителни искове с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ за сумата от 60 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди и 968 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 28.11.2021 г., по път III-101, с посока на движение от [населено място] към [населено място], ведно със законната лихва върху тези суми. Исковете са приети за частично основателни от първата инстанция.

Въззивният съд, сезиран с жалба на ищеца, за да потвърди решението на първата инстанция за частично отхвърляне на предявените искове по чл.557, ал. 1, т. 1 КЗ, е приел, че същото е постановено от компетентен съд, по правилно посочено правно основание и е валидно. Отбелязал е, че не се спори по делото относно настъпилото произшествие и нанесения удар върху ищеца от движещ се автомобил, претърпените увреди от ищеца (многофрагментарно счупване на дясна подбедрица) и факта, че водачът на ППС-то, причинил пътнотранспортното произшествие, е виновен за същото. След удара с ищеца автомобилът не е спрял и е останал неизвестен, както и неговия водач. След като е счел, че събраните в исковото производство доказателства – писмени, гласни, приетите експертизи – медицинска и авто-техническа, са подробно обсъдени от първата инстанция, решаващият състав на САС е препратил към мотивите на обжалваното решение в тази част. Констатирал е, че не е спорен и направеният извод за ангажиране отговорността на ответника Гаранционен фонд. Не се оспорва и определеният от окръжния съд размер на обезщетенията преди отчитане на съпричиняването, които са съответни на понесената от пострадалия увреда, болки и страдания, остатъчните увреждания по крака, отчетени в СМЕ, както и разноските за лечение.

Апелативният съд е очертал спорния пред въззивната инстанция въпрос, касаещ наличието на съпричиняване, респективно отражението му върху размера на обезщетенията. Счел е за установено от приетата по делото СТЕ, че процесното ПТП е станало в тъмната част на денонощието, на третокласен път, състоящ се от две ленти с непрекъсната осева линия между тях. Движението по пътя се извършва двупосочно, като всяка от лентите е с ширина 3.4 м. От страна на лентата за движение от [населено място] към [населено място], където е реализирано ПТП-то с колата на пострадалия има “джоб – отбивка” с 3 м дълбочина. Местоположението на ищеца И. Ц. към момента на настъпване на удара е било в лентата с посока за движение към [населено място] или в дясна лента, в близост до осевата линия, т.е. на 3.4 м вляво от десния ръб на пътя. Пострадалият е бил с лице към неговия и репатриращия автомобил. Идващият в посока от [населено място] към [населено място] неидентифициран автомобил се е движил със скорост 96 км/ч, с леви колела, стъпили на осевата линия. И ищецът, и движещият се неизвестен автомобил са били на осевата линия, поради което е настъпил ударът.

Въззивният съд е анализирал показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели, за да формира извод за местонахождението на пострадалия. Според свидетеля А. А., който бил в каросерията на камиончето (репатриращия автомобил), чул удар, оставил дистанционното и видял И. Ц. повален на осевата линия от дясната страна. Според свидетеля Р., поради проблем с качването на пострадалия автомобил на камиончето, слязъл да погледне, тогава чул удар, обърнал се и видял ищеца Ц. на земята. По време на удара ищецът е бил в лявото платно и свидетеля дори го е подканил да мине в дясното платно. Свидетелят установява и че камионът бил с включени светлини. Въззивният съд е обсъдил разминаването в показанията на двамата свидетели относно точното местонахождение на пострадалия Ц. на пътното платно. Счел е, че това се дължи на факта, че събитията се развиват в тъмната част на денонощието и всеки от тях е бил зает с различни дейности. Освен това показанията са дадени пред съда година и половина след случая. При това положение, съобразявайки заключението на приетата СТЕ и показанията на свидетеля А., решаващият състав на САС е намерил, че пострадалият Ц. е бил на осевата непрекъсната линия, разделяща двете платна, а не в лявото платно, предназначено за движение на насрещно движещия се автомобил, както е приел окръжният съд. Относно поведението на водача на авариралия автомобил “Фолксваген Бора” въззивният съд е отчел, че МПС-то е оставено на дясното пътно платно посока от [населено място] към [населено място], с което е създадена опасност за движението за останалите автомобили по платното (нарушение на чл. 123, ал. 1, т. 1 ЗДвП); няма данни след качването му на платното същото да е било обозначено с включени светлини (чл. 73 ЗДвП и чл. 134 ППЗДвП), нито по някакъв друг начин да е било сигнализирано местоположението му, за да е ясно видимо от другите участници в пътното движение; не се установява и поставяне на светлоотразителна жилетка от шофьора на неизправния автомобил (чл. 101 ЗДвП). С включени светлини е бил репатриращия камион, но това е счетено от съда за недостатъчно за осигуряване видимост на цялото местопроизшествие, тъй като преди натоварването двата автомобила са били отдалечени един от друг.

Съставът на САС е взел предвид, че когато управляващият МПС-то шофьор е извън автомобила, който е спрял на пътя, то той се определя като пешеходец (чл. 107 ЗДвП). Тълкувал е разпоредбите на чл. 108 и чл. 110 от същия закон, че, когато се налага пешеходци да се намират и да се движат по пътното платно, те следва да се намират най-близко до лявата или дясна граница на пътя. Преценил е, че доколкото пострадалият Ц. се е намирал по средата на пътното платно, без светлоотразителна жилетка, когато е бил ударен от насрещно движещия се автомобил, с което си поведение е нарушил посочените по-горе правила за движение по пътищата, то е налице съпричиняване от негова страна за настъпване на процесното ПТП и причинените увреждания на десния му крак. Кредитирал е експертизата относно нарушенията на водача на насрещно движещия се автомобил – движението му се е осъществявало по осевата линия на пътя (нарушение на чл. 15 ЗДвП), с по-висока скорост от позволената за трета категория път (нарушение на чл. 21), която не е била съобразена с пътните условия (нарушение на чл. 20, ал. 2). Водачът на неизвестното МПС е могъл при съответно включените светлини и подходяща скорост да види спрелите автомобили в насрещното платно, да възприеме ищеца и да спре, което не е сторил, поради което е причинил процесното ПТП и уврежданията на пострадалото лице. От друга страна, ако ищецът не се е намирал по средата на пътя, на осевата линия, за което не е имало сериозна необходимост, и в нарушение правилата за движение, то същият не би пострадал. Ето защо, въззивната инстанция е споделила изводите на окръжния съд, че е налице хипотезата на чл. 51, ал.2 ЗЗД и доколкото всеки един от участниците в процесното ПТП е допринесъл за настъпването му, с нарушаване правилата за движение по пътищата, то приносът на пострадалия е определен на 50 %.

По тези мотиви въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане на касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на въззивното решение, без извършване на същинската контролна дейност, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното в касационната жалба несъгласие с мотивите на въззивния съд относно въпроса, свързан с наличието на принос на пострадалото лице за настъпването на вредоносните последици по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, представлява оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК – поради нарушение на материалния закон, но не и за очевидна такава. Подобни доводи не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо не се обосновава релевираната от касаторите хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора четвърти и седми въпрос не са коректно зададени. Формулировката им съдържа предположение, че ПТП е настъпило по изключителна вина на водача на автомобила, както и че същият е могъл да го избегне чрез адекватна реакция и правилно боравене с уредите за управление на МПС-то. Седмото питане изисква да се извърши и преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, за да се отговори дали приносът на участниците в ПТП се разпределя поравно. С оглед на горното четвъртият и седмият въпрос не покриват изискването за правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не е налице общата селективна предпоставка за допускане на касационен контрол. Липсата й изключва необходимостта от обсъждане на въведените от обжалващата страна допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Останалите поставени от обжалващата страна въпроси (първи, втори, трети, пети и шести) могат да се обобщят като правно питане относно установяване приноса на пострадалото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и степента за допринасянето му за настъпилите вреди. Същите са материалноправни и са обусловили изхода на спора, поради което покриват общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени разяснения, че приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Наличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г., от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Задължителната практика на касацията относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е доразвита в трайната такава, обективирана в част от цитираните от касатора решения, както и в служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., както и в решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., и др.). При това положение и при липса на мотивировка от касатора, не се обосновава наличие на въведения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

В обжалваното решение по спорния въпрос относно приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице по СТЕ и показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели. Анализирал е нарушенията на правилата за движение по пътищата, извършени от водача на неидентифицираното МПС и съответно от пострадалия. Обобщил е, че водачът е могъл при съответно включените светлини и подходяща скорост да види спрелите автомобили в насрещното платно, да възприеме и ищеца и да спре, което не е сторил, поради което е причинил ПТП и уврежданията на ищеца. Ищецът, ако не се е намирал в средната част на пътя, на осевата линия, с което е нарушил правилата за движение, не би пострадал. Като е съобразил конкретно извършените нарушения от водача на неизвестното МПС и съответно от пострадалия, както подробно са описани по-горе, е стигнал до извода за наличие на съпричиняване от увреденото лице за настъпването на вредоносния резултат и е определил приноса му - 50%. При тези данни по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не се обосновава релевираното от страната отклонение на въззивното решение от задължителната и постоянна практика на касационната инстанция. По така формулираните материалноправни въпроси отсъства преценка за наличие на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че е неотносимо цитираното от касатора решение № 63/08.07.2019 г. по т.д. № 2013/2018 г. на ВКС, I т.о., в което е даден отговор относно размера, към който се прилага редукцията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, какъвто спор не е въвеждан в настоящото производство.

По тези съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

По разноските:

Поради недопускане на касационна проверка право на разноски има ответникът по касация, който претендира такива за юрисконсултско възнаграждение. Предвид фактическата и правна сложност на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 25а, ал. 3 от НЗПП, настоящият състав определя и присъжда същото в размер на 150 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,