Определение № 1937 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3359/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на П. Ю. Т. чрез адв. Б. и на П. Д. Я. чрез адв. Е., против решение № 258 от 26.02.2024 г. по гр. д. № 1671/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив.

От ответниците по жалба – насрещни страни в производството, са постъпили отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с които считат, че липсват предпоставки за достъп до касация по жалбата на насрещната страна, която по съществото си е и неоснователна.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е цитираното въззивно решение, с което:

• е потвърдено решение № 260157 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 5864/2020 г. на Районен съд – Пловдив в частта, в която упражняването на родителските права по отношение на детето Д. П. Я., родено на 01.07.2013 г., е предоставено на бащата П. Д. Я. и е определено местоживеенето на детето при бащата;

• след отмяна на горното първоинстанционно решение в частта, в която е определена месечната издръжка, дължима от майката П. Ю. Т. на детето Д. П. Я. чрез неговия баща и законен представител П. Д. Я. в размер на 200 лв., е осъдена майката да заплаща такава в размер на 550 лв., считано от влизане на решението в сила, ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска от падежа й до окончателното й изплащане, а също и в частта, с която връщането на детето А. П. Я. от бащата на майката е постановено да се осъществи чрез съдействието на поне едно от там посочените пет физически лица (касационната жалба на П. Ю. Т.);

• след частична отмяна на първоинстанционното решение е предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето А. П. Я., родено на 15.06.2018 г. на майката П. Ю. Т., определено е местоживеенето на детето при майката, присъдена е месечната издръжка, дължима от бащата П. Д. Я. на детето А. П. Я. чрез неговата майка и законен представител П. Ю. Т. в размер на 500 лв., ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска от падежа й до окончателното й изплащане и е определен режим на лични отношения на бащата П. Д. П. с детето. Предмет на жалба е въззивното решение и в частта, в която (с оглед потвърденото решение на РС – Пловдив в частта относно родителските права върху детето Д. П. Я.) е определен режимът на лични контакти на това дете с нейната майка П. Ю. Т. (касационната жалба на П. Д. Я.).

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че от прекратен с развод граждански брак (сключен на 03.06.2021 г.) страните П. Д. Я. и П. Ю. Т. имат две деца – Д., [дата на раждане] и А., [дата на раждане] Същият е провел изслушване на родителите по реда на чл. 59, ал. 6 СК, съобразил е изготвените социални доклади на ДСП - П. от 24.02.2021 г. и на ДСП - Карлово от 17.03.2021 г., вкл. и последващия такъв, съдържащи констатации, че децата се отглеждат от бащата в дома му при неговите родители, съвместно с тях в [населено място], при много добри условия; че бащата е трудово зает и реализира доходи; че са постигнати отлични резултати от училищните изяви на детето Д., както и от извънучилищните, свързани с културно-образователното му развитие за посещение на уроци по пиано, английски език и пеене, конкурси и получавани награди в тези области; че жилищните условия при майката са подходящи; че нейната майка живее в Гърция, а брат ѝ в [населено място], но не поддържа чести контакти с тях; че детето Д. към момента на изготвяне на доклада е ученичка, а по - малкото дете А. не посещава детско заведение. Установил е също, че родителите не си сътрудничат в отглеждането и възпитанието на децата.

Отчел е предоставени по делото справки от ТД на НАП за размерите на осигурителните доходи на страните, както и постановление за отказ за образуване на досъдебно производство от 15.02.2018 г. на РП-Карлово, в което по повод на възникнал скандал на датата 30.12.2017 г. между съпругата П. Т. и съпругът ѝ П. Я., по повод на който с оглед констатирани данни за семейно насилие от страна на съпруга, е указано на П. Т. да упражни правата си по гражданскоправен ред, уреден в ЗЗДН, СК и ГПК. Взети са предвид събраните по делото множество гласни доказателства (показанията на разпитаните свидетели са обстойно и детайлно изложени в мотивите на съдебния акт), ангажираните доказателства за водени производства между страните по ЗЗДН, депозираните заключения по СПЕ и СМЕ, както и медицинска документация относно здравословни проблеми на детето А.. Прието е, че децата имат изградена емоционална връзка и с двамата родители ( заключението на съдебно – психологическата експертиза на в. л. О. Д.). Връзката с бащата е констатирано да е по – силна и доверителна, поради което той е посочен като значимият за децата възрастен. Отразено е, че емоционалната връзка на Д. с майката е силно редуцирана, детето отхвърля майка си, едновременно с което връзката не е прекъсната окончателно и детето се чувства наранено и отхвърлено от майката. Характерът на техните взаимоотношения е определен от експерта като травмиращ детето. За детето А. със заключението се обосновава, че по силата на възрастта си, все още има естествен афинитет към майката, но едновременно с това бил недоволен от отношението ѝ към себе си и към бащата и неговите родители. С оглед оспорване на първоначалното заключение по СПЕ, по делото е назначена повторна СПЕ (на вещото лице Д. В.), от заключението по която е установено, че: за детето Д. отношението спрямо бащата и разширеното му семейство е положително и стабилно във времето, като емоционалната връзка спрямо майката ѝ е в нестабилно, критично състояние; връзката с бащата е споделена, значима, преживява усещане за принадлежност; невъзможността на родителите на детето да се обединят около единен родителски модел и подход, е стресова/травмираща ситуация за децата; към момента на експертизата не са констатирани данни за наличие на „конфликт на лоялност“, нито клинични критерии на родителско отчуждение спрямо някой от родителите, но задълбочаващата се криза в родителските отношения крие риск от появата му. За детето А. се сочи наличие на данни за обективни затруднения в усвояването на нормативни езикови закономерности, в границите на възрастовата норма, дължащи се на невробиологични фактори, а социо – комуникативните умения отговарят на календарната възраст.

Според вещото лице при това дете се установяват признаци на невротичност, поради комплексни причини – възрастта му, недостатъчно добре развити умения за общуване, преживяване на ситуация на несигурност и нестабилност, объркващ и нехомогенен родителски стил. Сочи се, че детето има изградена емоционална връзка и с двамата родители; емоционалната връзка с майка му не е прекъсната, но е повлияна от конкретната житейска ситуация; възрастта на детето не му позволява да се ориентира правилно в сложните взаимоотношения между родителите; емоционалното му състояние е с маркирани прояви на тревожност и емоционално напрежение; не е установено наличие на клинични критерии за наличие на родителско отчуждение спрямо някой от родителите, нито данни за „конфликт на лоялност“; многократното оценяване на емоционалното състояние на детето, във връзка със съдебни процедури, експертът намира за неуместно и неподходящо, тъй като от една страна насочват вниманието на А. към трудна и болезнена за него област – родителски взаимоотношения, водят до ретравмиране, а от друга – наличните по делото оценки по никакъв начин не посочват необходимостта от специализирана работа и превенция, както по отношение на езиково-говорната дисфункция, така и по линия на описаната поведенческа проблематика; детето е в етап на развитие, в който предстои предучилищна адаптация, усвояване на академични знания и описаните дефицити, сами по себе си са предпоставка за обучителни трудности. Въззивната инстанция е отчела и заключението на експертите относно родителския капацитет на страните. За бащата е дадена висока оценка от гледна точка на покритие на необходимите критерии, на първо място на социално-трудовото му функциониране, както и в допълнение интелектуални способности и подкрепа на неговите родители. Дефицит в показателите на родителския капацитет се изтъква неспособността му за ефективна комуникация с майката на децата, с цел сътрудничество при изработването на единни родителски подходи в отглеждането и възпитанието им.

От друга страна, за майката е дадена средна оценка с водещ критерий – социално – трудовото функциониране, както и в допълнение интелектуални способности и декларираната ангажираност към развитието на децата. От правна страна въззивният съд е съобразил разпоредбите на чл. 9, пар. 1 от Конвенцията за правата на детето, чл. 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както и чл. 14 и чл. 47 от Конституцията на Република България, които признават и гарантират връзката между дете и родител. Намерил е, че при форми на липса на родителско сътрудничество за поддържане на естествената връзка родител – дете (какъвто е възприел и настоящия случай), даващи основание за обосновано предположение за поява от риск за родителско отчуждение, то подлежи на изследване липсата или наличието на данни за настъпило такова, както и за възникващи предпоставки, създаващи риск от настъпване на родителско отчуждение. Изложил е и съображения, че принципите за съблюдаване на най-добрия интерес на детето, както и мерките по чл. 59, ал. 7 и ал. 8 СК предвиждат съдът да определи при тяхното решаване изключване правомощието на съда да лиши родителя, при когото детето няма да живее (неотглеждащият родител) от всеки контакт и начин на общуване дългосрочно, повече от шест месеца, освен ако такава мярка не е била наложена (взета) при условията и по реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН). Прието е, че в резултат на провеждани производства по реда на ЗЗДН майката е била лишена сравнително дългосрочно от контакт с децата, което е създало обоснован риск от настъпващо родителско отчуждение, с оглед последователно поддържания отказ в последно време на детето Д. за контакт с майката, демонстриран изрично при изслушване му в проведеното съдебно заседание на 13.02.2024 г. пред втората съдебна инстанция. По същите съображения е направен извод, че по-малкото дете А. също дългосрочно и често не осъществява ефективен режим на лични контакти с майката, поради което се създава и при него обоснован риск от настъпващо родителско отчуждение, макар и в по-лека форма. Изложено е разбиране, че решаването на въпроса за упражняване на родителските права е предпоставено, на първо място, от желанието на родителите да отглеждат децата, което в случая безспорно се установява. По отношение на материалните възможности съдът е констатирал, че бащата П. Я. е с високи материални възможности за задоволяване на потребностите и на двете деца в битов, социален и културно-образователен план. Възможностите на майката П. Т. по степен е характеризирал като неидентични на тези на бащата, но е добавил, че в хода на съдебното дирене (във въззивното производството) същата установява трудова заетост със средни за страната постоянни доходи, които позволяват осигуряване на приемлив нормален стандарт на живот за отглеждане на децата, а и с оглед обитаваното от нея собствено жилище в [населено място] с добри условия.

Съобразен е и факта, че всеки от родителите е в някаква форма на партньорство с друго лице като при бащата е установен и по-широк кръг от лица – близки родственици, които активно предприемат действия по реализиране на помощ при отглеждането и на двете деца. Съобразено е и обстоятелството, че при изслушването си детето Д. формулира желание да остане да бъде отглеждано от своя баща. От друга страна, с оглед събраните гласни доказателства по отношение на майката е прието, че същата е подпомагана в житейски план и помощ ѝ е оказвана от кръг от лица, с които са в близко познанство или близки приятелски отношения. При тези данни второстепенният съд е обобщил, че влошените отношения между страните датират от преди настъпилата фактическа раздяла между тях, която влошеност в течение на времето е нараствала до степен на нетърпимост и особено остро след иска за развод. Налице са прояви на отрицателно отношение до степен на враждебност от единия към другия родител, намерили израз както в установените физически посегателства, така и в инициираните по реда на ЗЗДН производства за ограничаване възможността на майката за контакти с децата с мотив, че децата биват тормозени от нея поради предприемане на фактически и правни действия за защита на свои права на родител по законовия ред чрез сезиране на компетентните органи за това.

Решаващият състав е намерил, че проявеният остър конфликт в отношенията между родителите рефлектира негативно на връзката на децата с майката поради липса на възможност за ефективни и чести контакти с децата за нейното запазване. Изтъкнал е, че фактическите данни за откази на по - голямото дете от контакти с майката, сочат на настъпващо с интензивен характер родителско отчуждение. Прието е, че това се дължи в по - висока степен на отношението на бащата към майката чрез системно и съзнателно пренасяне на своя неприязън и конфликт в отношенията с децата към нея като подобни нарушения не са силно проявени при по-малкото дете А., но се проявяват в значителна степен при детето Д., за която е формиран извод, че не се създават условия за разграничаване от чувствата и отношението на бащата. Спрямо детето А. с оглед по-ниската му възраст (около пет години), е направено съждение, че то в по - висока степен се нуждае от преки грижи при неговото отглеждане и възпитание от майката.

С оглед осуетяване настъпването на родителско отчуждение при А., а и съобразно родителския капацитет на майката и събраните по делото доказателства, е направен решаващ извод, че родителските права върху него следва да се предоставят за упражняване на майката. Такива предпоставки не са установени при по - голямото дете Д., чието отглеждане и възпитание е предоставено на бащата. При определяне на режима на лични контакти, съставът на второстепенния съд е съобразил и данните за привързаност на двете малолетни деца, поради което за запазване на така създадените хармонични отношения между тях, е определен режим на лични контакти и отношения с цел да се организират периоди, в които децата да прекарват време съвместно и заедно при родителя, при когото пребивават. По отношение на режима на лични контакти на детето Д. с майката е намерил, че следва същите да се актуализират с оглед установеното влошаване във времето с висока степен на риск от настъпване на родителско отчуждение и неговото осуетяване с цел възстановяване и последващото запазване и нормализиране на отношенията им. В тази връзка е определил постепенен режим на лични контакти на територията на ДСП – П., в присъствието и съдействието на психолог, като интензитета на контактите се увеличава постепенно след изтичане на тримесечен период като мерки за преодоляване на приетия и установен риск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят – ищец П. Д. Я. прави искане за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като повдига следните правни въпроси, които счита да са обусловили правната воля на въззивния съд и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, а именно:

1. „Какви са критериите за предоставяне упражняването на родителски права на родителя и кой случай е „изключителен“ съгласно ППВС № 1/1974 г.?“;

2. „Длъжен ли е съдът да мотивира решението си за разделяне на децата, вкл. при изрично противопоставяне на единия родител за разделянето им, както и да обоснове извод, че разделянето им е в интерес на децата?“;

3. „Какво е обстоятелственото значение за извод за разделяне на децата, фактът, че децата преимуществено (повече от 4 години едното и от 5 години другото) се отглеждат от единия родител и никога не са се разделяли; че между децата съществува силна и топла емоционална връзка, отглеждат се в сигурна и спокойна среда и се развиват отлично на всички равнища и няма синдром на родителско отчуждение спрямо неотглеждащия родител?“;

4. „Какво е значението при определяне на кой от родителите ще бъде възложено упражняването на родителските права, по-високият родителски капацитет на единия родител и изградената от децата с него стабилна и здравословна емоционална връзка, при съпоставими други условия по критериите на ППВС № 1/1974 г.?“;

5. „При постановено разделяне на деца, следва ли съдът да определи такъв режим на лични контакти на родителите, че децата да бъдат максимално време заедно и в интерес на децата ли е укрепването на връзката между тях при раздяла на родителите?“;

6. „При установено критично ниво отношенията родител-дете, длъжен ли е съдът при определяне на мерките за лични контакти на детето с този родител, да ангажира активното сътрудничество на родителя за преодоляване на отношението на детето към него или се приема такъв ангажимент да има само отглеждащият родител; длъжен ли е съдът да обсъди препоръките, дадени от вещите лица спрямо всеки от родителите при определяне на мерките за лични контакти на децата и ако не ги приема да изложи мотиви затова?“.

Поддържа се, че по горните питания въззивното решение не е съобразено с ППВС № 1/1974 г. и решение № 22 от 06.07.2022 г. по гр. д. № 1241/2021 г. на IV г.о. на ВКС.

Обосновава се приложно поле и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи, че въззивното решение в обжалваната му от тази страна част е очевидно неправилен съдебен акт.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответницата П. Ю. Т. се иска селектирането й по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с твърдения, че по обуславящите изхода на делото в обжалваната му част правни въпроси, въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, респ. че тези релевантни въпроси са от значение точното прилагане на закона.

Поставените от тази страна въпроси (уточнени и конкретизирани от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК) се свеждат до комплексното и степенувано прилагане на критериите по ППВС № 1/12.11.1974 г. при преценката на съда относно родителския капацитет (възпитателски качества), вкл. значението на вината за разтрогване на брака и изразеното от детето при изслушването му предпочитание да живее при единия си родител, когато решава кому от двамата родители следва да предостави упражняването на родителските права върху детето, действайки в най - добър негов интерес; до обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при решаване на въпросите относно упражняване на родителските права, очертани в нормата на чл. 59, ал. 4 СК и преценени с оглед интересите на децата.

Твърди се, че по първото питане е налице отклонение с ППВС № 1/1974 г., решение № 516/30.12.2003 г. по гр. д. № 41/2003 г. на ВКС, II г. о. и решение № 60244/14.01.2022 г. по гр. д. № 784/2021 г. на ВКС, III г. о. Във връзка с второто питане се обосновава основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргументи за значението му за точното прилагане на закона.

Иска се също достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, вкл. и в частта относно постановения режим - като условия и ред, за връщане на детето А. на майката от неотглеждащия родител (бащата).

Настоящият състав на ВКС, III г. о. счита, че липсват основания за допускане на касационен контрол и по двете жалби на насрещните страни.

Първото питане, повдигнато и от двете страни касае критериите, които съдът е длъжен да съблюдава при определяне на кой от двамата родители следва да предостави упражняването на родителските права върху детето/децата. Въпросът удовлетворява обща предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за достъп до касация, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която касаторите се позовават. Според установената съдебна практика (изразена в ППВС № 1/1974 г. и доразвита от ВКС в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК ) решението за предоставяне упражняването на родителските права и произтичащите от това последици следва да се основава на интересите на децата, като такива обстоятелства са родителските качества, полагането на грижи и умения за възпитание, подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др., моралните качества на родителя, социалното обкръжение и битовите условия, възраст и пол на децата, привързаността между деца и родители и между децата, помощта на трети лица и др. Върховният съд подчертава, че решението на съда следва да се основава на обстоятелствата на конкретния случай в съвкупност, които могат да са от най-разнообразно естество. В съдебната практика е разяснено също така, че доколкото родителските качества и проявлението им имат най-голямо значение, а емоционалната връзка и изграденият родителски авторитет пред детето са резултат от проявлението на тези качества, то изборът на детето при кого предпочита да живее не следва да се игнорира от съда без състоятелни мотиви. В тази връзка относно значението на изрично заявената воля на детето и задължението на съда да се съобрази с тази воля, практиката е константна в разбирането си, че „мнението на близките и желанието на децата не са задължителни за съда; те се обсъждат наред с останалите обстоятелства и макар съдът да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и/или да има контакти с другия, във всички случаи следва да се зачете“. Обжалваното решение е постановено в съответствие с горните правни разрешения. Съдът е анализирал всички доказателства по делото, които са източник на данни за родителските, възпитателските и моралните качества на страните, като е преценил и интереса на децата. Решаващият състав е обосновал изводите си за предоставяне упражняването на родителските права спрямо ненавършилите пълнолетие деца на страните като е съобразил тяхната възраст, психологическо и емоционално развитие, рискът от появата на родителско отчуждение, материалните възможности и родителски капацитет на страните, както и възможността за помощ от близки лица при отглеждането на децата. Ето защо по поставения въпрос липсват предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Искането за селектиране на касационната жалба на жалбоподателя – ищец и по втория повдигнат от него въпрос е неоснователно. Същият е свързан със задължението на съда, вкл. и въззивния съд, чиято дейност е решаваща, а не проверяваща, да мотивира решението си – т.е. направените от него фактически и правни изводи, вкл. и защо счита, че следва да раздели децата между двамата родители при спор за родителски права и какви са аргументите за това. И тук въпросът е обуславящ изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпроса е създадена последователна съдебна практика на ВКС, съгласно която за да се постанови такова разделяне, е необходимо да са налице сериозни причини, които съдът е длъжен във всеки един конкретен случай да изследва и да мотивира в решението си. В ППВС № 1/1974 г. и в решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК като примерни хипотези са посочени – голямата разлика във възрастта на децата, липса на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител, други обстоятелства от социален, здравословен, психологически характер и т. н. В тази връзка, отделното живеене на децата и предоставянето отглеждането и възпитанието на едни от децата при единия родител, а на други – при другия родител, не се изключва като разрешение в техен интерес, но налага изтъкването на сериозни причини. Преценката дали е в интерес на децата да живеят разделено следва да се реши при отчитане на конкретните, специфични с оглед възрастта на всяко от тях потребности и възможността те да бъдат задоволени от един от двамата родители. В практиката е застъпено и разбирането, че решението да се разделят привързани помежду си братя и сестри винаги е тежко, но след като родителите са поставили децата си в тази ситуация, съдът е длъжен да избере най - малкото зло за тях (в този смисъл са решение № 162 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 7228/2014 г. на III г.о. на ВКС, решение № 350 от 01.10.2012 г. по гр. д. № 477/2012 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 116 от 16.04.2014 г. по гр. д. № 5156/2013 г. на IV г.о. на ВКС). В случая въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика. При решаване на въпроса за предоставянето на родителски права и определяне режима на лични отношения, решаващият състав е съобразил данните от събраните по делото доказателства за преобладаващи откази от страна на по-голямото дете за контакти с майката, които са преценени като настъпващо с интензивен характер родителско отчуждение. От друга страна е взел предвид и данните за привързаност между двете деца, поради което с цел запазване на хармоничните отношения между тях, съответно е определил такъв режим на лични отношения с цел организиране на периоди, в които децата да прекарват време съвместно и заедно при родителя, при когото пребивават. Ето защо в случая преценката на въззивния съд за разделното съжителство на децата е извършена при отчитане на конкретните и специфични за делото обстоятелства, поради което по този въпрос не може да се осъществи достъп до касация.

Не могат да обосноват допустимост на обжалването и повдигнатите от касатора – ищец трети и четвърти въпроси, които нямат характеристика на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. За да е релевантен и удовлетворява общо основание за достъп до касация въпросът следва е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая страната е формулирала питания, които отразяват нейното становище за това, че в случая като баща е по – подходящия родител, комуто следва да се предоставят за упражняване родителските права спрямо двете деца (вкл. и върху детето А.), доколкото счита, че са налице предпоставките за това – изтъкнатия факт, че е определен за родителя с по-висок родителски капацитет; децата преимуществено се отглеждат от него, растат в сигурна и спокойна среда и се развиват отлично на всички равнища; между тях и бащата е изградена стабилна и здравословна емоционална връзка. С тези питания се изразява несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд относно упражняването на родителските права върху по – малкото от двете деца на страните и съпътстващите това мерки. По своето естество те съставляват касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение, които обаче не са предмет на производството по селектиране на жалбата (по чл. 288 ГПК), а са относими към стадия на разглеждането ѝ от ВКС (по чл. 290 ГПК), който обаче се развива след допуснат касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая липсват. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да е необходимо да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това (вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт). При отсъствие на общата предпоставка, искането за селектиране на жалбата по тези два въпроса, е неоснователно.

Последните две питания на жалбоподателя – ищец обобщено се отнасят до критериите, които съдът е длъжен да съобрази при определяне режима на лични отношения на детето с родителя, който не упражнява родителските права. Така поставен въпросът е релевантен, но по него не се открива поддържаното от страната противоречие с практиката на ВКС. По силата на указанията в раздел ІV от ППВС № 1/1974 г., съдилищата определят мерки за лични отношения между децата и родителя, на който не е предоставено упражняването на родителските права, като изхождат от обстоятелствата на конкретния случай и интересите на децата. Трябва да се определят подходящи лични отношения между родителите и децата по такъв начин, че да се създава нормална обстановка за поддържане на тези отношения, като това може да става не само със свиждания, но и чрез по-продължителен личен контакт с родителя, при когото децата не живеят постоянно. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителя, комуто са възложени родителските права, както и от разширения кръг роднини на майката и бащата.

Именно съобразявайки тези разрешения, въззивният съд в случая е определил такъв режим на лични отношения, който, както се посочи в мотивите по-горе, е съобразен с необходимостта от запазване на хармоничните отношения между децата и възможността те да прекарват време заедно. Изменил е и режимът на лични контакти на по - голямото дете с майката с оглед установения риск от настъпване на родителско отчуждение и с цел запазване, и нормализиране на отношенията им е постановил постепенен режим на контакти, в присъствието и съдействието на психолог, като мерки за преодоляване на този риск. В тази връзка, противно на тезата на страната, въззивният състав е ангажирал и сътрудничеството на родителя, спрямо когато е констатирана влошена връзка с детето. Предвид изложеното, в случая с обжалваното въззивно решение съдът е съобразил изцяло горните правни разрешения при определяне на режима на лични контакти на детето с неотглеждащия родител, поради което отсъства основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не може да обоснове допускане на касационно обжалване и втория въпрос на жалбоподателя – ответник, свързан с обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при решаване на въпросите относно упражняване на родителските права, очертани в нормата на чл. 59, ал. 4 СК и преценени с оглед интересите на децата. Този въпрос бе обсъден във връзка с първите питания на насрещните страни и изложението по него се припокрива като аргументация с вече изложеното по – горе, което изключва необходимостта да бъде повторено отново и тук. Освен това, страната повдига питането за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чието приложно поле не може да бъде обосновано предвид наличието на установена съдебна практика на ВКС по релевантния правен въпрос, с която, както се посочи вече, въззивният съдебен акт е съобразен.

Неоснователно е и искането на касаторите за допускане на касационен контрол, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, по жалбите на насрещните страни не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което искането за селектирането им не може да бъде уважено.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на III г. о.,