Определение № 3016 от 27.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1417/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„ЗД „БУЛ ИНС““ АД обжалва Решение № 67/13.03.2025 г. по в.гр.д. № 433/2024 г. на АС-Велико Търново, с което след отмяна на Решение № 245/10.06.2024 г. по гр.д. № 482/2023 г. на ОС-Русе е отхвърлен предявеният от него срещу В. Р. В. осъдителен иск по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ до присъдената сума от 25 000 лв., представляваща регресно вземане за застрахователно обезщетение, изплатено във връзка с причинено от ответника транспортно произшествие,

В жалбата са заявени касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Според касатора въззивният съд е игнорирал установеното в чл. 123, ал. 2, б. „б“ ЗДвП и чл. 201 ППЗДвП задължение на ответника да се върне на местопроизшествието след оказване на медицинска помощ на пострадалото лице, както и необосновано е приел, че отклоняването от това задължение не е виновно. Касаторът поддържа, че задължението за оставане на местопроизшествието не е обвързано със срок, тъй като цели да осигури събиране на непосредствена информация относно събитието, вкл. дали някой от участниците в него е бил под въздействие на алкохол. Заявява, че няма доказателства за неотложна причина за напускане на мястото на събитието от ответника (в частност – няма данни за конкретното здравословно състояние на пострадалата, нито дали не е било възможно същата да бъде откарана с линейка или от трети лица). Допълва, че делинквентът е могъл да се върне след транспортиране на ранената в болнично заведение, а вместо това той дори не е сигнализирал компетентните контролни органи за произшествието. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи очевидната неправилност на решението, както и поставя въпроси, които счита за разрешени в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът по касационната жалба В. Р. Д. заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като формулираните от касатора въпроси нямат характер на правни, а възпроизвеждат касационните доводи. Поддържа и че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Излага становище за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следователно е допустима.

Производството е образувано по предявен от касатора срещу В. Р. В. осъдителен иск с правно основание чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ за сумата от 30 000 лв. – регресно вземане за застрахователно обезщетение, изплатено за вредите от настъпило на 07.03.2019 г. пътнотранспортно произшествие, което е причинено противоправно от ответника в качеството му на застрахован при ищеца автомобилист.

Първоинстанционният съд е приел за установени общите факти от регресната отговорност (че в причинна връзка с виновното и противоправно поведение на ответника, застрахован при ищеца по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, е настъпило транспортно произшествие и че застрахователят е изплатил на пострадалата обезщетение за претърпените вреди), както и специалната предпоставка по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ - че делинквентът е напуснал неправомерно мястото на събитието, тъй като след транспортиране на раненото лице до болнично заведение не е сигнализирал органите по контрол на движението. Преценявайки, че справедливото обезщетение за доказаните вреди е в размер от 25 000 лв., съдът е уважил иска частично.

Въззивният съд е споделил извода, че посещението на мястото на произшествието от органите по контрол на движението е било задължително съгласно чл. 125, т. 1 ЗДвП, поради което делинквентът е бил длъжен да ги уведоми, а на основание чл. 123, ал. 1, т. 2, б. „г“ ЗДвП - и да се върне на мястото на събитието, след като е транспортирал пострадалата до болнично заведение. В отлика от първоинстанционния съд обаче въззивният е счел, че разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ урежда специален състав на регресна отговорност, чиито предпоставки не могат да бъдат разширявани по тълкувателен път предвид изключителния характер на отговорността, както и че според буквалното и логическото й тълкуване регресното вземане възниква, само ако водачът без неотложна причина е напуснал мястото на събитието, но не и ако е напуснал при наличие на такава, без да уведоми контролните органи или без да се върне на местопроизшествието. Ето защо, като е приел за доказан неотложния характер на причината за напускане на местопроизшествието от делинквента, както и като е съобразил, че застрахованият е предоставил информация на пострадалата за своята самоличност, съдът е заключил, че не са налице основания за ангажиране на регресната му отговорност.

Посоченото от касатора касационно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, предполага решението да е постановено при тежко и видимо от самия акт или от мотивите към него нарушение на императивния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон или прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). Доводът, с който в настоящия случай касаторът обосновава очевидната неправилност, е за погрешна преценка кои са въведените с чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ предпоставки за регресна отговорност и в частност - поддържа се очевидно неправилно стеснително приложение на закона. Действително, съдът е отрекъл възможността по тълкувателен път да се добавят други изисквания за възникване на регресното вземане към изрично установените с разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, изхождайки от целта и изключителния характер на нормата. От мотивите на акта му обаче е видно, че за да отхвърли иска, съдът не се е позовал само на така разтълкуваното правило, но и е съобразил спецификата на случая, включително е отчел поведението на застрахования след събитието и това, че същият е предоставил информация за самоличността си, достатъчна за реализиране впоследствие на наказателната му отговорност за настъпилото събитие. Съобразяването на тези обстоятелства и най-вече – на събраните за тях доказателства, изключва очевидността на евентуално нарушение при формиране на извода на съда за липсващата предпоставка за регресното вземане.

Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос – такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Относно изключването на регресната отговорност на основание чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, когато виновният водач не е останал на място, не е уведомил органите на МВР, не е подал сигнал на 112, закарал е пострадалия в болница, след което е напуснал болничното заведение;

2. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, да посочи кои значими за спорното право факти приема за установени, да изложи причините, поради които не кредитира някои от доказателствата, и да се произнесе по всички доводи на страните.

Първият въпрос след служебното му преформулиране с поставяне на акцент върху неизпълнението на задължението на делинквента да се върне на мястото на произшествието при отпадане на неотложната причина, довела до напускането му, е правен, тъй като се отнася до касационен довод, свързан е с разгледано от въззивния съд възражение и може да получи абстрактен отговор. Въпреки това той не удовлетворява допълнителния селективен критерий на заявеното касационно основание, защото касаторът не е посочил в противоречие с коя съдебна практика е решен въпросът, нито на съда служебно е известна такава практика, отговаряща на изведените с горецитираното тълкувателно решение критерии.

Вторият въпрос е свързан с начина на взимане на решение по спора, поради което има обуславящ за всяко дело характер и също удовлетворява общия селективен критерий. При решаването му обаче въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по смисъла на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Напротив, обсъдил е доказателствата, свързани с причината за напускане на местопроизшествието от застрахования, както и е изложил съображения по наведения от застрахователя довод, че регресната отговорност може да отпадне само при връщане на делинквента на мястото на събитието след оказване на помощ на пострадалата. Дали така формираните изводи са правилни, е въпрос, непроверим в селективната фаза на касационното производство.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,