Определение № 300 от 20.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1317/2020 г.

Производството по делото е образувано по:

1. частна касационна жалба, вх. № 36079/18.03.2019 г. по регистъра на Софийски градски съд (СГС), подадена от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] и седалище гр. София срещу определение № 5230 от 27.02.2019 г. по ч. гр. д. № 631/2019 г. на СГС, IV - „В“ въззивен състав в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на дружеството, вх. № 5130665/13.08.2018 г. срещу определение от 30.07.2018 г. по гр. д. № 18678/2018 г. на Софийски районен съд (СРС);

2. частна касационна жалба, вх. № 39109/21.03.2019 г. по регистъра на СГС, подадена от адв. К. И. Б. срещу горното определение на СГС в частта, с която е оставена без уважение частната й жалба, вх. № 5186897/15.11.2018 г. срещу определение № 520074/30.10.2018 г. по гр. д. № 18678/2018 г. на СРС и

3. частна жалба, вх. № 95261/23.07.2019 г. по регистъра на СГС, подадена от адв. С. А. К. срещу определение № 16521/05.07.2019 г. по цитираното по - горе ч. гр. д. № 631/2019 г. на СГС.

По подадените частни жалби настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното.

Жалбите са процесуално недопустими и следва да бъдат оставени без разглеждане, а производството по делото - прекратено.

Относно първите две частни жалби.

С обжалваното определение на въззивния градски съд частните жалби (на посоченото по-горе търговско дружество и адвокат Б.) срещу определения на СРС по гр. д. № 18678/2018 г., обективиращи произнасяне по молби по чл. 248 ГПК - за изменение на постановеното по делото решение (№ 430433/15.06.2018 г.) в частта за разноските и за изменение (на свой ред) на постановеното в производството по чл. 248 ГПК определение в частта за разноските, са оставени без уважение. Делото е било с предмет претенцията по чл.124, ал. 1 ГПК на Б. К. Д. срещу „Топлофикация София“ ЕАД, че не дължи на дружеството сумата от 1 117. 66 лв. –цена на доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден обект, определена съобразно правата на ищеца в имота.

Атакуваното определение не подлежи на касационно обжалване. Съгласно чл.274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. По силата на изричната разпоредба на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК определението за изменение на решението в частта за разноските се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. В случая постановеното първоинстанционно решение по предявеният иск с цена от 1 117. 66 лв. е подлежало на въззивно (жалба обаче срещу него не е постъпила), но не и на касационно обжалване, съгласно изричното правило на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Ето защо, обжалваното въззивно определение, постановено по частни жалби срещу произнасяне по реда на чл. 248 ГПК - за изменение на съдебни актове (решение и определение по чл. 248 ГПК) в частта за разноските по дело с предмет горния отрицателен установителен иск, не подлежи на последващ инстанционен контрол. Затова подадените срещу него две частни касационни жалби се явяват процесуално недопустими и следва да бъдат оставени без разглеждане, а образуваното по тях производство по настоящото дело се прекрати.

Третата частна жалба е също недопустима.

С нея се атакува определение на СГС, с което е оставено без уважение искането на адв. С. К. – пълномощник на ищеца Б. К. Д. за изменение на постановеното по – рано от същия съд, в производство по чл. 248 ГПК, въззивно определение в частта за разноските. Това определение по чл. 248 ГПК няма самостоятелно битие и представлява неразделна част от предходното определение на СГС по същото дело, с което този съд се е произнесъл по частните жалби на „Топлофикация София“ ЕАД и адв. Б. – пълномощник на ищеца Д., изготвила отговор на молбата на дружеството с правно основание чл. 248 ГПК. При приложение на цитираното по – горе правило на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, след като в случая цената на иска е под 5 000 лв., като вече се изтъкна и се касае за гражданско дело (вж. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК), въззивното решение би било необжалваемо, а следователно е необжалваемо и определението по чл. 248 ГПК. Този извод съответства както на изричната процесуална норма на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, така и на преобладаващата практика на ВКС, която настоящият състав споделя. Тази практика се съдържа в Определение № 427/10.07.2014 г. по гр. д. № 3944/2014 г. на ВКС, I г.о., Определение № 529/13.08.2013 г. по ч. гр. д. № 2859/2012 г. на ВКС, II г.о., Определение № 563/14.10.2014 г. по ч. гр. д. № 5431/2014 г. на Първо Г.О., Определение № 679 от 10.12.2014 г. по ч. гр. д. № 6772/2014 г. на ВКС, I г.о., Определение № 19/11.01.2012 г. по т. д. № 862/2011 г. на ВКС II т.о., Определение № 2/03.01.2013 г. по ч. гр. д. № 568/2012 г. на ВКС II г. о., Определение № 152/1.06.2016 г. по гр. д. № 1896/2016 г. на ВКС, I г.о., Определение № 587/17.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4532/2018 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 132/26.03.2019 г. по ч. гр. д. № 1031/2019 г. на ВКС, III г. о., Определение № 141/21.03.2019 г. по ч. т. д. № 554/2019 г. на ВКС, I г.о. и др. Обратното становище противоречи на изричната процесуална норма и би довело до процесуален резултат, при който страната да разполага с по-широка възможност за обжалване по въпросите относно разноските по делото, спрямо разглеждането на самия материалноправен спор по същото дело.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че и третата частна жалба е насочена срещу необжалваемо определение, поради което е недопустима и следва да се остави без разглеждане, а производството и по нея се прекрати.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,