Определение № 50434 от 10.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1941/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Й. Т. от [населено място] против решение № 49 от 23.02.2022 г. по в. т. д. № 20213001000513/2021г. на Варненски апелативен съд, в частта, потвърждаваща решение № 721 от 03.11.2017 г. по т. д. № 1706/2016 г. на Варненски окръжен съд, с което предявените от „Юробанк България“ АД срещу касаторката искове с правно основание чл. 430 ТЗ са уважени за: разликата над 7000 евро до 50398.61 евро, представляваща главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 32454 от 21.12.07 г. и допълнителни споразумения от 09.09.2008 г. и 20.10.2010 г.; сумата 5037.67 евро – възнаградителна лихва за периода 03.01.2015 г. - 21.11.2016 г.; сумата 209.68 евро – наказателна лихва за периода 03.01.2015 г. - 21.11.2016 г.; сумата 162.22 евро – застраховки за периода 04.12.2015 г. - 21.11.2016 г. и сумата 180 лева – разноски за нотариални покани, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на иска – 15.12.2016 г. – до окончателното погасяване на задължението. В касационната жалба се поддържа недопустимост на въззивното решение (без да са изложени конкретни аргументи за това), нищожност на същото поради разглеждането на спора от незаконен състав предвид формирането му в нарушение на чл. 9 ЗСВ, както и неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Касаторката излага подробни оплаквания за това, че: въззивният съд не се е произнесъл по възражението й за нищожност на целия договор за кредит, вкл. и поради липсата на погасителен план към него; не е разгледал доказателствените искания по чл. 183 ГПК, които не са били допуснати от Варненски окръжен съд; неправилно е определил размера на задължението по договора за кредит съобразно договорената възнаградителна лихва към датата на сключването му. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли съдът при представяне на копия от писмени доказателства, при поискване от другата страна, да задължи страната да представи оригиналите на документите в определен срок и при неизпълнение да изключи от доказателствения материал по делото при изрично искане на страната по делото за представяне на оригинал на писмен документ на основание чл. 183 ГПК и с какъв акт на съда се изключват писмените доказателства; 2. Необходимо ли е повторно сезиране на въззивния съд във въззивната жалба за своевременно заявено искане по чл. 183 ГПК и неоттеглено искане; 3. При поискани и неоснователно отказани доказателствени искания при първоинстанционния съд, пасивността на страната при непосочване на нарушението във въззивната жалба основание ли е за преклузия пред въззивния съд; 4. Относно задълженията на въззивния съд при своевременно направено искане на документ по чл. 183 ГПК и неразпределена тежест на доказване пред първоинстанционния съд; 5. Въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е отстранил допуснатото нарушение на първоинстанционния съд, с което отказва искането по чл. 183 ГПК“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, съответно: противоречие с решение № 130 от 19.07.2017 г. по гр. д. № 4258/2016 г. на IV г. о., решение № 766 от 03.02.2011 г. по гр. д. № 1590/2009 г. на I г. о. и решение № 362 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 536/2010 г. на II г. о. (за първия въпрос); решение № 18 от 04.03.2022 г. по т. д. № 454/2021 г. на I т. о. (за втория въпрос); решение № 7 от 27.01.2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на III г. о. и решение № 26 от 19.03.2018 г. по гр. д. № 554/2017 г. на IV г. о. (за третия въпрос); решение № 40 от 17.06.2021 г. по гр. д. № 2041/2020 г. на I г. о. (за четвъртия въпрос); решение № 69 от 27.07.2020 г. по гр. д. № 2026/2019 г. на III г. о. (за петия въпрос). Освен това, касаторката релевира и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с практиката на СЕС (конкретно посочени решения), без обаче да е формулирала въпросите, които, според нея, са релевантни за спора. Заявени са също и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 3 ГПК – вероятна нищожност, аргументирана с твърдението, че делото е разгледано от незаконен състав, тъй като при формирането му не е спазено изискването на чл. 9 ЗСВ за случайно разпределение на делата, и очевидна неправилност – обоснована с оплакванията в касационната жалба за непроизнасяне по възражението на въззивницата за нищожност на целия договор за кредит и с доводите, касаещи размера на възнаградителната лихва. Ответникът по касация – „Юробанк България“ АД, [населено място] –моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 29.07.2022г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Варненски апелативен съд е приел за безспорно установено, че: Между „Юробанк и Еф Джи България“ АД (сега „Юробанк България“ АД), от една страна, и М. Й. Т., от друга страна, е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32454/21.12.07г., с който банката е предоставила на ищцата сумата 56 000 евро със срок на издължаване 360 месеца; Към договора са подписани допълнителни споразумения от 09.09.2008г. и от 20.10.2010г., с които кредитополучателят признава съществуващи задължения и в които е уговорен период на облекчено погасяване, както и конкретни размери на дължимите лихви за този период и след него; Вземането по процесния договор за кредит е предмет на две прехвърляния – първоначално е прехвърлено в полза на „Б. Ритейл Сървизиз“ АД с договор от 09.04.2008 г., а впоследствие е прехвърлено отново в полза на „Юробанк България“ АД с договор от 26.11.2009 г., като кредитополучателката е била уведомена за извършените цесии лично на 03.08.16г. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за неравноправност и съответно за нищожност на клаузата от процесния договор за кредит, регламентираща правото на банката да променя едностранно уговорената възнаградителна лихва при промяна на БЛП. За нищожни е приел обаче и клаузите от допълнителните споразумения за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва по съображения, че това води до анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. С оглед нищожността на клаузите за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на лихви, включени в анекси № 1 и № 2 към договора, решаващият състав е счел, че размерът на дължимите вноски не следва да се определя по приетите с анексите погасителни планове и съобразно предвидените в тях гратисни периоди, респективно кредитополучателят не е обвързан от последвалите сключването на договора промени (увеличения) в размера на лихвата, които са резултат от едностранна промяна на БЛП, извършена на основание признатите за неравноправни и нищожни договорни клаузи. Поради това е приел, че задълженията по договора следва да бъдат определени при съобразяване на постигнатото между страните съгласие възнаградителната лихва за срока на договора да е в размер на първоначално уговорения от тях, тъй като частичната нищожност на договора по отношение възможността на банката едностранно да променя лихвения процент не освобождава кредитополучателя от задължението му за заплащането на лихва по кредита. На база заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза, във варианта, при който изчисленията се извършват съобразно размера на първоначално договорения лихвен процент и без уговорките в допълнителните споразумения, решаващият състав е счел, че дължими са сумите: 50398.61 евро – непогасен остатък за главница; 5037.67 евро – договорни лихви за периода 03.01.2015г. - 21.11.2016г. и 209.68 евро – наказателните лихви, за които суми претенциите са счетени за основателни. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси (с уточнението, че формулировката по т. 5 не представлява „въпрос“ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а твърдение на страната за допуснато процесуално нарушение) не могат да обосноват допускане на касационния контрол. Въпросите касаят приложението на чл. 183, ал. 1 ГПК и оплакването на касаторката, че съдът е отказал да се произнесе по искането й да бъде задължена другата страна да представи оригиналите на всички приложени към исковата молба доказателства. По отношение на тях обаче не е налице поддържаното основание. За да остави без уважение заявеното едва в последното съдебно заседание искане на въззивницата за представяне на оригиналите на посочените доказателства, решаващият състав е счел, че същото е преклудирано, доколкото във въззивната жалба изобщо не е релевирано оплакване за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд. Този извод на съда е изцяло в съответствие със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което ясно е посочено, че служебната проверка на въззивния съд обхваща само валидността и допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционното решение, като при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба не се дължи служебна проверка на неговата правилност, освен ако не следва да се приложи императивна материалноправна норма или когато въззивната инстанция е длъжна да следи за интереса на определена категория лица, каквато настоящата хипотеза не е. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като в изложението не са формулирани конкретни въпроси, а са изложени единствено твърдения за противоречие на въззивното решение с актове на СЕС. Настоящият състав преценява, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност и вероятна нищожност. Съгласно установената практика на касационната инстанция, очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторката е аргументирала това основание с доводи за нарушение на материалния и процесуалния закон и с необоснованост на решението, които обаче не покриват изведените в практиката критирии за „очевидна“ неправилност. На последно място, не може да се счете, че обжалваният акт е и вероятно нищожен – същият е постановен от надлежен орган, който е функционирал в надлежен състав. Преди всичко, следва да се посочи, че нарушения, свързани с разпределението на делата на случаен принцип съгласно ЗСВ, каквото твърдение поддържа касаторката, не водят до невалидност или недопустимост на съдебното решение, а може да е предпоставка за търсене на дисциплинарна отговорност или, ако са допуснати нарушения на материалния закон, други съществени процесуални нарушения или необоснованост, да обуслови неговата неправилност. Независимо от това, в случая такива нарушения не се констатират. Първоначалният докладчик по делото – съдия М. И. Х., член на III състав – е бил определен чрез системата за електронно разпределение и принципът за случаен подбор е спазен, видно от приложения протокол от 23.07.2021 г. Извършеното впоследствие с протокол от 20.09.2021г. преразпределение на делото на друг докладчик – съдия Женя Д. – не е в нарушение на закона. Основание за същото са заповед № РД-0555/14.09.2021 г. и заповед № РД-0558/15.09.2021 г. на административния ръководител на Варненски апелативен съд, с първата от която е прекратено командироването на съдия М. Х. във ВАС (поради командироването й във ВКС), а с втората – съдия Женя Д. е командирована в Търговско отделение на ВАС, разпределена е като член на Трети състав и е разпоредено тя да разгледа насрочените и несвършени от съдия М. Х. търговски дела, включително и тези, които са образувани след прекратяването им и връщането им за администриране от съдия М. Х., каквото именно е било и в. т. д. № 439/2021 г., преобразувано впоследствие под № 513/2021 г. Що се отнася до разпределението, извършено с протокол от 13.08.20021 г. по в. т. д. № 439/2021 г., с което като членове на съдебния състав са определени съдия Г. Й. и съдия М. М., същото не е в нарушение на чл. 9 ЗСВ, тъй като е в изпълнение на заповед № РД-0420/06.07.2021 г. на административния ръководител на Варненски апелативен съд и е в съответствие с изрично предвидената за това възможност в т. 13.5 от Вътрешните правила за случайно разпределение на делата в Апелативен съд-Варна – документ, който е надлежно публикуван на интернет-страницата на съда и е обществено достъпен. С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на изрично искане, не се обсъжда въпросът за дължимостта на разноски на ответника по касация. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК