Определение № 806 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 331/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. П. А. от [населено място] срещу определение № 3680 от 26.11.2025 г. по в. ч. гр. д. № 3203/2025 г. на Пловдивския окръжен съд, с което след като е отменено определение № 11986 от 19.09.2025 г. по гр. д. № 13964/2025 г. на Пловдивския районен съд за допускане на обезпечение на предявения от Сграда в режим на етажна собственост с административен адрес гр. Пловдив, бул. „В. Априлов“ № 48 срещу В. П. А. иск за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 471,96 лв., представляваща разходи за поддръжка, управление и ремонт на общите части на сградата за периода от месец януари до месец декември 2024 г., ведно със законната лихва върху нея от 09.05.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, чрез налагане на запор върху банковите сметки на В. П. А. и е обезсилена издадената обезпечителна заповед, обезпечението е допуснато чрез налагане на същата обезпечителна мярка, но при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК - след внасяне от ищеца на гаранция в размер на 50 лв. Жалбоподателката счита обжалваното определение за неправилно и иска неговата отмяна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. С ТР № 1 от 21.07.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че определението, постановено от въззивния съд по повод жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което е допуснато обезпечение на иск или молбата за допускане на обезпечение е оставена без уважение, не подлежи на касационно обжалване. ВКС се произнася по тях, само когато са постановени за първи път от въззивния съд. След изменението на чл. 396, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 100/2010 г.) действието на това тълкувателно решение е запазено частично. С посоченото изменение в ал. 2 на чл. 396 ГПК е прието, че определенията, свързани с обезпечение на иска, подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, само когато въззивният съд отменя определение на първоинстанционния съд, с което е отказано обезпечение, и на свой ред го допуска. В разглеждания случай въззивният съд е отменил първоинстанционния съдебен акт за допускане на обезпечение и е обезсилил обезпечителната заповед, като обезпечението е допуснато чрез налагане на същата обезпечителна мярка, но при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК - след внасяне от ищеца на гаранция, поради което постановеното от него определение не подлежи на обжалване. Определението не би подлежало на касационно обжалване и съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК, тъй като предмет на производството е иск по чл. 422 ГПК с цена под 5000 лв. и решението по него е извън обхвата на касационния контрол (чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК). По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,