Определение № 60553 от 09.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1115/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Бургас, представлявана от кмета Д. Н., против въззивно решение № 102/25.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 375/2020 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е отменено решение № 31/21.02.2019 г. по гр. д. № 1402/2018 г. на Окръжен съд - Бургас и вместо това на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД Община Бургас е осъдена да заплати на С. К. С. и Д. П. С. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната дъщеря, настъпила на 25.04.2015 г. в [населено място] в резултат от пътнотранспортно произшествие в размер на сумата от по 25 100 лв. за всеки от тях (като част от искове с пълен размер от по 250 000 лв.), ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на увреждането - 25.04.2015 г. до окончателното й изплащане и са присъдени съдебни разноски. Решението е постановено при участието трети лица помагачи – Областна дирекция на МВР - Бургас и Агенция „Пътна инфраструктура“. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „Допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля?”; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни и ясни собствени мотиви и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да формира своите правни изводи по същество на спора след преценка на всички относими доказателства по делото с оглед разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК?“; 4. „При проведено успешно отблъскване на всички предпоставки по исковата претенция по чл. 49 33Д /според закона и практиката на ВКС на РБ/ и при събрани писмени доказателства, онагледяващи извършването на дейности в противовес на изложението в иска, налице ли са други основания за отхвърляне на иска като неоснователен или за отчитането на процент на съпричиняване, с който да се редуцира претенцията?“; 5. „Следва ли съда да обсъди изрично направените възражения за неприложимост на правни норми към действителната обстановка?“; 6. „Правилно ли са приложени разпоредбите на Наредба № 2/29.04.2004 г. за планиране и проектиране на комуникационно - транспортните системи на урбанизираните територии?“ и 7. „За приложимостта на нормата на чл. 153 от ГПК и за начина, по който следва да се определят връзките между всички събрани и относими към спора факти?“. Твърди, че първите шест въпроси са разрешени в противоречие с приетото в т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, а седмият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 190/07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г., IV г. о., решение 111/17.07.2018 г. по гр. д. № 3695/2017 г., III г. о., решение № 73/05.07.2018 г. по гр. д. № 3228/2017 г., III г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г., IV г. о. и др. и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд неправилно е приел, че мястото, на което е пресичала дъщерята на ищците съставлява пешеходна зона, а не пешеходна пътека, в противоречие с приетото по наказателното дело и е приложил разпоредбата на чл. 22, ал. 2 от Наредба № 2/29.06.2004 г. за планиране и проектиране на комуникационно - транспортните системи на урбанизираните територии. Сочи, че въззивният съд неправилно е приел, че в Наредбата не се съдържа легална дефиниция на „понятието пешеходна зона“, а такова е дадена в чл. 34, ал. 1 от същата. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касационната жалба С. К. С. и Д. П. С., подаден чрез адв. М. М., в който излагат съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Постъпил е отговор-становище от третото лице помагач Агенция „Пътна инфраструктура“, в който се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението и по същество същото следва да се отмени като неправилно. Третото лице помагач Областна дирекция на МВР - Бургас не взема становище. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Производството пред Апелативен съд - Бургас е по реда на чл. 294, вр. чл. 258 и сл. ГПК след като с решение № 104/02.10.2020 г. по гр. д. № 4252/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. е отменено решение № 52/19.07.2019 г. по в. гр. д. № 178/2019 г. на Апелативен съд - Бургас и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По делото е установено, че на 25.04.2015 г., около 10:20 часа, в гр. Бургас, по бул. "Тодор Александров" в посока пл. „Трапезица“ се е движил с ниска скорост товарен автомобил „И.“ с рег. [рег.номер на МПС] управляван от М. Л. в колона от автомобили. Преди кръстовището до супермаркет „Билла“ имало поставен знак Д17 „Пешеходна пътека“ и след него – напречна пътна маркировка М8.1 „Пешеходна пътека“. Преди товарният автомобил да стигне до пешеходната пътека, на това кръстовище не е имало пресичане от пешеходци. Л. решил да заобиколи спрелия в лявата лента преди пътеката лек автомобил и да премине частично с левите колела през тротоарния остров, за да се престрои в крайната лява лента пред кръстовището „Трапезица“, която била свободна от чакащи автомобили. В същото време пешеходката И. С., предприела пресичане по пешеходната пътека пред спрените МПС в посока към супермаркет „Билла“. Когато била в края на пресичането по пешеходната пътека, в този момент товарния автомобил, който бил в процес на заобикаляне на спрелия пред него лек автомобил, навлязъл в обхвата на пътеката и с предната дясна част на автомобила оттласнал пешеходката, която била съборена на пътя и в последствие прегазена от предното дясно колело на автомобила, попаднала под кабината и била влачена от елементите на окачването на колелото до самото спиране на автомобила в крайната лява лента, на 43 м. от мястото на удара. С влязла в сила присъда НОХД № 165/2016 г. по описа на Окръжен съд - Бургас водачът на товарния автомобил М. Л. е признат за виновен за извършеното от него ПТП, причинило смъртта на И. С., поради нарушаване от негова страна на правилата за движение, визирани в чл. 119, ал. 1 ЗДвП, според която разпоредба водачът на МПС е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре. Установено е, че бул. "Тодор Александров" е част от първостепенната улична мрежа на Община Бургас, тя е градска магистрала от 2-ри клас, по нея се изнася транзитния транспортен поток през града в посока север - юг и фактически се явява част от първокласен път I-9 в границите на гр. Бургас. Според СТЕ причина за произшествието са субективни и обективни фактори: субективните фактори са действията на водача Л., които са в нарушение на чл. 119 ЗДвП, а обективните фактори са недостатъци в организацията на движението по [улица]в участъка от [улица]до пл. „Трапезица“, създаващи предпоставки за ПТП с пешеходци. Допуснато е да има пешеходна пътека на една от най-натоварените улици в града, регулирана само с пътни знаци и маркировка, а според теорията и практиката пешеходното пресичане на такъв клас улици следва да става само на отделни нива (чрез надлез или подлез) и само в краен случай със светофарна уредба, която в случая не е работела (чл. 22, ал. 2 от Наредба № 2/29.06.2004 г. за планиране и проектиране на комуникационно - транспортните системи на урбанизираните територии). Съществувала е обективна възможност за предотвратяване на ПТП, ако към датата на настъпването му са били премахнати процесното кръстовище и маркираната пешеходна пътека, с което ще е обективно невъзможно пешеходци да пресичат на това място. Кръстовището и пешеходната пътека са били премахнати през м. октомври 2015 г., т. е. 6 месеца след процесното ПТП, по решение на ОбС - Бургас от 28.04.2015 г., като е била изградена бетонна ограда между двете пътни платна, а тротоара е бил преграден с висок парапет. При тези данни въззивният съд е приел, че процесната пешеходна пътека е обособено пешеходно трасе, пресичащо улица II-ри клас, за което безспорно се предвижда пешеходно преминаване на различни нива или светлинно регулирано. При това положение са налице недостатъци в организацията на движението в участъка, които са създали предпоставки за произшествието, т. е. за наличие на бездействие от страна на Община Бургас по изпълнение на вменените й задължения за осигуряване безопасността на движение на процесното кръстовище. Посочил е, че действително произшествието, причинило смъртта на дъщерята на ищците е в причинно-следствена връзка с виновното поведение на водача на МПС, но по делото са установени и други обективни фактори - недостатъци в организацията на движението в участъка, които са създали предпоставки за произшествието - в частност е допуснато да има пешеходна пътека на един от най-натоварените булеварди в града, която е регулирана само с пътни знаци и маркировка, т. е. са налице основания да приеме, че и двете изложени условия са необходими такива за настъпване на вредата и се намират в пряка и непосредствена причинна връзка с нея по см. на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, което следва да намери отражение при обезщетяване на вредите. Изложено е, че Общината не е изпълнила конкретно задълженията си за поддържане на пътищата, които стопанисва (в частност процесния път), вменени й с разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗДвП и с Наредба № 1/17.01.2001 г. за организиране движението по пътищата, като кръстовището и пешеходната пътека са били премахнати през м. октомври 2015 г., т. е. 6 месеца след процесното ПТП, въз основа на решение на ОбС Бургас от 28.04.2015 г. (прието три дни след инцидента), като е била изградена бетонна ограда между двете пътни платна, а тротоара е бил преграден с висок парапет. Изложено е, че този извод не би могъл да бъде променен от представените по делото писмени доказателства, от които е видно, че още в началото на 2010 г. Общината е кандидатствала по проект „Интегриран градски транспорт“, като на 26.11.2010 г. е сключен по този проект Договор за БФП по оперативна програма „Регионално развитие“, като с решение 1124/30.04.2014 г. е открита обществена поръчка за проектиране и реконструкция на съществуващото кръстовище „Трапезица“, на което се пресичат ул. "Струга", бул. "Тодор Александров" с ул. "Одрин" с нова организация на движение и въз основа на нея на 30.10.2014 г. е сключен и Договор за изпълнение на посочените дейности. И това е така, т. к. описаните по-горе действия (извършени през м. октомври 2015 г.) по осигуряване безопасността на пешеходците в този участък от пътя са били възможни и са извършени непосредствено след инцидента, независимо от предприетите преди това мерки за реконструкцията на кръстовището. При определяне размера на обезщетението съдът отчел необратимия характер на претърпените от ищците вреди, внезапността на загубата на дъщеря им, която към момента на ПТП е била на 28 години и обстоятелството, че завинаги са лишени от своето дете в разцвета на силите му, съществувалите приживе изключително близки взаимоотношения между тях, болезнения начин, по който последните преживяват смъртта на своето дете, както и непреодолимостта на болката от загубата му. Взел е предвид и характера на извършеното от общинските служители деяние, изразяващо се в бездействие, както и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, а и обстоятелството, че присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение – признаване, че действията на делинквентите са противоправни и ангажиране отговорността им, респективно тази на възложителя на работата им, за причинените вреди и е приел, че сумите от по 100 000 лв. за всеки от родителите, са от естество да репарират действително причинените неимуществени вреди така, както са установени в производството, а така определените обезщетения следва да се присъдят ведно със законната лихва от датата на деликта, в случая датата на смъртта - 25.04.2015 г., до окончателното изплащане. Посочил е, че в чл. 53 ЗЗД е установена солидарна отговорност за причинителите на вредата, ако увреждането е причинено от неколцина, което означава, че всеки от тях отговаря към увреденото лице за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер, а не съобразно приноса му. Тъй като ищците са заявили претенцията си като частична (за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 100 лв. за всеки от тях, като част от искове с пълен размер от по 250 000 лв.) въззивният съд е уважил исковете изцяло и е осъдил Община Бургас да заплати на С. К. С. и Д. П. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от по 25 100 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от датата на увреждането - 25.04.2015 г., до окончателното изплащане. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая липсва основание за допускане на касационното обжалване. Въззивното решение е валидно и допустимо. Претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е налице. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Следва да се посочи, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Поставените първи и трети въпроси са обусловили решаващата воля на съда и отговарят на общото основание за допускане на касационното обжалване, но същите не са решени в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора. При постановяване на въззивното решение съдът е анализирал всички събрани доказателства – писмени, гласни и СТЕ. Решението му е базирано както на фактите, обективирани в приложените писмени доказателства, така и на заключението на вещото лице по изслушаната експертиза. В съответствие с указанията на предходния касационен състав при новото разглеждане на делото вещото лице е повторно изслушано в о.с.з. по въпросите какво представлява пешеходната зона и дали местопроизшествието е част от пешеходна зона, която се пресича от улица от първостепенната улична мрежа. Не става ясно кои доказателства според касатора въззивната инстанция не е взела предвид и не е анализирала. Напротив, цялата доказателствена съвкупност е обсъдена във връзка и предвид възраженията и доводите на страните. С оглед изложеното по въпросите не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият поставен въпрос е изцяло неотносим, доколкото въззивната истанация не е препратила към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК. Посочила е, че фактическата обстановка по делото е правилно установена от първостепенния съд, но е приела, че предявените искове са основателни и е отменила първоинстанционното решение, с което същите са били отхвърлени. Четвъртият въпрос е поставен при условие – проведено успешно отблъскване на всички предпоставки по исковата претенция по чл. 49 33Д, при събрани писмени доказателства, онагледяващи извършването на дейности в противовес на изложението в иска, наличие на други основания за отхвърляне на иска като неоснователен или за отчитането на процент на съпричиняване, което не е било установено по делото. В случая, въззивният съд е приел, че всички елементи от фактическия състав на иска по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД са налице, като произшествието, причинило смъртта на дъщерята на ищците е в причинно-следствена връзка с виновното поведение на водача на МПС, но по делото са установени и други обективни фактори - недостатъци в организацията на движението в участъка, които са създали предпоставки за произшествието за които отговорност носи Община Бургас. Посочил е, че съгласно чл. 53 ЗЗД при установена солидарна отговорност за причинителите на вредата, ако увреждането е причинено от неколцина, което означава, че всеки от тях отговаря към увреденото лице за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер, а не съобразно приноса му. Петият въпрос е общо теоретично и хипотетично зададен, като касаторът не сочи кои негови възражения за неприложимост на правни норми въззивният съд не е обсъдил в мотивите. Повдигнатият шести въпрос не може да послужи за основание за допускане на касационното обжалване, тъй като се отнася до правилността на решението. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Седмият въпрос относно приложимостта на нормата на чл. 153 от ГПК и за начина, по който следва да се определят връзките между всички събрани и относими към спора факти е изцяло теоритично поставен. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че по него не се разкрива и бланкетно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано самото основание, т. е. какво е значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.