Определение № 4335 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3218/2025 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от Я. А. С. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Ч. против въззивно определение № 1006 от 3.07.2025г. по в.ч.гр.д. № 524/2025г. на Окръжен съд Велико Търново, с което е потвърдено разпореждане от 9.05.2025г. по гр.д. № 2866/2024г. на РС Велико Търново за връщане на подадената от него въззивна жалба с вх.№ 9478 от 24.04.2025г. поради неизпълнение в срок на дадените указания за внасяне на държавна такса. Жалбоподателят счита обжалвания акт за неправилен, поради което иска да бъде отменен. Твърди, че е заплатил дължимата такса в срок и я е представил, но „по неизвестни причини“ този факт не е отразен по делото. Срещу подадената частна касационна жалба не е подаден отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното: Настоящият частен жалбоподател е подал въззивна жалба срещу постановен първоинстанционен акт. Същата е оставена без движение за внасяне, в 7-дневен срок, на държавна такса в размер на 15лв. За указанията на съда страната е уведомена на 28.04.2025г.чрез процесуалния си представител. С разпореждане от 9.05.2025г. по гр.д. № 2866/2024г., РС Велико Търново е върнал така подадената въззивна жалба, защото е констатирал, че в определеният от него срок /т.е. до 5.05.2025г./, Я. А. С. не е представил доказателства за изпълнение на дадените му указания. Така постановения акт е бил обжалван, като към частната си жалба, жалбоподателят е приложил разписка, от която се установява, че още на 30.04.2025г. той е изпълнил дадените му указания, като дължимата такса е постъпила по сметка на съда на 2.05.2025г. Със сега обжалваното определение № 1006 от 3.07.2025г. по в.ч.гр.д. № 524/2025г., Окръжен съд Велико Търново е потвърдил постановения акт с решаващият мотив, че указанията на съда са не само за внасяне на таксата, но и за представяне на доказателства за това в съда и тъй като последното не е изпълнено, постановеният акт за връщане на жалбата е правилен. Частният жалбоподател обжалва така постановеният въззивен акт, като се позовава на две основания за допустимост, изискуеми съгласно препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК - по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поставяйки следните два въпроса:1. При положение, че след получаване на съобщението за нередовност на жалбата, изразяваща се в незаплащане на държавна такса, същата е внесена в указания срок по сметка на съда, отстранена ли е нередовността по смисъла на чл.262, ал.2, т.2 ГПК? и 2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на акта си да обсъди представеното доказателство, установяващо заплащане на таксата в срок и да изложи мотиви за това? Отделно се позовава и на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност, считайки че нередовност, по смисъла на чл.262, ал.2, т.2 ГПК, няма. Позовава се на определение, постановено по реда по чл.274, ал.3, т.1 ГПК по ч.гр.д.№ 445/2009г.на ІІІ г.о., което независимо че е постановено по въпрос, касаещ редовността на жалба, когато по делото не са представени доказателства за направено заплащане на държавна такса, е ирелевнатно пред вид различната фактическа обстановка, доколкото в случая по ч.гр.д.№ 445/2009г.на ІІІ г.о.- съдът не е дал указания на страната, че следва да представи доказателства за плащане на таксата, а в настоящия случаи – това е направено. Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по втория поставен въпрос, тъй като той е от значение за изхода на спора и е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената практика, съгласно която съдът дължи обсъждане в мотивите си на всички ангажирани доказателства. В случая, за определящ следва да се приеме безспорно установеният факт, че дължимата държавна такса е заплатена от страната в срок. Независимо, че съдът е дал на практика две указания – и за плащане на таксата в посочен срок, и за представяне в съда на доказателства за плащането, настоящият съдебен състав намира за решаващо първото от двете и след като страната е установила пред въззивния съд, че е заплатила дължимата такса, той е следвало да отчете това обстоятелство и да отмени първоинстанционното разпореждане. Обратният подход би бил твърде формалистичен, не само защото би дал превес на второто действие /по представяне на документа за внасяне на таксата/, но и защото в конкретния случай това би означавало страната да бъде принудена да предяви ново искане с правно основание чл.59, ал.9 СК, да се стигне до ново развитие на идентично производство, за което да се внасят нови такси, и това би било в нарушение на принципа за порпорционалност. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение