Определение № 2992 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4710/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №3643/02.10.2024г. на В. Д. К. срещу Решение №148/16.07.2024г. по в.гр.д. №255/2024г. по описа на Смолянския окръжен съд. Касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че изводите на въззивния съд не кореспондират на събраните по делото доказателства. В изложението се сочи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване като са формулирани следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди изявлението в нотариалния акт на родителите Д. С. К. и Ф. С. К., че даряват незастроен недвижим имот и да установи действителната воля на дарителите, която изключва построените в имота сгради?“ Този въпрос се поставя във връзка с твърдението на касатора, че съдът не е обсъдил изявлението в нотариалния акт, че се прехвърля незастроен имот, въпреки че в имота вече има построен гараж и построена в груб строеж жилищна сграда, т.е. очевидно волята на родителите е била да прехвърлят на сина си само незастроената част от имота, но не и сградите в него. По този въпрос се твърди произнасяне на съда в противоречие с решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г., ВКС, решение №115 от 1.11.2010г. по т.д. 939/09г., решение №26/26.4.2017г. по гр.д. №50246/16г. на ВКС, решение № 89 от 17.07.2009г. по т.д. №523/08г. на I ТО на ВКС, в които е прието, че тълкуването е подчинено, зависимо, производно мислене, което трябва да се съобразява със своя предмет и да съдейства за разкриване на съдържанието му, т.е. то винаги е дейност по установяване точния смисъл на предмета на тълкуване.

2. „Не следва ли да се приложи по аналогия посочената практика на ВКС, отразена в тълкувателно Решение №5/2015 от 18 май 2017 год. на ОСГК на ВКС, и да се приеме, че ако в нотариалния акт не фигурират построените в имота сгради, не са описани и не фигурират в удостоверението за данъчна или пазарна оценка, ако същите представляват самостоятелни обекти на правото на собственост, не намира приложение правилото на чл. 92 ЗС?“ Касаторът счита, че щом прехвърлителят е посочил в нотариалния акт, че прехвърля земята, без да посочва, че прехвърля и сградата, не е нужно да прави и съответно негативно изявление, с което още веднъж да определи предмета на прехвърлянето. С оглед на което твърди, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с приетото в посоченото ТР.

3. „ Длъжен ли е съдът да направи преценка от фактическа страна на всички спорни обстоятелства и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка?“, който въпрос се поставя във връзка с твърдението, че съдът едностранно е възприел събраните доказателства, в частност свидетелските показания, като не ги е преценил контекста на всички събрани доказателства в тяхната последователност и взаимовръзка. Счита, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №134 по гр.д. №3482/2018г.; решение №162 по гр.д. №7320/2013г., решение №24 по гр.д. №4744/2008г., решение №58 по гр.д. №408/2010г., решение №24 по т.д. №1040/2012г. и решение №98 по гр.д. №952/2010г., в които се приема, че в мотивите съдът обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата, съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост, като е необходимо да посочи защо възприема определени доказателства като недостоверни.

4. „ Какво е правното значение на признанието, че имотите са наследствени при равни квоти, материализирано в попълнената и подписана саморъчно и подадена лично на 15.09.2022г. от В. К. декларация, в която за жилищната сграда е посочено, че е построена през 1980г., за гаража че е построен през 1977г. и като собственици на двете сгради изрично е посочено, че са съсобствени с В. К. при равни квоти по 1/2 идеална част?“ Този въпрос касаторът поставя предвид становището си, че до 15.09.2022г. ответникът В. К. не е декларирал право на собственост върху недвижими имоти на свое име, не е заплащал данъци както за земята, така и за сградите, не е демонстрирал по никакъв начин намерение за своене или собственически права върху тях, а признанието на факт, съдържащото се в подадената декларация съдът следва да прецени на осн. чл. 175 ГПК с оглед всички обстоятелства по делото. В този смисъл счита, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение №24 по т.д. №1040/2012г., решение №98 по гр.д. №952/2010г. на ВКС; решение №24 по т.д. №1040/2012г., и решение №127 по гр.д. №637/2009г. на ВКС, в което се приема, че декларирането на имота и заплащането на данъци за целия имот /и сгради/, съставлява също обективиране на намерението да се свои имота за себе си, действия, на които ответникът по никакъв начин не се е противопоставял.

5. „ Кой е началният момент на давностното владение, осъществено от родителите на страните- построяването на сградата като самостоятелен обект, отделен от земята или от довършването на сградата?“ Касаторът твърди, че разрешението на въззивния съд по този въпрос е в противоречие в Решение №277 от 17.08.2011г. по гр. д. №1067/2010г., решение №188 от 28.03.2002г. по гр. д. №559/2001г. и Решение №958 от 15.12.2009г. на ВКС по гр. д. №2246/2008г.

6. „Каква е разликата между владението и търпимите действия и следва ли посочените по-горе действия, извършвани от бащата Д. К. в продължение на повече от 20 години да се приемат като търпими?“ Този въпрос касаторът поставя поради несъгласието му с извода на въззивния съд, че допускането от ответника на родителите и на племенницата му да живеят в неговата жилищна сграда представляват „търпими действия“. Счита, че в противоречие с решение №483/11.12.2012г. по гр.д. №493/2012г. на ВКС е приетото от въззивния съд, че извършеното от родителите на страните строителство със собствени средства на гараж през 1977г. и на жилищна сграда в периода 1980г.-1985г., довършителни работи в следващите години, електрификацията на сградата през 2001г., извършеното от тях разпределение на жилищните етажи на двете им деца и приемането на това разпределение от тях; изграждане на двата входа на приземния /избения/ етаж с два електромера, декларирането на имотите като СИО и платените данъци са търпими действия, а не покриват съдържанието на правото на собственост, въпреки, че до смъртта си бащата се е възприемал като собственик.

Ответникът по касационната жалба – В. К., чрез депозирания чрез адв. Н. М. писмен отговор, моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като оплакванията в жалбата са неоснователни. Счита, че въззивният съд е изложил подробни и последователни мотиви, като, след задълбочено обсъждане на събраните доказателства, е отговорил на всички, поставени от жалбоподателя въпроси. Развити са подробни съображения за недопустимостта на касационното обжалване във връзка с всеки от поставените от касатора въпроси, както и подробно становище за неоснователността на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от В. Д. К. срещу В. Д. К. положителен установителен иск за собственост за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на основание наследствено правоприемство, извършена неформална делба и давностно владение, продължило повече от 13 години, на следните недвижими имоти, находящи се в [населено място], [община], а именно: жилище със застроена площ 81 кв.м., находящо се на втори жилищен етаж от жилищна сграда, състояща се от приземен и два жилищни етаж, ведно със 1/2 идеална част от сутерена, състоящ се от гараж и две стаи, както и 1/2 идеална част от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземлен имот пл. № 32 с площ 1697кв,м., за който е отреден УПИ [№], кв. 11 по ЗРП на [населено място] при описите граници, както и на 1/2 идеална част от гараж със застроена площ 24 кв., построен в същия имот. В условията на евентуалност ищцата е предявила срещу ответника положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал.1 от ГПК да бъде прието за установено по отношение на ответника, че тя е собственик на основание наследствено правоприемство от родителите си Е. М. К. /Д. С. К./ и Ф. С. К., на 1/2 идеална част от триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 73 кв.м., се състояща се от приземен и два жилищни етаж и 1/2 идеална част от гараж със застроена площ 24 кв., ведно с правото на строеж върху поземлен имот пл. № 32 с площ 1697кв.м., за който е отреден УПИ [№], кв. 11 по ЗРП на [населено място] при описаните граници, като моли да бъде отменен Нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити на основание приращение по чл. 92 от ЗС чрез строителство в собствен имот акт №124, т.2, дело №174/05.06.2023г., с който ответникът е признат за собственик по приращение на описаната жилищна сграда и гараж, като издаден без да са налице посочените в него основания.

Ответникът е оспорил предявените искове.

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният иск по чл.124, ал.1 от ГПК да бъде признато за установено, че ищцата е собственик на процесните недвижими имоти, находящи се в [населено място], [община], въз основа на неформална делба и давностно владение, продължило повече от 13 години, като е уважил предявения в условие на евентуалност иск, и е приел за установено, че ищцата е собственик по наследствено правоприемство от родителите си Е. М. К. и Ф. С. К., на следните недвижими имоти: 1/2 ид. част от триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 73 кв.м., състояща се от приземен и два жилищни етажа и 1/2 ид. част от гараж със застроена площ 24 кв., които сгради са разположени в поземлен имот пл. № 32 по ЗРП на [населено място], общ. М., с площ от 1697 кв.м. ведно с правото на строеж за тази част върху поземления имот. Отменил е нотариален акт за право на собственост върху недвижими имоти, придобити на основание чл. 92 от ЗС чрез строителство в собствен имот №119, том I, рег. №1302, дело №110 от 05.06.2023г., с който В. К., е признат за собственик на основание приращение по чл. 92 от ЗС, чрез строителство в собствен поземлен имот, на триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 73 кв.м., и 1/2 идеална част от гараж със застроена площ 24 кв., построени в поземлен имот пл. № 32 по ЗРП на [населено място], общ. М..

По въззивна жалба на В. К., въззивният съд е отменил първоинстанционото решение в частта му, с която е признато за установено в отношенията между страните, че В. К. е собственик въз основа на наследствено правоприемство от родителите си Е. и Ф. К. на процесните имот, както и в частта му, с която е отменен е нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по приращение по чл. 92 от ЗС чрез строителство в собствен имот №119 от 05.06.2023г., с който ответникът К. е признат за собственик на осн. чл. 92 от ЗС, чрез строителство на същите имоти.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно, че страните по делото са сестра и брат и са законни наследници- деца на Ф. С. К. /Ф. С. К./, починала на 18.02.2016г. и на Е. М. К. /Д. С. К./, починал на 14.05.2017г.

Приел е за установено също, че с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност и наследство №62, том II, дело №62/1987 от 23.12.1987г. наследодателят на страните Д. К. по време на брака му с Ф. К., е признат за собственик по давностно владение и наследство на празно дворно място от 1697 кв.м., съставляващо имот пл.№32 по кадастралния план на [населено място], П. област.

С договор за дарение от 09.06.1988г., обективирано в нотариален акт №11, том І, дело №34/1988г., Д. С. К. и съпругата му Ф. С. К. са дарили на сина си В. Д. К. описания по-горе имот - празно дворно място от 1697кв.м., съставляващо имот пл. №32 по кадастралния план на [населено място], М. община.

С Нотариален акт за собственост №119, том 1, рег. №1302, дело №110 от 05.06.2023г., ответникът В. К. е признат за собственик на недвижими имоти – лично имущество по смисъла на чл.22, ал.1 от СК, придобити на основание приращение по чл. 92 от ЗС, чрез строителство в собствен поземлен имот, придобит на основание дарение, а именно: на триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 73 кв.м., състояща се от: на първи етаж- гараж, две стаи и баня с тоалетна, на втори етаж – две стаи, кухня, баня с тоалетна, коридор, две тераси и вътрешно стълбище, трети етаж – две стаи, кухня, баня с тоалетна, коридор, две тераси и вътрешно стълбище, подпокривно пространство със статут на търпим строеж, по смисъла на § 127, ал.1 от ПР на ЗИД на ЗУТ и едноетажна масивна сграда –гараж, със застроена площ от 24 кв.м, със статут на търпим строеж по смисъла на § 127, ал.1 от ПР на ЗИД на ЗУТ, които сгради са разположени в поземлен имот пл. № 32 по ЗРП на [населено място], общ. М., одобрен със Заповед №РД-123а/10.10.1991 г. на Кмета на [община], с площ от 1697 кв.м.

С оглед описаната фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че ответникът В. К. е придобил правото на собственост върху процесната жилищна сграда към момента на завършването й в груб строеж, когато е станала годен самостоятелен обект по приращение- като собственик на имота, в който е построена, дарен от родителите му с посочения нотариален акт №11, дело №34/1988г. От показанията на св. С. Б. /съпруга на ответника/ е приел за установено, че към 1994г., когато тя е заживяла във фактическо съжителство с ответника, процесната жилищна сграда е била довършена в груб строеж, имала е покрив, но не е била годна за живеене. От показанията на свидетелите М. К. и Е. С. съдът е приел за установено, че жилищната сграда е строена от бащата на страните, който е бил бригадир на строителна бригада с помощ на приятели, но е посочил, че е ирелевантно за правото на собственост кой и с чии средства е построил процесната жилищна сграда.

Позовавайки се на константната съдебна практика, според която при прехвърляне на земята, приобретателят придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично от предмета на сделката, въззивният съд е счел, че прехвърляйки през 1988г. неурегулирания имот пл. №32 по кадастралния план на [населено място], родителите са прехвърлили на ответника и построеното върху него –довършен гараж и недовършена жилищна сграда, с довършването на която в груб строеж ответникът е станал собственик на основание чл.92 от ЗС по приращение. Тъй като по делото липсват твърдения и доказателства ответникът да е отстъпвал на баща си право на строеж, то последният не е станал собственик на същата след построяването ѝ. Посочил е, че според съдебната практика, самият факт на построяването на една сграда върху чуждо място от свое име и със свои средства не води до придобиване право на собственост върху построеното в полза на лицето, извършило строителството, ако липсва изрично волеизявление на собственика на земята в предписаната от закона форма за отстъпване право на строеж.

С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че ответникът, като собственик на дарения му имот пл. №32 е станал собственик по приращение на основание чл.92 от ЗС и на построените в него триетажна жилищна сграда и гараж, за които не са представени строителни книжа, но са издадени удостоверения за търпимост по § 127 от ПЗР на ЗУТ, и за които се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на основание приращение по чл.92 от ЗС №119, том І, рег.№1302, дело №110/05.06.2023г.

За недоказано е прието твърдението на ищцата, че от построяването на процесната жилищна сграда до смъртта си през 2017г. наследодателят на страните е упражнявал фактическа власт върху жилищната сграда явно, спокойно, непрекъснато повече от 10 години, поради което е придобил същата по давност на осн. чл.79, ал.1 от ЗС. Съдът е посочил, че от събраните по делото доказателства не се установява по категоричен начин от кога жилищната сграда е довършена и е станала годна за обитаване. От показанията на св.И. Й.-дъщеря на ищцата се установява, че баба й и дядо й са се преместили да живеят от старата в новата къща на втория жилищен етаж през 2009г., но същите не кореспондират на изложеното от св. Б., че през 2006г. преди да заминат за САЩ са закарали мебелите от апартамента в [населено място] в новата къща в [населено място], в която свекърът й и свекърва й се преместили да живеят преди внучката – св.И. Й. -да дойде да живее при тях. Съдът е приел, че родителите на страните са се преместили да живеят в процесната жилищна сграда през 2009г., но е счел, че липсват доказателства, установяващи необезпокоявано владение на цялата жилищна сграда и гаража с намерение за своене. Посочил е, че декларирането от бащата на страните Д. С. К. на целия имот пл.№32, в кв.11 по плана на [населено място], както и на триетажната жилищна сграда и гаража построени в него в приложената по делото данъчна декларация вх.№3318/30.05.1998г. при липсата на доказателства това да е станало известно на собственика, не представлява действие на отричане на неговите права. Предвид което съдът е приел, че от 2009г. до 2017г., когато е починал бащата на страните не е изтекъл 10-годишният давностен срок по чл.79, ал.1 от ЗС поради което е счел за недоказано възражението, че наследодателят Д. К. е придобил по давност процесната жилищна сграда и гараж. За основателни са счетени възраженията на ответника, че допускането на родителите и на племенницата му да живеят в неговата жилищна сграда представляват „търпими действия“, и не могат да се окачествят като фактическо владение, водещо до придобиване на имота по давност.

Доколкото не се установява наследодателите на страните да са придобили по давност процесните жилищна сграда и гараж, то те не са станали техни собственици, поради което и ищцата като техен наследник не би могла да придобие по наследство 1/2 ид.част от тези сгради на основание чл.5, ал.1 от ЗН.

Предвид което като неоснователен е отхвърлен евентуално предявеният иск, както и искането за отмяна на нот. акт №119, том І, рег.№ 1302, дело №110/2023г., с който В. Д. К. е признат за собственик на основание чл.92 от ЗС по приращение на процесните сгради.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По първите два въпроса в обобщен вид касаещи задължението на въззивния съд да обсъди изявлението на родителите Д. С. К. и Ф. С. К., съдържащо се в нотариалния акт за дарение, и да установи действителната им воля, че даряват незастроен недвижим имот, без построените в него сгради, не се установява наличието на основание за допустимост на касационно обжалване.

На първо място следва да се има предвид, че тълкувателно решение №5/2015 от 18 май 2017 год. е постановено по конкретния въпрос относно придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан в резултат на издадено от съдебния изпълнител постановлението за възлагане, поради което изложените разяснения не могат да се прилагат по аналогия във всички случаи на приращение по см. на чл. 92 ЗС. Както е посочено в него, процесуалноправната същност на публичната продан, произтичаща от регламентираната в ГПК поредица от процесуални действия, насочени към индивидуализация на имота, предмет на принудителното изпълнение, определя и специфичното приложение на материалноправната разпоредба на чл. 92 ЗС.

Не се констатира и тълкуването на волята на родителите, обективирана в нотариалния акт за дарение да е извършено от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора практика. Според константата практика на ВКС, възприета в решения №125 от 29.10.2019г. на ВКС по гр. д. №616/2019г., решение №120 от 22.10.2014г. по гр. д. № 2928/2014г., Решение №37 от 04.04.2017г. по гр. д. № 3180/2016г., при прехвърляне на земята, купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като предмет на сделката; запазването на собствеността върху сградата, отделно от земята, трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС. Следователно, изводът на въззивния съд е в съответствие със съдебната практика, и кореспондира на констатираното от него от фактическа страна, че доколкото към датата на дарението жилищната сграда не е била завършена и не е съществувала като самостоятелен обект на собственост, то същата била прехвърлена като прилежаща към терена.

По третия въпрос относно задължението на въззивния съд да извърши преценка от фактическа страна на всички спорни обстоятелства и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираната от касаторите многобройна практика. Напротив, в съответствие с установената съдебна практика, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в с оглед спорната пред него фактическа обстановка. Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на давносното владение са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но изхождайки от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивният съд. В хипотезата на чл. 172 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Именно такава преценка е осъществил въззивният съд в контекста на останалите събрани доказателства, и предвид констатираното противоречие, детайлно е анализирал показанията, като е посочил кои приема за достоверни и кои –не. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.

Във връзка с четвъртия въпрос следва да се отбележи, че и двете посочени от касатора решения касаят признание на иска, каквато хипотеза по настоящото дело не е на лице. Според константната съдебна практика, обективирана в Решение №980 от 30.12.2009г. на ВКС по гр. д. №3718/2008, решение №1329/11.07.1995г. по гр. д. №2372/94г. на ВС, и решение №1/19.03.2001г. по гр. д. №687/2001г. на ВКС, признанието на страната на неизгодни за нея факти е доказателствено средство, установяващо тези факти, което съдът следва да прецени съобразно разпоредбата на чл. 175 ГПК. Именно в съответствие с тази практика, въззивният съд е преценил декларираните данни в съвкупност с всички факти и обстоятелства, установени по делото, и въз основа на тях е направил своите изводи. Доколкото този въпрос се поставя във връзка с подадена от ответника данъчна декларация, следва да се посочи, че сами по себе си декларирането на имота, както и заплащането на съответните данъци не установяват по безспорен начин демонстрирано намерение за своене, а наличието на такова следва да се направи от съвкупния анализ на всички релевантни доказателства. В този смисъл не се констатира въззивният съд да е дал разрешение, противоречащо на установената съдебна практика, което да мотивира допустимостта на касационно обжалване по този въпрос.

Последните два въпроса доколкото са свързани с конкретни обстоятелства, твърдяни за осъществени по настоящото дело и изискват преценка на правилността на фактите, приети за установени от въззивния съд, не отговарят на изискванията за общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т. ГПК. Според разясненията в т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение / чл. 281, т. 3 ГПК /. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба / чл. 290, ал.1 ГПК /. Така поставени въпроси 5 и 6 изискват извършване на преценка на установените по делото факти досежно: степента на завършеност на постройката; годината, от която родителите са започнали да осъществяват фактическа власт; конкретните действия, чрез които тя е била осъществявана и дали те могат да се квалифицират като търпими, каквато преценка при произнасяне по допустимост, ВКС, действайки като съд по правото, а не по фактите, не може да направи в настоящия етап на производството.

В заключение настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установява разрешенията на въззивния съд по поставените въпроси да са в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика.

По тези въпроси е заявено и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но в тази връзка следва да се посочи, че липсват развити съображения съгласно разясненията в т. 4 на ТР №1/19.02.2010г. на ВКС по т. дело №1/2009г. относно значението им за точното прилагане на закона, във връзка с коя разпоредба се поставят, и по какъв начин ще допринесат за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Не е аргументирано значението им за развитието на правото, тъй като не е посочено кои законови разпоредби са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 1500.00 лева, определен съобразно представения договор и списък по чл. 80 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.