Определение № 1464 от 04.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1977/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. Д., [населено място], срещу решение № 762/07.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 436/2023 г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 337/21.10.2022 г. по гр.д.№ 9/2022 г. на Пернишки окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора против ЗД „Евроинс“ АД, [населено място], с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата над 20000 лв. до предявения размер от 50000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания от ПТП, настъпило на 16.08.2021 г. Подадена е и насрещна касационна жалба от ЗД „Евроинс“ АД в частта за уважаване на претенцията в размер на 20000 лв. Касаторът Г. Д. поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът ЗД „Евроинс“ АД въвежда основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК, съответно чл.287, ал.2 ГПК, и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 16.08.2021 г. е настъпило ПТП, между управлявания от ищеца (настоящ касатор Д.) мотоциклет и водач, чиято гражданска отговорност е застрахована при застрахователя, като на ищеца са причинени телесни увреждания. Решаващият състав е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40000 лв., като е отчел вида на уврежданията (многофрагментна и разместена фрактура на кости в зоната на дясното стъпало), извършеното лечение (две операции), възстановителния период от около 6 месеца, остатъчните трайни и необратими последици, съставляващи ограничение на движението на стъпалото, което променя походката и води до невъзможност и трудност при клякане, а заедно с това създава трудности в обичайни и ежедневни дейности, както и възрастта на пострадалия, необходимостта от чужда помощ, момента на настъпване на инцидента (2021 г.), обществено-икономическата среда и застрахователните лимити. Съставът на апелативния съд е приел, че пострадалият и делинквентът са допринесли в равна степен за настъпване на произшествието. Автомобилът, управляван от делинквента, е навлязъл в платното за движение, отнемайки предимството на моториста – пострадалия. Водачът на товарния автомобил е бил длъжен, като излизащ от крайпътна територия (в случая двор на ветеринарна клиника), да пропусне пътните превозни средства, които се движат по пътя, като не е изчакал мотористът да премине, а е навлязъл в пътното платно и по този начин е отнел предимството на двуколесното превозно средство, нарушавайки чл.37, ал.3 ЗДвП. Допуснато е нарушение на правилото на чл.25, ал.1 ЗДвП, според което всеки водач, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да завие наляво за навлизане по друг път, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобрази с тяхното положение, посока и скорост на движение. Разстоянието между двете превозни средства и скоростта на придвижване на моториста са позволявали последният да реагира чрез аварийно спиране, което е можело да осуети настъпването на ПТП, но вместо това пострадалият е предприел неправилна маневра изпреварване в зоната на кръстовище, като не е взел предвид подадения от водача на пикапа светлинен сигнал за завой наляво, с което е нарушил чл.42, ал.2, пр. послл ЗДвП и чл.43, т.2 ЗДвП. По тези съображения определеното обезщетение е намалено с Ѕ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Г. Д. не е поставил конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а се е позовал на неправилност на въззивното решение с оглед на приетия размер на обезщетението за неимуществени вреди и намаляването му с 50% поради принос на пострадалия за настъпването му. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на критериите, въз основа на които се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента съществува съдебна практика на ВС - ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в решения, постановени по сходни казуси. Според тази практика понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадалото от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия, намаляването на работоспособността. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая, въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Изследвал е тежестта и вида на уврежданията и как същите са се отразили върху физическото и психическото здраве на пострадалия, върху неговия емоционален и социален живот; съобразил е възрастта му, както е отчел и икономическата конюнктура в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на деликта. По отношение на приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД въззивното решение не е постановено в отклонение от постоянната практика на ВКС, обективирана в т.7 от ППВС № 18/18.11.1963г. и постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 21/03.02.2017г. по т.д. № 437/2016г. на ВКС, II т.о., решение № 169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 198/03.02.2017г. по т.д. № 3252/2015г. на ВКС, II т.о. и други, по смисъла на които принос по чл.51, ал.2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането. Прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. Въззивният съд е установил принос на пострадалия, като се е аргументирал в какви точно действия се изразява съпричиняването на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, както и конкретната му степен. По тези съображения касационното обжалване не се допуска, а на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба не следва да се разглежда. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд