Определение № 621 от 22.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2189/2021 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба с вх. № 4621/ 23.03.2021 г. по регистъра на Софийски апелативен съд /САС/, подадена от „БАНКА ДСК“ АД, гр.София против определение № 609, постановено в закрито заседание на 26.02.2021 г. по въззивно ч. гр. дело № 4136/2020 г. на САС. Ответницата по касация - Р. Г. А. поддържа, че не са налице основания за допускане на определението в обжалваната част до касационно обжалване, съответно оспорва жалбата по същество. Жалбата е процесуално допустима, като подадена при наличието на правен интерес, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, като съобрази данните по делото намира, че не са налице релевираните основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Предмет на частната касационна жалба е цитираното въззивно определение в частта, с която е потвърдено определение № 2930 от 03.11.2020 година по ч. гр. дело № 158/2020 г. на БОС /Благоевградски окръжен съд/ в частта, с която БОС е прекратил производството по делото на основание чл. 299 ГПК по предявените от „БАНКА ДСК“ АД срещу Р. Г. А. искове за присъждане на посочените в определението суми, претендирани по договор за банков кредит за довършителни работи на недвижим имот, сключен на 28.07.2004 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран, както следва: „Допустимо ли е когато с предявеният иск по чл. 422 от ГПК е уважено частично вземането на кредитора за лихви и главница с влязло в сила съдебно решение, при връчено съобщение за предсрочна изискуемост, кредиторът да заведе осъдителен иск за неприсъдената част от вземането си, частично само по отношение на частта която влязлото в сила решение не се разпростира? Неприсъдената част от вземането при гореизложените обстоятелства обхваща ли се от силата на присъдено нещо?“. Страната твърди, че този въпрос „е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото /основание за допустимост до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК/“. Изложено е още твърдението, че определението „следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидна неправилност на изводите на въззивния съд, довело до порочност на постановения съдебен акт“. Други доводи не са изложени. Не са налице предпоставки за допускане на определението до касационен контрол. Като основание за допускане на касационно обжалване страната е посочила разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, без да изложи конкретни доводи. Визираното в нормата основание за очевидна неправилност е самостоятелен фактически състав, който може да бъде изведен само и единствено от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без оценка и анализ на представените писмени доказателства и обсъждане на твърденията и доводите на страните. Касаторът не е посочил нито един от случаите на очевидна неправилност. Така например в изложението не се мотивира довод за приложение на закона в неговия противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, на императивна материалноправна норма или на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените от касатора пороци на съдебния акт в частната касационна жалба са доводи за неправилност на определението, които не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, отнасят се до разглеждане на процесуалноправния спор по същество и за това не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол. Поставеният въпрос не удовлетворява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият въпрос е формулиран общо – третира възможността да се предяви осъдителен иск при описаните в съдържанието му условия „за неприсъдената част от вземането си, частично само по отношение на частта която влязлото в сила решение не се разпростира“. Така поставен въпросът произтича от становище на касатора, съгласно което производството е прекратено по отношение на част от вземането, която не е предмет на постановеното решение № 1763 от 12.03.2019 г. по гр. дело № 5039/2016 г. на СГС и по отношение, на което 2 според него, не се разпростира силата на пресъдено нещо. Решаващите изводи на въззивния съд отразяват друго разбиране, което не е съобразено от страната, въпреки че съгласно приетите със задължително обвързващо тълкуване мотиви в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК е разяснило, че правният въпрос трябва да бъде изведен от решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото. САС е приел, че предмет на иска по чл. 422 ГПК е цялата главница по договора, а не само падежиралите към датата на подаване на заявлението погасителни вноски от нея. Съставът е обосновал изводи, за това че изтичането на срока за погасяване на задълженията по договора не представлява нов факт, необхванат от силата на пресъдено нещо на решението по чл. 422 ГПК. Мотивирал е правни разрешения за приемане на този извод, както и за приемане на извода, че по същите съображения са недопустими исковете за възнаградителна и санкционна лихва за период, които съвпада с този, за който исковете за установяване на тези вземания са били отхвърлени с влязло в сила решение на СГС по чл. 422 ГПК за описаните в мотивите периоди. Обосновани са съображения за недопустимост на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 11113.98 лв. По тези разрешения на състава не са поставени правни въпроси, а е поставен общ въпрос, като дори не е посочено „неприсъдената част от вземането“, какви вземания включва според касатора. Не са правни въпросите, които произтичат от становище на жалбоподателя и не са изведени от решаващи мотиви на въззивния съд. Такива въпроси не формират общо основание, а липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. В случая страната се позовава на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, но не е мотивирала допълнителни предпоставки чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяна на законодателството или обществените условия /в хипотезата на точно приложение на закона/, а при твърдение за липсата на съдебна практика /хипотезата на развитие на правото/, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от страната разпоредби, които според същата са непълни, неясни или противоречиви. В тази насока касаторът не е съобразил разрешенията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.02010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, не е мотивирал основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, което е задължителен елемент на предпоставките за допускане на касационен контрол по реда на чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и по тази част от изложението не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. При така депозираното изложение следва да се приеме, че не са налице релевираните основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение в обжалваната част. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение,