Определение № 50135 от 03.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2520/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 1745 от 04.05.2022 г. (пощ. клеймо от 03.05.2022 г.), подадена от А. Ц. А. чрез адвокат Б. Р. от САК срещу въззивно Решение № 67 от 23.03.2022 г. по в.гр.д.№ 185/2021 г. на Окръжен съд - Монтана.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК във връзка с чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответникът по касация Т. Р. Д. е подал отговор на жалбата чрез адвокат Н. Б. от АК - М.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение от 12.04.2021 г. по гр.д.№ 439/2019 г. на Районен съд - Берковица, с което е признато за установено по отношение на А. Ц. А. правото на собственост на Т. Р. Д. върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област М., одобрени със Заповед № РД-18-564 от 25.10.2017 г., с адрес [населено място], [улица], с площ 178 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване до 10 м., номер по предходен план *, кв.44, при съседи: *, *, * и *.

От фактическа страна е установено, че с писмен договор за продажба от 27.03.1958 г. е постигнато споразумение С. К. (дядо на ответницата) да продаде на Р. Д. (баща на ищеца) 300 кв.м. от собствения си имот, като продаваемата част се присъедини към имота на Д.. Продадената част е описана чрез съседи, без посочване на кадастрален номер или други идентифициращи белези по плана на селото. Този договор не е сключен в нотариалната форма за действителност на договори за прехвърляне на права върху недвижими имоти. В документа обаче изрично е отбелязано предаването на владението върху продадената земя, поради което съдът е приел, че от 27.03.1958 г. праводателят на Т. Д. е установил фактическа власт с намерение на собственик и в резултат на упражненото давностно владение (включително от самия ищец след смъртта на баша му) е придобита собствеността върху спорния имот.

Прието е, че от показанията на свидетелите Л. А., М. З., К. Г., Й. М. и З. З. безпротиворечиво е установено, че спорното място е използвано единствено от семейството на ищеца: неговите родители са имали там стопанска постройка за животни, която е разрушена към настоящия момент. Спорният имот е затревен, не се обработва и граничи с имот на родителите на Т. Д.. Единственият свидетел, който твърди, че имотът се ползва от ответницата А. А., е нейният син М. А.. Неговите показания обаче са изолирани, не се подкрепят от останалите събрани доказателства, а е налице и ангажираност с каузата на ответницата, негова майка, поради което е прието, че същите не са достоверни и обективни. През целия период на упражняване на фактическа власт както Р. Д., а след смъртта му и неговият син Т. Д., са демонстрирали намерението си на собственици, като правата им върху имота никога не са били оспорвани от прехвърлителя С. К. или неговите наследници.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответницата А. А., че е недопустимо придобиване по давност на имот, който не съответства на изискванията за минимална площ и лице, за да бъде обособен в самостоятелен имот. Още в документа от 1958 г. изрично е посочено, че купената земя е в съседство с имота на купувача Р. Д.. В същия смисъл са и показанията на всички свидетели: спорният терен е съседен на имота на Т. Д.. Не се касае до придобиване на отделен имот, а до присъединяване на терен към съществуващ самостоятелен урегулиран имот, поради което не се прилага изискването това придавано място да отговаря на нормите за самостоятелен обект. Налице е хипотезата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ: придобива се по давност имот, който се присъединява към съседен без остатък. В кадастралната карта процесното дворно място е обособено като самостоятелен имот, без да има данни на какво основание, присвоен му е идентификатор. Това очертаване в картата като отделен имот обаче не променя собствеността. От съществуващия имот пл.№ * регулационно са оформени два съседни имота с отделни идентификатори, без това да засяга правото на собственост.

По делото има данни за идентичност на процесния имот *** с поземлен имот с пл.№ * в кв. 44 по плана на [населено място] от 1964 г. В този смисъл е издадено удостоверение от Община Берковица. Безспорно е, че имот пл.№ * е бил собственост на Р. Д. и наследен от ищеца Т. Д., такива са и записванията в регулационните планове, проследени от вещото лице.

Въззивният съд е обобщил, че процесният имот е собственост на ищеца, придобит по наследство и давност. Констатациите в нотариален акт № 14/2018 г., че собственик на имота е А. А., са опровергани, поради което на основание чл. 537, ал. 2 ГПК този акт следва да бъде отменен.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Допустим ли е установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за придобиване на поземлен имот по давност върху маломерен (непълномерен) и неотговарящ на изискванията на чл. 19 ЗУТ поземлен имот предвид изричната забрана за урегулиране (съществуване) на такъв имот (чл. 19 ЗУТ), както и забраната за неговото придобиване чрез правна сделка и по давност (чл. 200, ал.1 ЗУТ);

2. Допустимо ли е служебно изменение на иска по основание и петитум и преквалифициране от въззивния съд по чл. 200, ал. 2 ЗУТ във въззивното производство при условие, че съседният имот на имота, предмет на делото, е съсобствен, и пред първа инстанция не са конституирани като необходими и задължителни другари останалите съсобственици на съседния имот, към който имот се присъединява процесния имот;

3. Представлява ли съществено процесуално нарушение неоткриване на производство по оспорване на документ по чл. 193 ГПК по причина отдавнашна кончина на лицето, чийто подпис подлежи на изследване, което би затруднило вещото лице, както и последващо позоваване от съда на такъв частен документ без доказателствена стойност като начало на давностене (намерение да се свои) имота;

4. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар или страната е била лишена от участие в производството, въззивният съд следва ли да повтори процесуалните действия, извършени пред първата инстанция без тяхно участие, след което да разгледа и реши делото по същество;

5. Следва ли съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл.235 ГПК.

По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен въпрос. Практиката на ВКС, на която се позовава касатора, е по приложението на чл. 200 ЗУТ, който предвижда условията, при които реална част от поземлен имот, урегулиран или неурегулиран, в урбанизирана територия, може да се придобие по давност. Ограниченията по чл. 200 ЗУТ обаче в случая са неприложими, доколкото с оглед заявения от ищеца и възприет от съда начален момент на владението, давностният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл преди влизането в сила на Закона за устройство на територията. Предходно действащите благоустройствени закони установяват забрани да се придобиват чрез правни сделки или по давност реални части от дворищнорегулационни парцели, т.е. от урегулирани имоти, предназначени за жилищно или вилно застрояване от техния собственик. Както чл. 40 ЗПИНМ (отм.), така и чл. 59 ЗТСУ (отм.) препятстват придобиването чрез правни сделки или по давност реални части от дворищнорегулационни парцели. Забраните касаят само урегулирани с дворищнорегулационен план парцели за жилищно и вилно застрояване, но не и имоти, които, макар и да попадат в границите на населените места, не са урегулирани с дворищнорегулационен план. В този смисъл е практиката на ВКС по приложението на чл. 59 ЗТСУ (отм.), обективирана в Решение № 219 от 10.12.2015 г. по гр.д.№ 1716/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 126 от 12.10.2017 г. по гр.д.№ 5257/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о. Друго не следва и от практиката по приложението на чл. 40 ЗПИНМ (отм.) - ТР № 76 от 01.06.1967 г. по гр.д.№ 42/1967 г. на ВС, ОСГК. С дворищнорегулационния план от неурегулираните дотогава недвижими имоти се образуват дворищнорегулационни парцели за индивидуално и кооперативно жилищно строителство и за вилно строителство, които следва да отговарят на определени в закона минимални изисквания за площ и лице. Целта на забраната за извършване на разпоредителни сделки и за придобиване по давност на реални части от дворищнорегулационни парцели е да се избегне влошаване на възможността за осъществяване на предвиденото с плана строителство както в парцела, предмет на разпоредителната сделка, така и в съседните парцели. Нито е поддържано, нито е установено процесният имот да е урегулиран в парцел както към момента на установяване на владението през 1958 г., така и към релевантния момент на изтичане на 10-годишния срок на придобивната давност.

Вторият и четвъртият въпроси от изложението не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Предмет на спора е конкретно определен имот, а страни по спора са именно субектите, участвали в процесуалните качества на ищец и ответник по настоящото дело, поради което не се поражда съмнение за допустимостта на процеса и постановените актове от първата и въззивната инстанции. Наред с това, дори да съществуват други лица, засегнати от правния спор, те нямат качеството задължителни необходими другари на страните по настоящото дело, а касаторката не е легитимирана да предявява техните права пред съда по силата на общото правило, установено с чл. 26, ал. 2 ГПК.

Третият въпрос от изложението е свързан с обстоятелството, че ответницата е оспорила автентичността на представения от ищеца договор от 27.03.1958 г. Същевременно, направените в отговора на исковата молба от пълномощника на ответницата изявления сочат, че направеното оспорване е свързано с главното основание (сделка), което ищецът е предявил, и направеното възражение е от правно естество - че този договор не е породил вещнопрехвърлително действие и не легитимира ищеца като собственик. Въззивният съд не е уважил иска на това основание, а приел за осъществено евентуалното основание, заявено от ищеца – придобивна давност, с елементи на фактическия състав, които са установени от събраните по делото гласни доказателства. С оглед това оспорването на автентичността на договора и резултатът от това оспорване са без значение за изхода на делото. Ето защо по третия въпрос, свързан с оспорване на документ по чл. 193 ГПК, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по петия въпрос, доколкото въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС, е обсъдил по реда на чл. 235 ГПК всички относими доказателства, доводите и възраженията на страните.

С отговора на касационната жалба е заявена претенция за присъждане на разноски за защита пред ВКС, но не са представени никакви доказателства в тази връзка, поради което искането следва да бъде оставено без уважение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия