Определение № 3892 от 16.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2646/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.

С определение № 1732/22.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 13499/2025 г. на Софийски градски съд е оставена без уважение частната жалба на С. С. С. и М. С. Б. срещу определение № 9178/28.02.2024г. по гр. № 38080/2021 г. на Софийски районен съд, 39-ти състав, с което е оставена без разглеждане молба вх. № 20456/23.01.2024 г. по чл.248 от ГПК наименувана „насрещна въззивна жалба“, подадена от С. С. и М. Б..

Въззивният съд е приел, че с решение № 14966/13.09.2023г. по дело 38080/2021г. на СРС са отхвърлени исковете Т. В. З. срещу С. С. С. и М. С. Б., В. В. Ц., Д. К. И. и Я. К. И. за признаване за установено, че ищцата е собственик на имот с идентификатор *** по КККР, като ищцата е осъдена да заплати на С. С. С. сумата от 1800 лв., представляваща съдебни разноски. За това решение С. С. С. и М. С. Б. са уведомени на 25.09.2023 г. Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е подадена от Т. В. З.. С молба вх. № 20456/23.01.2024г., наименувана „насрещна въззивна жалба“, С. С. С. и М. С. Б. са поискали постановеното решение на първата инстанция да бъде изменено/ допълнено, като им се присъдят в пълен обем направените съдебни разноски, включително и тези, направени в производствата преди връщане на делото от ВКС. С определение № 9178/28.02.2024 г. районният съд е оставил без разглеждане молбата на С. С. и М. Б. от 23.01.2024г. като просрочена.

При тези данни въззивният съд е приел, че обжалваното пред него определение № 9178/28.02.2024 г. е правилно. Изложил е съображения, че началният момент, от който започва да тече срокът по чл.248 ГПК за подаване на молба за допълване или изменение на решението в частта за разноските, включително и по отношение на страната, която няма интерес да обжалва самото решение, тече от уведомяването й за решението, ако същото е обжалваемо. В конкретния случай постановеното от СРС решение е в полза на С. С. и М. Б.. Двете са уведомени за това решение на 25.09.2023г. От този момент за тях е започнал да тече срокът по чл.248 ГПК. В случая т.нар. „насрещна въззивна жалба“, която съдържа само искане по чл.248 ГПК, е подадена на 23.01.2024 г. и е просрочена. Позоваването от жалбоподателките на определение № 224/09.05.2016 г. по ч. гр. д. № 5263/2015 г. на ВКС е неоснователно, тъй като то е постановено при друга обстановка и не сочи изводи в подкрепа на тези на жалбоподателките. Срокът за подаване на молбата по чл.248 ГПК от С. и Б. е изтекъл на 09.10.2023г. и подадената едва на 23.01.2024г. молба по чл.248 от ГПК е просрочена.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от С. С. и М. Б..

Жалбоподателките поддържат, че съдилищата неправилно са приели тяхната въззивна жалба като молба по чл.248 ГПК и са се произнесли по този ред – първо районният, а след това и въззивният съд. Позовават се на практика на ВКС, според която в хипотеза като настоящата въззивният съд при постановяване на решението си по съществото на правния спор и при разпределяне на разноските по чл.78 ГПК следва да се произнесе и по тяхната въззивна жалба в частта за разноските, дължими за първата инстанция.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. При обжалвано в цялост първоинстанционно решение и в частта за разноските, следва ли да се приеме, че с подаването на насрещна въззивна жалба първоинстанционният съд е бил сезиран с молба на основание чл.248 ГПК;

2. Допустимо ли е обжалване на решението с подадена насрещна въззивна жалба само в частта за разноските, след като не е подадена молба по чл.248, ал.1 ГПК в предвидения за това срок;

3. Кой съд /районният или въззивният/ следва да разгледа и се произнесе по подадена в срока по чл.263 ал.2 ГПК насрещна въззивна жалба, имаща характер на молба по чл.248 ГПК.

По поставените въпроси обжалваното определение влизало в противоречие с определение № 224/09.05.2016 г. по ч. гр. д. № 5263/2015 г. на ВКС и определение № 769/19.04.2023г. по ч. гр. д. № 808/2023 г. II г. о., ВКС.

Отделно от това се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК - че произнасянето на районния съд по насрещната въззивна жалба е недопустимо, а оттам недопустимо е и обжалваното определение на въззивния съд. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, поради съществено нарушени основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, което ограничава правото на защита на ответника по въззивна жалба и нарушава равенството на страните в процеса.

Ответницата в производството Т. В. З. не взема становище по частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция по чл.248 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Постоянна е практиката на ВКС, че при действието на ГПК от 2008 г. с разпоредбата на чл.248 ГПК е създаден нов специален процесуален ред за допълване и изменение на съдебния акт в частта за разноските, поради което липсва правен интерес да се обжалва решението в тази част; че в новия ГПК няма правило, аналогично на чл.70 ГПК /отм./, според което решението на съда относно разноските може да бъде обжалвано с частна жалба, ако не се обжалва самото решение; че едва след произнасяне по искането за допълване или изменение на съдебния акт в частта за разноските постановеното определение по чл.248 ГПК подлежи на обжалване. В този смисъл са например определение № 43 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7056/2014 г., IV г. о., определение № 297 от 14.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4939/2013 г., II г. о., определение № 518 от 22.10.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 494/2012 г., I г. о., определение № 323 от 15.07.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 502/2019 г., III г. о., определение № 357 от 2.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2101/2020 г., IV г. о. и др.

В определение № 191 от 24.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4053/2017 г., IV г. о., се приема изрично, че въззивният съд не може да изменя първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК, когато не пререшава спора или не изменя първостепенното съдебно решение, в резултат на което се произнася наново за разноските, сторени и в двете инстанции, с оглед постановения резултат по материалноправния спор. В случаите, когато потвърждава решението, въззивният съд разглежда въпроса за съдебноделоводните разноски, сторени в първа инстанция, само ако недоволната страна преди това е искала допълване или изменение на първостепенния съдебен акт по чл.248 ГПК и постановеното по този ред определение е надлежно обжалвано с частна въззивна жалба. Трайна е съдебната практика, че когато във въззивната жалба се прави оплакване както срещу акта по същество, така и в частта за съдебноделоводните разноски, във втората част жалбата да се квалифицира като искане по чл.248 ГПК, което е от компетентността на първостепенния съд. Неприсъдени или грешно присъдени от първа инстанция разноски не могат да се търсят направо за първи път от въззивния съд.

Същото се сочи и в определение № 2639 от 15.09.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 1391/2025 г., II т. о., като се добавя, че при липса на подадена молба по чл.248 ГПК, с която ищецът да е заявил, че е недоволен от извода на първоинстанционния съд, че не следва да намали присъденото адвокатско възнаграждение като прекомерно, респективно развило се производство по чл.248 ГПК и без частна жалба срещу определение по чл.248 ГПК, с което молбата се оставя без уважение, въпросът досежно прекомерността на присъдения разход не може да бъде пререшаван. Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба срещу отхвърлителното решение, не може да обсъжда въпроса досежно евентуалната прекомерност на адвокатския хонорар, присъден с първоинстанционното решение, а единствено при отмяна на решението, следва с оглед изхода на спора да разпредели разноските, като се съобрази с приетия от първоинстанционния съд размер на същите.

В определение № 3491 от 23.12.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1687/2023 г., II т. о., се сочи, че редът за защита срещу първоинстанционното решение в частта за разноските при несъгласие на страната с определения от съда общ размер на подлежащите на възстановяване разноски е чрез молба по чл. 248 ГПК до постановилия решението съд. Когато несъгласието не е обосновано със съображения, свързани с конкретния изход на спора по предявения иск и обусловеното от това съотношение на дължимите се на всяка от страните разноски, а е обосновано с доводи за недължимост на част от разноските, по тези доводи компетентен да се произнесе е постановилият решението съд по реда на чл. 248 ГПК, а не сезираният с въззивна жалба срещу решението въззивен съд.

И на последно място – в определение № 518 от 10.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5552/2013 г., IV г. о., е прието, че процесуалният закон не предвижда възможност за обжалване на основния съдебен акт само в частта му за разноските, а това прави недопустимо и произнасянето на по-горната инстанция по такава жалба. Затова съставът на ВКС е приел, че атакуваното въззивно решение в частта, с която е изменено първоинстанционното решение в частта за присъдените разноски на страните, следва да бъде обезсилено и делото да се изпрати на първоинстанционния съд за произнасяне по реда на чл.248 ГПК по т. н. „насрещна въззивна жалба“, имаща характер на искане за изменение на постановеното от първоинстанционния съд решение относно тези разноски.

Обжалваното в настоящото производство определение № 1732/22.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 13499/2025 г. на Софийски градски съд съответства на тази трайно формирана практика на ВКС.

Сочените от частните жалбоподателки две определения на ВКС представляват изолирана практика, която не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По изложените по-горе съображения не са налице и поддържаните основания по чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не съществува вероятност обжалваното въззивно определение да е процесуално недопустимо, тъй като то е постановено в производство по чл.274, вр. чл.248 ГПК, а според трайната практика на ВКС, посочена по-горе, именно в такова производство съдът следва да се произнесе по „насрещна въззивна жалба“, имаща за предмет само оплаквания срещу първоинстанционното решение в частта за разноските. По същите съображения обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,