Определение № 770 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2512/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Ж. и С. Р. Ж. против решение №45/26.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 588/2019 г. от състав на АС – Пловдив. Ответниците по касационната жалба я оспорват, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.177 ЗЗД е неоснователен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първата инстанция. Съдът е приел, че от заключение от 28.02.2020г. по допусната от въззивния съд експертиза се установява, че положените в оспорените договор и декларация подписи са изпълнени съответно от ищците по делото, касатори в настоящото производство. Заключението е оспорено от жалбоподателите и е заявено от тях искане за допускане на тройна експертиза по същите задачи, като бъдат изследвани дълбочината на щрихите по цялата дължина на подписите, за да се установи има ли колебливи движения при полагането на подписите, както и да се изследват за наличие на тъпо начало. Въззивният съд е отказал допускане на исканата експертиза поради липса на предпоставките по чл.201 от ГПК, тъй като приетото заключение е изготвено въз основа на многоброен безспорен сравнителен материал и изследване с помощта на различни технически средства, категорично е в крайния извод, обоснован с констатираните характерни и решаващи за идентификацията съвпадения по конкретни частни признаци, достатъчно пълно и ясно като изложение е и не поражда съмнения за неговата правилност, за да е налице основание да бъде проверено от исканата друга експертиза, както и да не бъде кредитирано от настоящата инстанция. При това положение, съдът е приел, че оспорването на авторството на двата цитирани документа не е доказано и същите изхождат от ищците. Въз основа на фактическата обстановка по спора, съдът е направил извод, че макар и подписани след сключването на договора за банков кредит и на договора за ипотека, оспорените документи материализират изявления за възникнало преди това между ищците и ответниците правоотношение по неформален договор за поръчка по чл.280 от ЗЗД, по силата на който ищците са възложили на ответниците, без пряко упълномощаване, да сключат договора за банков кредит и да получат отпуснатия кредит, който да им предадат и той да се погасява с техни средства и тяхно ипотекирано имущество. Прието е, че след като ищците са лично задължени към ответниците по сключения помежду им договор за поръчка във връзка с погасяване на кредита към банката, то направените от тях разходи по поддържане и подобряване на ипотекирания апартамент ги ползват, тъй като с публичната му продажба се погасяват не само задълженията на ответниците към банката по сключения помежду им договор за кредит, но и задълженията на ищците към ответниците по сключения помежду им договор за поръчка. Посочено е от състава на въззивния съд, че ответниците не се облагодетелстват неоснователно за сметка на ищците, а, напротив, с публичната продан на ипотекирания имот в състоянието му към момента, за което са допринесли ищците чрез извършените разходи по поддържане и подобряване, те изпълняват съществуващо свое договорно задължение спрямо ответниците по сключения между тях договор да предоставят необходимите за изпълнение на поръчката средства. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се правен въпрос, счита ли се лично задължен по обезпеченото вземане собственик на ипотекиран имот, при положение че не е лично задължен към ипотекарния кредитор. Съдът е приел, че собственикът на ипотекирания имот е лично задължен към банката – ипотекарен кредитор, предвид наличието на договорки между страните и на това основание е отхвърлил предявения иск, като не е приел, че въпреки липсата на подобно лично задължение искът е неоснователен, поради което така поставен, въпросът е неотносим към производството. Безспорно е в съдебната практика, така и в теорията, че под формата на правоизключващо възражение ответниците могат да оспорват претенраното от ищците право, поради което и втория поставен в тази насока въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Не се сочи в противоречие с кои съдебни решения на ВКС е разрешен поставения трети правен въпрос относно задължението да се представи документ и представянето му в нотариално заверен препис предвид разпоредбата на чл.283 ГПК, въпреки позоваването на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не е налице касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване, по този въпрос. Поставените останали правни въпроси касаят възможността съдът да обоснове изводите си на съдебна експертиза, оспорена от страна по делото и следва ли да се изложат мотиви в тази насока. Видно от съдебното решение, съдът е изложил подробни мотиви в насока кредитирането на заключението на вещото лице, както и защо приема същото за достоверно. Цитираните съдебни решения на ВКС, непредставени от касаторите, касаят фактическа обстановка, различна от настоящата и не могат да обосноват противоречие с практиката на ВКС, което е соченото касационно основание. Предвид изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят по 700 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляващи заплатено от тях адвокатско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС