Определение № 4537 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3435/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С определение № 1615/05.06.2026г. по в.ч.гр.д. № 374/2026г. по описа на Окръжен съд-Бургас, V въззивен състав, е оставена без уважение частната жалба с вх.№4668/02.02.2026г., подадена от Г. Х. Д., С. Х. И. и Т. И. Н., ищци в първоинстанционното производство, против определение №339/20.01.2026г. по гр.д.№570/2025г. по описа на БРС, с което е прекратено производството по делото като недопустимо поради липса на правен интерес. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 13651/24.06.2026г., подадена от Г. Х. Д., С. Х. И. и Т. И. Н., чрез процесуалния им представител адв. А. П. Т., с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено, като вместо това делото бъде върнато на Бургаския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по делото. За неправилен считат извода на въззивния съд, че за тях липсва правен интерес за предявяването на отрицателен установителен иск. Неправилен според тях е изводът, че за да се постанови към настоящия момент заповед на кмета за възстановяване на собствеността върху имоти в зона за земеделско ползване, е необходимо в представеното от тях решение от 1993г., с което им се признава правото на възстановяване, изрично да се посочи, че реституцията ще се извършва по реда на §4-4л ПЗР на ЗСПЗЗ, като поддържат, че съдът не е съобразил действащата към момента на постановяване на това решение редакция на ЗСПЗЗ, както и разликите в действащите във времето редакции на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ и тяхното действие. За неправилен считат и извода на съда, че са могли след 1997г. да поискат от ПК реална реституция на признатите им за възстановяване земеделски земи, преди реституцията за бъде изведена от компетентността на ПК и предадена в компетентност на кмета на общината. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частните жалбоподатели поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните процесуално-правни и материално-правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение: 1.Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството? По така поставения въпрос поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №22 от 02.07.2019г. по т.д.№587/2018г. на І т.о. на ВКС, с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил наведените от тях доводи, че представеното по делото решение на ПК-С. за правото на възстановяване, е постановено при редакцията на закона от 1992г., в която за разлика от последващите редакции не са доразвити всички хипотези, при които правото на реституция само се признава, а реалното възстановяване се извършва с последващ акт, както и по възражението им, че става дума за прилагане на действали по различно време материално-правни норми, които нямат обратно действие. 2.Могат ли правоимащите по ЗСПЗЗ, на които с решение на ПК от 1993г. само им е признато право на възстановяване, но не е постановено реално възстановяване на земи в зони за земеделско ползване, след редакцията на ЗСПЗЗ от 1997г. (ДВ, бр. 98 от 1997г.), да поискат от ПК реална реституция на признатите им за възстановяване земеделски земи преди реституцията на ползвателските земеделски земи да бъде изведена от компетентността на ПК и да се предаде в компетентност на кмета на общината с влизането в сила на ал. 7 от редакцията на §4к ПЗР ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 68/1999г.), без в този отрязък от време да има изготвен план за зоната за земеделско ползване, по който върху тази зона да са нанесени имотите на правоимащите“ По така поставения въпрос поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №17 от 29.01.2009г. по гр.д.№5210/_2007г. на І г.о. на ВКС и решение №761 от 09.08.2011г. по гр.д.№1276/2009г. на І г.о. на ВКС. 3.Следва ли признатото с решение на ПК право на възстановяване по смисъла на ЗСПЗЗ на земи в зона за земеделско ползване, да се счита погасено, когато решението за признаване на това право е постановено преди редакцията на §4к (нов-ДВ, бр. 98 от 1997г.), не е реализирано с нарочно постановено последващо решение на ПК в периода от време, през който редакциите на ЗСПЗЗ са допускали това – до изменението на ЗСПЗЗ, с което компетентността за реституцията на такива земи се прехвърля на кмета на общината и ако такова погасяване на признатото право на възстановяване по ЗСПЗЗ е допустимо, то какви са конкретните предпоставки за това. По така поставения въпрос поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В писмен отговор, подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Т. Д. Т., чрез процесуалния си представител адв. Р. С. от АС-Бургас, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението правни въпроси. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на постановения от Окръжен съд-Бургас съдебен акт, съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното: Бургаският районен съд е бил сезиран с предявен от Г. Х. Д., С. Х. И. и Т. И. Н. срещу Т. Д. Т. отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответникът не е собственик на поземлен имот с площ от 3308 кв.м., заснет по кадастралната карта с идентификатор [№], [населено място], в кадастрален район 504, поземлен имот 1761 бивш имот 187 - за земеделски труд и отдих, който имот се намира в м.“Ново селище“ на [населено място] и да бъде отменен издаденият в полза на ответника нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. В исковата молба е посочено, че правният интерес от предявяването на отрицателния установителен иск се обосновава от обстоятелството, че на тях, в качеството им на наследници на Д. Х. К., с решение на ПК-С., обективирано в протокол №2865 от 10.03.1993г., са признати за възстановяване с план за земеразделяне принадлежали на наследодателя им земеделски земи с обща площ от 49.70 дка, сред които имот от 3 дка, заявен с пореден номер 2 от заявлението и имот от 2 дка ,заявен с пореден номер 3 от заявлението, които имоти се намират в м.“А.“ в землището на [населено място] (понастоящем [населено място]), като се оказало, че тази местност се намира в зона на ползвателски имоти по §4 и сл. ПЗР ЗСПЗЗ и която местност понастоящем е преименувана в м.“Ново селище“ в землището на [населено място]. При тези обстоятелства поддържат, че реалното възстановяване на тези имоти следва да се извърши със заповед на кмета на [община] по реда на §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ въз основа на изготвени, одобрени и влезли в сила помощен план и план на новообразуваните имоти, като посочват, че признатите им за възстановяване земеделски имоти са били обособени по ПНИ като имот [№] и [№] в м.“Ново селище“, [населено място], [община]. Посочват също така, че на 31.03.2023г. ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост по давностно владение на имот, попадащ върху признатите им за реституция имоти, а именно ПИ с идентификатор 63015.504.176. Навеждат и довод, че легитимирайки се с нотариалния акт като собственик на този имот, ответникът е обжалвал плана на новообразуваните имоти и по този начин препятства влизането му в сила. Въз основа на исковата молба е образувано гр.д.№570/2025г. В срока по чл. 131 ГПК Т. Д. Т. е подал отговор на исковата молба чрез процесуалния си представител адв.Р. С., съдържащ доводи, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес, като посочва, че право да претендират възстановяване на собствеността в зони по §4 ПЗР ЗСПЗЗ имат само лица с признато право на възстановяване в стари реални граници, но не и лица, на които правото на възстановяване е признато с план за земеразделяне. Навел е и доводи, че предявеният иск е неоснователен. С определение №339/20.01.2026г., първоинстанционният съд е прекратил производството по гр.д.№570/2025г., като е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му. Обосновал е този свой извод с констатацията, че ищците не представят решение за възстановяване на имота в стари реални граници (при което биха станали реално собственици още с издаването на такова решение) или при условията на §4 (при което биха станали собственици след заповедта на областния управител, завършваща цялата процедура), а решението им касае признаване на собственост с план за земеразделяне, в който случай те нямат възможност да придобият имота по реституция, ако бъдат отречени правата на ответника, защото не разполагат с решение за възстановяване на земеделски земи при условията на §4-§4л ПЗР ЗСПЗЗ. В подадената от Г. Х. Д., С. Х. И. и Т. И. Н. частна въззивна жалба са наведени доводи, че първоинстанционният съд не е съобразил, че към момента на постановяване на решението на ПК-С. от 10.03.1993г. е действала редакция на ЗСПЗЗ от бр. 105 от 31.12.1992г., като текстът на чл. 14 ЗСПЗЗ не е бил доразвит според сега действащата му редакция без да се разграничават отделните видове решения, които ПК постановява; че разграничаването на решенията, с които само се признава право на възстановяване от тези, с които се постановява реална реституция в стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне, става 3-4 години след постановяване на процесното решение на ПК-с измененията и допълненията на ЗСПЗЗ от 1996г. и 1997г., което се отнася и за редакциите на чл. 18ж ППЗСПЗЗ; че първоинстанционният съд е подвел постановеното през 1993г. решение на ПК под норми, които не са съществували при неговото постановяване; че не е съобразена разликата и в режима на реституция на ползвателските земи, чието възстановяване е изведено от компетентността на ПК и възложено на кмета на общината едва през 1999г.; че не са съобразени и разликите в действалите във времето редакции на ППЗСПЗЗ; че неправилно е прието, че след като е признато право на възстановяване на имота с план за земеразделяне, то е следвало да бъде изготвен такъв и да бъде постановено друго решение за възстановяване на конкретен имот по този план, доколкото за ползвателските земи не се изготвя план за земеразделяне, а план на новообразуваните имоти и при липсата на такъв план ПК не може да постанови решение за реституция, защото без ПНИ не може да се индивидуализират конкретните възстановявани имоти, което считат, че обяснява и последващото законодателно разрешение по чл. 18ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ; че съдът не е съобразил, че с предоставянето на компетентност на кметовете да реституират ползвателски земи, фактическият състав на вече започналата реституция се променя като нормата на §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ е материално-правна и действа занапред, вкл. по отношение на висящите реституционни производства за имоти, които към момента на придобиване на реституционна компетентност от кметовете, все още не са възстановени, доколкото процесът е бавен поради това, че изготвянето на плановете се сблъсква с претенции на ползватели, с уточняване на граници, спорни не само между собственици и ползватели, но дори между самите ползватели; че съдът не е съобразил и обясненията на вещото лице по изслушаната СКТЕ и данните от останалия, събран по делото доказателствен материал. Поддържали са, че производството по възстановяване на собствеността за тях следва да приключи с издаването на заповед от кмета на общината по правилата на сега действащата редакция на ЗСПЗЗ, доколкото обратното би довело до абсурден резултат, при който законът признава едно субективно право на правоимащите, но то не може на практика да бъде реализирано, доколкото правоимащите не могат нито да инициират изготвянето на план за земеразделяне, нито да инициират изготвяне на ПНИ и в този смисъл тезата на първоинстанционния съд, че са могли да се снабдят с решение на ПК е несъстоятелна. Навели са и довод, че никога не са твърдяли, че правото на собственост им е било възстановено, а търсят защита на правната възможност да възстановят правата си върху отредения им с ПНИ имот, независимо от това как е проведена до момента и как ще се проведе процедурата по бъдещия ПНИ, което тяхно искане съответства на принципните положения, развити в ТР №8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Произнасяйки се по така подадената частна жалба, въззивният съд от фактическа страна е приел, че ищците са наследници на Д. Х. К., починал на 30.12.1978г.; че с решение №2865 от 10.03.1993г. по преписка по заявление вх.№2865/20.04.1991г. на ПК-С. е признато и определено за възстановяване правото на собственост на наследниците на Д. Х. К. върху земеделски земи с план за земеразделяне: 3 дка в м.“А.“, 3 дка в м.А.“, 2 дка в м.“А.“, 6 дка в м.“П.“, 2 дка в м.“Г.“, 0.5 дка без посочена местност и 33.2 дка без посочена местност; че с н.а.№127, том І, рег.№2521, н.д.№114/31.03.2023г. ответникът Т. Д. Т. е признат за собственик на основание изтекла придобивна давност върху недвижим имот в [населено място], представляващ ПИ с площ от 3308 кв.м., за който е отреден идентификатор [№] в м.“Ново селище“, [населено място], с номер по предходен план 18; че по повод жалба на Т. Д. Т. срещу одобрения със заповед № РД-09-20/29.05.2024г. на областния управител ПНИ и регистър към него на земеделските земи, предоставени за ползване на граждани въз основа на актовете по §4 ПЗР ЗСПЗЗ за местност „Ново селище“, [населено място], е било образувано гр.д.№5594/2024г. по описа на БсРС, която жалба касае ПИ с идентификатор [№] и е отхвърлена с влязло в сила решение №582/18.03.2025г. по същото дело; че според изготвената по делото СТЕ признатите за възстановяване имоти, посочени под №2 и №3 в представеното реституционно решение на ПК-С. на името на Д. Х. К. не са открити и не са идентифицирани по картата на Й. в границите на земите по §4 или в границите на [населено място], които попадат в м.“А.“, като единствените имоти в близост до ПИ [№] са с №№58 и 59 и са вписани на Злата Хр. К. с площ съответно 1.4 дка и 2.8 дка; че според СТЕ м.“Ново селище“ произхожда от м.“А.“; че според СТЕ последният кадастрален план на [населено място] е изработен и приет през 1982г. и [населено място] е било в землището на [населено място] до приключването на поземлената реформа и получава ЕКТТЕ около 2000г., когато е отделено като селищни образувания и земи по §4 (на практика без землище); че кадастралният план за тези образувания е от периода 1983-1987г., но не е приет; че вече с КК от 2007г. са определени административните кадастрални единици за А., като според констатациите на в.л. може да се направи извод, че независимо на кого са записани имотите в м.“А.“ по картата на Й. - дали на Д. или на З. К., то те са възстановени с решението на ПК на Д. Хр. К.; че според вещото лице с плана за земеразделяне на наследниците на Д. К. са възстановени ПИ [№] и ПИ [№] в м.“А.“, а в разписния лист към ПНИ ПИ [№] и ПИ [№] са вписани на името на Д. Х. К.; че в ПИ [№] от ПИ [№] попадат 220 кв.м., означени с червен щрих на приложение 2. От правна страна въззивният съд на първо място е изложил съображения, че установяването на правен интерес от страна на ищеца представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на отрицателния установителен иск. Възприел е тезата, че към 1993г. не е имало възможност за възстановяване на собствеността при условията на §4 ПЗР ЗСПЗЗ, тъй като измененията на закона в тази насока са от 1997г., като е приел, че след измененията на ЗСПЗЗ през 1997г. би следвало да има издадено решение на ПК в полза на ищците за признаване на правото им да възстановят собствеността си върху заявените имоти в зоните за земеделско ползване по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, когато е установено, че тези имоти попадат в такива зони. Констатирал е обаче, че такова решение по делото не е представено и не се съдържа в представената преписка на ПК-С., но наред с това не се и твърди да е било издавано, а според ищците такова решение не следва и да се издава. Приел е, че подобна теза не намира опора в закона, както и че не е имало пречка да се издаде ново решение в този смисъл. Посочил е, че ищците имат издадено в своя полза само решение за възстановяване на земите с план за земеразделяне, което по своята същност е различно от решението по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, както и че нямат решение за възстановяване на собствеността при условията на §4-4л ПЗР ЗСПЗЗ, поради което е приел, че дори да се издаде заповед по §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ и да се отрекат правата на ответника с решение по отрицателния установителен иск, ищците не биха могли валидно да станат собственици на земята. Изложил е съображения, че за да се приеме, че реституцията на заявените и признати за възстановяване земеделски земи по преписката на ищците е приключила с възстановяване по чл. 18ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ с план за земеразделяне, е необходимо да се установи, че в нея се съдържа и решение на ПК, в което имотите са индивидуализирани с площ, граници, категория и местност, както и с номера по влязъл в сила план за земеразделяне, а впоследствие и да има протокол за въвод във владение на възстановените имоти. Посочил е, че правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск е налице не само когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същи обект, но и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, като в тежест на ищеца е да докаже твърденията, с които обосновава своя правен интерес. Прието е, че в случая ищците не доказват този правен интерес, още повече, че по делото има данни, че жалбата срещу ПНИ, подадена от ответника, е отхвърлена. Анализирайки мотивите към обжалваното определение и съпоставяйки ги с поставените в изложението правни въпроси, настоящият състав приема, че по тези въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване предвид особеностите на настоящия случай, вкл. и като бъдат съобразени данните по делото за осъществяване на имащите правно значение факти и обстоятелства. Налице е обаче основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като при служебно извършената проверка се установи очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт - при неговото постановяване въззивният съд не е подвел фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, вкл. съдържащите се в заключението на вещото лице констатации за изработен план за земеразделяне, в който заявените от ищците имоти са били нанесени и за одобрен ПНИ, в който тези имоти също са били нанесени, към действащата към настоящия момент правна уредба, относима към възстановяване на собствеността в терени по §4 ПЗР ЗСПЗЗ. Не са съобразени и особеностите на тази правна уредба и по-специално разпоредбите, предвиждащи възможността влязъл в сила ПНИ да бъде изменен, както и разпоредбите, относими към последващото съвместяване на данните от ПНИ с данните по действащата кадастрална карта на населеното място. Наред с това следва да се отбележи, че така изградената от въззивния съд правна конструкция не съответства и на практиката на ВКС, относима към начина на възстановяване на собствеността при промяна на обстоятелствата и при промяна в реда, по който се извършва възстановяване на собствеността на имоти, находящи се в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, посочена от жалбоподателите при обосноваване на предпоставките за допускане на касационно обжалване по втория правен въпрос от изложението. В посоченото в изложението решение №17 от 29.01.2009г. по гр.д.№5210/2007г. на І г.о. на ВКС е прието, че при терени, върху които е предоставено право на ползване, процедурата по възстановяване на собствеността не е приключила, тъй като признаването на правото на собственост на ползвателите се допуска само върху площ от 600 кв.м., което налага индивидуализиране на границите и за тях е необходимо допълнително издаване на заповед, с която се уточнява ситуирането на имота им. Посочено е при това, че възстановяването на собствеността на лицата, внесли земите в кооперативните организации, се препятства от придобиването на права от трети лица с оглед разпоредбата на §4а ПЗР ЗСПЗЗ. В настоящия случай от заключенията на изслушаната по делото СТЕ (основно и допълнително) е установено, че местността „Ново селище“, в която се намира процесния недвижим имот, произхожда от старата местност „А.“, в която са се намирали заявените за възстановяване имоти, както и че за м.“А.“ е бил изработен план за земеразделяне, в който за наследниците на Д. К. са възстановени ПИ [№] и ПИ [№], както и че на името на наследодателя Д. К. са вписани два имота и в разписния лист към ПНИ, а именно ПИ [№] и ПИ [№], като в ПИ [№] по кадастралната карта, за който ответникът се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка, попадат 220 кв.м. от ПИ [№]. Именно тези обстоятелства въззивният съд, в съответствие с посочената по-горе практика на ВКС, е следвало да съобрази, преценявайки наличието на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск - както последователно приема ВКС в своята практика, за имоти, намиращи се в терен по §4, правото на собственост се възстановява с издадена по реда на §4, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ заповед, след като бъдат определени и съответно нанесени в ПНИ границите както на имотите, определени за възстановяване на лицата, внесли земите си в кооперативните организации, респ. на техните наследници, така и на лицата, на които са признати права на ползватели, придобили собствеността, и на лицата, легитимиращи се като собственици с годен титул, за имоти, които никога не са били внасяни или включвани в ТКЗС, ДЗС или други организации. Въззивният съд е следвало да съобрази и приложимата правна уредба, съобразявайки особеностите на спора, а именно, че съгласно §4к, ал. 8, т. 1 ПЗР ЗСПЗЗ, влязъл в сила план на новообразуваните имоти може да се изменя, когато помощният план, въз основа на който е изработен, съдържа съществени непълноти или грешки, като при спор за материално право заинтересуваните лица осъществяват правата си по съдебен ред. Наред с това следва да бъде съобразено и обстоятелството, че съгласно §4к, ал. 11 ПЗР ЗСПЗЗ, когато заповедта за одобряване на плана на новообразуваните имоти по ал. 6 влезе в сила, след като за съответната територия са одобрени кадастралната карта и кадастралните регистри и е обявено въвеждането на имотния регистър, новообразуваните имоти се нанасят в кадастъра, а заповедта по ал. 7 се вписва в имотния регистър по реда на Закона за кадастъра и имотния регистър. От анализа на тези разпоредби следва извод, че за лицата, които са заявили за възстановяване право на собственост върху имоти, намиращи се в територия по §4, е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск срещу лица, легитимиращи се с титул за собственост, когато с решението на ПК е признато право на възстановяване на собствеността в такива територии, вкл. когато тези територии са обособени след влизане на решението в сила когато в ПНИ имотите на последните са нанесени по начин, който препятства възможността правото на собственост върху заявени по реда на ЗСПЗЗ имоти да бъде възстановено. Наред с това е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск и срещу лица, чиито имоти са нанесени в действащата кадастрална карта и се застъпват с имоти, предвидени в ПНИ за възстановяване. Действително в настоящия случай подадената от Т. Д. Т. жалба срещу ПНИ за местността „Ново селище“ е оставена без уважение с решение №582 от 18.03.2025г. по гр.д.№5594/2024г. на Районен съд-Бургас, за което в обжалваното определение е посочено, че е влязло в сила. При подаването на жалбата Т. е посочил, че описаният в н.а.№127, том І, рег.№2521, дело №114 от 2023г. имот не е отразен в ПНИ в цялост - отразена е само онази част от имота, за която е установено, че е била придобита от неговите родители по реда на §4а, ал. 1 ПЗР и впоследствие дарена на него (н.а.№122, том LІІ, дело №15102/1997г.). Тези негови доводи са приети от съда за неоснователни, но при постановяването на решение №582/18.03.2025г. по гр.д.№5594/2024г. съдът е съобразил, че в случая е налице спор за материално право и е отразил това в мотивите към решението си, като тук следва да се отбележи отново, че според заключението на изслушаната по настоящето дело СТЕ е установено застъпване между имотите на двете спорещи страни според отразеното в ПНИ и в действащата кадастрална карта, т.е. при последващото нанасяне на новообразуваните имоти в кадастъра ще се установи застъпване на площта на имота, за който ищците твърдят, че съществува възможност да им бъде възстановен, и имота, описан в съставения през 2023г. нотариален акт, признаващ права на ответника. Тези обстоятелства, установени в хода на производството по делото, обосновават правния интерес от предявяването на отрицателния установителен иск и необходимостта спорът за материално право да бъде разрешен, независимо от обстоятелството, коя от страните, претендираща права върху спорната част, е инициирала същия. По тези съображения настоящият състав приема за неправилен извода на въззивния съд, че не се установява правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за целия имот, описан в н.а.№127, том І, рег.№2521, дело №114/2023г. Необходимо е обаче да бъде извършена преценка за наличието на правен интерес от предявяването на иска и за частта, надхвърляща констатираното от вещото лице застъпване между ПИ 63015.69.329 по ПНИ и ПИ 63015.504.176 по КК, която констатация по делото не е била оспорена. Предвид данните от заключенията на вещото лице по основната и допълнителната СТЕ, а именно, че се установява застъпване между ПИ [№] по ПНИ и ПИ [№] по КК за реална част с площ от 220 кв.м., обозначена от вещото лице на приложение 2 към основната СТЕ само с червен щрих, е необходимо съдът, с цел по-ясна индивидуализация на тази спорна част, да постави на вещото лице задача да постави и буквени обозначения на граничните точки на тази реална част, след което да се произнесе за наличието на правен интерес от предявяването на иска за целия имот. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение