Определение № 1933 от 29.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 28/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Телеман“ ЕООД срещу решение №359 от 23.06.2025 г. по в.т.д.№249/2025 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №16 от 13.01.2025 г. по т.д.№563/2024 г. на Софийски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Телеман“ ЕООД срещу Република България главен иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата от 30 000 лв., внесена като гаранция по т.д.№1195/2013 г. на СГС, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на иска до пълното й изплащане, и е отхвърлен предявеният от „Телеман“ ЕООД срещу Софийски градски съд евентуален иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата от 30 000 лв., внесена като гаранция по т.д.№1195/2013 г. на СГС, основанието за внасяне на която е отпаднало, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до пълното й изплащане. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Урежда ли нормата на чл. 82 от ГПК преклузивен срок, с изтичането на който материалното право/вземане за връщане на внесена гаранция се погасява или урежда привилегирована - по - кратка погасителна давност за вземанията на частноправните субекти срещу държавата. 2. Урежда ли разпоредбата на чл. 82 от ГПК оригинерен придобивен способ за държавата за получаване в приход на държавния бюджет на непоисканите в едногодишния срок гаранции 3. Длъжен ли е въззивният съд да формира изводите си по съществото на спора след обсъждане на всички доказателства и доводите на страните, като изложи мотиви във връзка е тяхната преценка и посочи кои релевантни за спора факти приема за установени. 4. Съществуващо задължение за реципиенса за връщане на даденото при отпаднало основание, погасява ли се от факта на възникване в негова тежест на задължение да се разпореди е полученото в полза на трето лице, след отпадане на основанието между солвенса и реципиенса по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Поддържа се, че първи, трети и четвърти въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а втори – че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответниците по касация Република България и Софийски градски съд заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 82 ГПК е императивна процесуална норма, която урежда задължението на съда да внесе в приход на държавния бюджет, внесените суми за гаранции, който не са били поискани в едногодишен срок от тяхната изискуемост, както и основанието на държавата за придобиване на правото върху тези суми. Счел е, че едногодишният срок, уреден в чл.82 ГПК, е преклузивен и преклудира правото на вносителя да поиска от съда връщане на сумата от 30 000 лв., а визираната разпоредбата на чл.82 ГПК е оригинерен придобивен способ за държавата, за получаване в приход на държавния бюджет на непоисканите в законоустановения срок внесени суми за парични гаранции. Изложил е съображения, че в процесната хипотеза, основанието за имуществено разместване е изрична разпоредба на закона, по силата на която правото на ищеца да иска връщане на изискуемо вземане е преклудирано с изтичането на едногодишния срок от настъпване на тяхната изискуемост и от преклудирането на правото на ищеца да иска връщане на процесното вземане, възниква правното основание за тяхното внасяне в държавния бюджет. Изразил е становище, че обогатяването за чужда сметка е неоснователно, само когато е лишено от правно основание, като е неоснователно възражението на ответника, че държавата по привилегирован начин се обогатявала с по-кратка придобивна давност от уредената в ЗЗД спрямо останалите правни субекти при неупражняване на права - в процесния случай не се касае за придобивна давност, а за неупражнени процесуални права в законоустановен преклузивен срок, който погасява правото на ищеца да иска връщане на внесената парична гаранция. По изложените съображения за главния иск срещу държавата е достигнал до извод за неоснователност и на евентуалния иск срещу Софийски градски съд, тъй като извършеното разпореждане от СГС за превеждане в полза на държавния бюджет на сумата от 30 000 лв., е в изпълнение на вмененото му от закона задължение с разпоредбата на чл. 82 ГПК, да разпореди внасяне в държавния бюджет на сумата за парична гаранция, която не е поискана в едногодишен срок от вносителя. Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При постановяване на решението си, въззивният съд, с оглед очертания от ищеца предмет на делото и в изпълнение на задълженията си по чл.235 и чл.236 ГПК, е изложил собствени мотиви, съдържащи подробно и задълбочено обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, а така също и фактически констатации и правни изводи, след произнасяне по всички своевременно наведени и относими, с оглед предмета на делото доводи, възражения и искания на страните, като в този смисъл се е съобразил изцяло с многобройната константна практика на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд, достигайки до посочения по-горе извод за неоснователност на предявените искове, по съществото се е съобразил и с практиката на ВКС (определение №3792 от 23.07.2025 г. по гр.д.№1508/2023 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, определение №3140 от 11.06.2026 г. по гр.д.№754:2024 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, определение №232 от 17.04.2015 г. по ч.т.д.№862/2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, определение №550 от 03.11.2017 г. по ч.т.д.№2062/2017 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и др.), според която предвиденият в разпоредбата на чл.82 ГПК срок е преклузивен, а правилото на чл.82 ГПК, урежда специален придобивен способ за държавата спрямо непотърсените чужди пари и ценности /като депозити за свидетели и вещи лица, гаранции по допуснати обезпечения/, които се съхраняват от съда /паричните средства по набирателната сметка/ и които, ако не бъдат потърсени в срока по чл.82 ГПК, се считат безстопанствени /аналогично на чл.89, ал.1 ЗС, но в полза на общината, респективно не представлява самостоятелен придобивен способ, извън предвидените в чл.99, вр. чл.77 ЗС/, поради което се внасят в полза на държавния бюджет. В този смисъл по първите три въпроса касационно обжалване не може да бъде допуснато, като касационно обжалване не следва да се допусне и по четвъртия от въпросите. С посочения въпрос се предпоставя становище за наличие на хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, каквото обаче не е възприемано от въззивния съд. Необходимо е да се изтъкне, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледана в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,