Определение № 5380 от 22.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 920/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 1473 от 18.12.2023 г. по в.гр. д. № 1507/2023 г. на АС – София, с което частично е уважен предявения иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Жалбоподателят - Прокуратура на Република България, чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното производство и за неправилност на постановеното въззивно решение. Оветникът в касационното производство Т. Д. Д., чрез процесуалния си представител, в писмено становище излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил решение № 318/19.01.2023 г. по гр.д. № 4520/2021 г. на ГС – София, е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на Т. Д. Д. сумата от 10 000 лв. представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение за престъпление по чл. 219, ал.4, вр. ал.З, вр. ал.1, вр. с чл. 26, ал. 1НК и чл. 219, ал. 4, вр. с ал.З, вр. с ал.2, вр. с чл.26, ал.1 НК, по което е оправдан с. присъда от 05.12.2016г.по н.о.х.д. № 3414/2010 г. по описа на СРС, 25-ми състав, влязла в сила на 21.12.2016 г, ведно с лихва за забава от 03.12.2018г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 10, ал. 3, пр.1 ЗОДОВ-сумата в размер на 10,00 лева - разходи за държавна такса, като е отхвърлен иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди за разликата над сумата от 10 000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева, както и иска за лихва за забава за периода 21.12.2016 г. до 02.12.2018г. Решението на въззивния съд в частта, с която е отхвърлен иска над присъдената сума от 10 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., не е обжалвано и е влязло в законна сила. Установено е, че с постановление по д.п. № 5397/2008г. по описа на СДВР, пр.пр. № 6649/ 2008 г. на СГП, предявено на 16.03.2010 г., ищецът Т. Д. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 219, ал.4, вр. ал.3, вр. ал.1, вр. с чл. 26, ал. 1НК и чл. 219, ал. 4, вр. с ал.3, вр. с ал.2, вр. с чл.26, ал.1 НК НК и му е била взета мярка за неотклонение „подписка“. Констатирано е, че срещу ищеца и още 12 лица е бил внесен обвинителен акт, за извършено продължавано престъпление, в периода 31.07.2002 г. - 07.11.2003г., в качеството му на длъжностно лице - изпълнителен директор на „Софийски имоти“ ЕАД, за сключването на 4 броя предварителни договори за покупко- продажба на недвижими имоти, при цени на недвижимите имоти по-ниски от пазарните и от това са последвали значителни щети за „Софийски имоти“ ЕАД в размер на 1 924 307 лева, като деянието е извършено умишлено и е за щети многократно надхвърлящи признака „особено големи размери“. Установено е, че по н.о.х.д. № 3414/2010 г. на СГС са проведени 23 съдебни заседания с участието на подсъдимия, като на част от тях ход не е даден и за период от около година производството по делото е било спряно, поради избирането на един от подсъдимите за народен представител. Наказателното производство е приключило с присъда № 328/05.12.2016 г. първоинстанционният съд, с която подсъдимия Т. Д. е бил признал за невиновен и го е оправдал по повдигнатото обвинение. Присъдата не е протестирана и е влязла в сила на 21.12.2016 г. По делото е прието заключение по психологическа експертиза, в която вещото лице е констатирало, че образуването на наказателното производство и свързаните с него процесуални действия са причинили у ищеца остър емоционален стрес, като в отговор на травматичното събитие в последствие е развил тревожно депресивно състояние с прояви на напрежение, тревожност, безпокойство, страх от осъдителната присъда, въпреки убедеността, че не е извършил престъпление. Вещото лице е посочило, че състоянието на ищеца продължава да се характеризира с емоционална нестабилност, потиснатост, безпокойство, тревожност и депресивите; наблюдава се засилена психологическа потребност от спокойствие и защита от неблагоприятни външни въздействия; заема пасивна житейска позиция, чувства се принуден на компромиси и приспособяване към обстоятелствата, такива, каквито са; проявява избирателност в контактите; чувства се непълноценен и дезориентиран; усещане за понесена тежка несправедливост, променила живота му в негативен план. По делото е прието и заключение по съдебно - медицинска експертиза, в която вещото лице е посочило, че стресът не е причина за възникване на хиперурикемия /повишени нива на пикочна киселина/ и нейната клинична изява в подагрозната криза и няма причинна връзка между появата на заболяването при ищеца и неговото обостряне. За да постанови своето решение въззивният съд приема, че за да бъде определен справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди e съобразена продължителността на воденото наказателно производство, което е в случая се е продължило 6 години от момента на привличане на ищеца като обвиняем, което според въззивния съд не се явява разумен срок за разглеждане на наказателното производство при съобразяване на тежестта на обвиненията, броя на подсъдимите и извършените процесуални действия и спирането на наказателното производство. При определяне размера на обезщетението е съобразена и наложената мярка за неотклонение „подписка“, която се явява най – леката възможна. Съдът е изтъкнал, че повдигнатото обвинение е за извършване от ищеца престъпление по служба, в акционерно дружество с еднолична общинска собственост и управление на имоти на Столична община, което предполага наличие на публичен интерес. Съдът е приел, че повдигнатото обвинение е накърнило доброто име на ищеца, довело до възникване на негативни отношения към него, злепоставило го е пред обществеността, в медиите, довело е до отрицателни промени в психологичното състояние на ищеца, която е продължаваща. За неоснователни са приети твърденията на ищеца за разрушените у деловите контакт. За неоснователно е прието и твърдениято, че ищецът е имал е не е имал възможност да полага труд, тъй като от приетите по делото доказателства е установено, че е продължил консултантската си дейност в областта на недвижимите имоти, а единствено е засегната възможността да заема обществени и ръководни длъжности. За неоснователно е прието и твърдението на ищеца, че здравословното му състояние се е влошило в следствие на повдигнатото му обвинение. Въззивният съд е приел, че определеното от първостепенния съд обезщетение в пълна степен репарира претърпените от ищеца неимуществени вреди претърпени в следствие на незаконно обвинение. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят Прокуратура на РБ,чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпроса: относно решаващите изводи на съда, въз основа на които се определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени по чл. 52 ЗЗД вр. чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика обективирана в т. II на ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т.3 и т.11 ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и основаната на тях практика формирана по реда на чл. 290 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения от жалбоподателя въпрос. Принципът за справедливост, съответстващ на обществения критерий за справедливост, от който следва да се ръководи съдът при прилагането на чл. 52 от ЗЗД е предмет на изобилно разясняване в съдебната практика в контекста на исковете за вреди по чл. 2 ЗОДОВ. Съгласно постановките на т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2014 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди и се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В обжалваното въззивно решение не се съдържа противоречие с посоченото становище, което да обосновава наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставния въпрос. Съдът е изложил мотиви относно релевантните действия на Прокуратурата, които са довели до увреждането и е съобразил във фактическата им последователност образуването на досъдебно производство, привличането на ищеца като обвиняем, наложената мярка за неотклонение „подписка“, която се явява най – леката предвидена в НПК, внасянето на обвинителния акт в съда, провеждането на двадесет и три открити съдебни заседания и постановяването на оправдателна присъда и продължителния период, в който е протекло наказателно производство – 6 години. По този начин съдът е процедил в съответствие с Постановление № 4 от 23.12.1968 г на ВС, според което "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението, сред които характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика, доколкото въззивният съд мотивирал решението си защо следва на ищеца да бъде присъдено обезщетение в размер на 10 000 лв. С оглед разпоредбата на чл.78 ГПК на ответника по жалба не следва да се присъждат разноски за настоящето производство, тъй като той не е направил искане за присъждане на такива в отговора на касационната жалба. Предвид изложените съображения, съдът