Определение № 50442 от 18.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1877/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на "Ново Финанс" ООД, гр. Варна (неправилно наименована „частна жалба“) срещу решение № 160 от 18.05.2022 г. по в. т. д. № 635/2021 г. на Варненски апелативен съд, 2 състав, в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на "Ново Финанс" ООД срещу определение № 260338 от 12.08.2021 г. по т. д. № 1/2021 г. на Добрички окръжен съд. С първоинстанционния акт е оставена без уважение подадената от дружеството молба за изменение на решение № 260080 от 22.06.2021 г. по т. д. № 1/2021 г. на Добрички окръжен съд в частта за присъдените на ответниците А. П. А. и Д. Г. А. разноски. Частният касатор моли за отмяна на атакуваната част от решението като неправилно. Поддържа, че на двамата ответници следва да се присъди само едно, а не две адвокатски възнаграждения, при това в минимален размер, доколкото те са представлявани от един и същ адвокат, който не е извършил друга дейност, освен подаване на един отговор на искова молба от тяхно име и явяване в проведените по делото само две открити съдебни заседания, в които не са събирани доказателства. Счита, че общността на правнозначимите факти и права, предмет на защита, сочат за една единствена по обем, сложност и продължителност адвокатска работа. Оспорва и изчисления от съда минимален размер на адвокатския хонорар, като твърди, че същият възлиза на сумата 1 848.64 лв., а не на присъдената сума 2 577.89 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като релевантни за изхода на делото са поставени въпросите: „ 1. Съдебният състав следвало ли е да присъди разноски за ответната страна съобразно отхвърлителната част при частично уважена искова претенция; 2. Допустимо ли е въззивният съд да се е обосновал в противоречие с чл. 78, ал. 3 ГПК в частта за присъдените разноски на ответниците, като не се е съобразил с отхвърлителната част от исковата претенция, съгласно постановеното решение; 3. Фактическата и правната сложност на делото, обемът на извършената работа съобразени ли са при определяне на размера на дължимото в полза на длъжниците адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.“ По отношение на първия и втория въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За третия въпрос не е заявил конкретно основание за допускане на касационното обжалване, а е изложил единствено съображения за неправилност на изводите на въззивната инстанция. Бланкетно се е позовал и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, без да е уточнено коя от трите хипотези се твърди. Същото е аргументирано с оплаквания от частната касационна жалба, като е поставен въпросът: „Присъждането на разноски под формата на платено адвокатско възнаграждение от страна, в полза на която частично е решен съдебният спор, трябва ли да води до прекомерност, или да ощетява насрещната страна“. Ответниците по частната касационна жалба – А. П. А. и Д. Г. А. – не заявяват становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата на "Ново Финанс" ООД за изменение на решението в частта за присъдените на ответниците А. П. А. и Д. Г. А. разноски, въззивният съд е приел, че при обща цена на исковите претенции 68 262.88 лв. минималният размер на адвокатския хонорар по чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. е 2 577.89 лв. и че претендираният размер на адвокатско възнаграждение за всеки един от двамата ответници е минималният нормативно установен такъв, поради което не може да се счете, че хонорарът е несъстоятелен, прекомерен и извън всякаква добросъвестност и морални норми, каквото е твърдението на ищеца. Съдебният състав е констатирал, че процесуалната защита на двамата ответници е осъществена в пълен обем – изготвен е отговор на исковата молба и на допълнителната искова молба, отговор на въззивната жалба и на частната жалба и е реализирано процесуално представителство в открито съдебно заседание. Счел е за неоснователно оплакването, че общността на правнозначимите факти и правата, предмет на исковата защита, предпоставят една и съща по обем, сложност и продължителност адвокатска работа. Посочил е, че макар отговорността на двамата ответници да е ангажирана въз основа на едни и същи правопораждащи юридически факти (договори за заем), липсва правно основание да се отрича или ограничава защитата на всеки един от тях в пълен обем, като е взел предвид, че в първата инстанция претенцията е частично уважена по отношение на единия ответник и изцяло отхвърлена по отношение на втория, т. е. - произнасянето на съда по отношение на двамата ответници не е едно и също. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Липсва основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, касаещ приложимостта на разпоредбите на чл. 78, ал. 3 ГПК относно дължимостта на разноски в полза на ответника за отхвърлената част от иска. Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е относим изцяло към правилността на обжалвания акт. От друга страна, дори да бъде преценен като релевантен, по отношение на него не е налице заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като при преценката за дължимостта на разноските съдът не се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Същият извод следва да бъде направен и за втория поставен от касатора въпрос. Дали въззивният съд правилно е съобразил отхвърлителната част на исковете, когато е присъдил разноските и дали ги е присъдил в противоречие с чл. 78, ал. 3 ГПК, са въпроси, които са относими към правилността на акта, а нейната проверка е възможна единствено при разглеждане на касационната жалба, т. е. при вече допуснато касационно обжалване. Що се отнася до въпрос № 3, доколкото не е заявено конкретно основание за допускане на касационното обжалване, същият не подлежи на обсъждане. Позоваването на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК е бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по тях. Същите са заявени само с посочване на законовите разпоредби, като същевременно липсват и формулирани конкретни въпроси, по отношение на които да бъде извършена преценка за наличието им. Съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, формулирането на такъв въпрос е вменено в задължение на самия касатор, като касационната инстанция разполага единствено с правомощието да конкретизира въпроса, но не и да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Непоставянето на въпрос, отговарящ на изискването да е от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, без да е необходима преценка дали са налице предпоставките на съответното основание. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е аргументирано и наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, в какъвто смисъл са указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно мотивите по т. 1 от същия тълкувателен акт, задължението на жалбоподателя за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационното обжалване. К. контрол не следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. От една страна, касаторът не е посочил конкретно коя от визираните в тази разпоредба три хипотези твърди, че е налице в случая – недопустимост, нищожност или очевидна неправилност на въззивния акт. От друга страна, при извършената служебна преценка, в съответствие с указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състава не констатира нито вероятност въззивният акт да е недопустим, нито да е нищожен, в която хипотеза същият би следвало да бъде допуснат до касационно обжалване. В случая, частният касатор е заявил бланкетно поддържаните основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, препращайки към оплакванията в частната касационна жалба, които не покриват и изведените в практиката критерии за „очевидност“. С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на направено от ответниците искане за присъждане на разноски, не се обсъжда въпроса за дължимостта на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение