Определение № 216 от 22.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4049/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от Д. П. Б., представляван от процесуалния представител адвокат В. от [населено място] и от Софийски районен съд, представляван от председателя А., чрез процесуалния представител Д. против въззивно решение № 260183 от 27.05.2021г. по в.гр.д. № 101/2021г. на Окръжен съд София, с което е потвърдено решение № 128728 от 25.05.2017г. по гр.д.№ 40359/2016г. на Районен съд София като е осъден Софийски районен съд да заплати на Д. П. Б. сумата над 5 500лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6,§1 ЕКЗПЧ, по н.о.х.д.№ П 21/2008г.на СРС, ведно със законната лихва от 20.07.2016г., присъдено е обезщетение за забава за периода 30.09.2014г.-20.07.2016г.в размер на 940лв., като е отхвърлен иска за периода 25.09.2014г.-29.09.2014г. и е отхвърлен иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ срещу Софийски окръжен съд. Присъдени са следващите се разноски. В изложението към касационната жалба, касаторът Софийски районен съд се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. При присъждане на обезщетение по чл.2б ЗОДОВ и преценка за наличие на забава при разглеждане и решаване на делото, как следва да се определи „общата продължителност на делото“- като продължителност на производството в отделните инстанции или продължителността на всички съдебни производства по спора/и досъдебното/ 2. Следва ли съдът да определи и посочи приетия за него разумен срок за разглеждане и решаване на делото, съответно каква е установената от него забава, когато обосновава извода си допуснато нарушение на правото за разглеждане на делото в разумния срок и 3. Дължи ли се, ако да – кой е началният момент, от който се дължи - заплащане на мораторна лихва върху главница, представляваща обезщетение по чл.2б ЗОДОВ, при условие, че ищецът е отхвърлил направеното му предложение за заплащане на обезщетение в административното производство пред Министерство на правосъдието, т.е. „поставил се е в забава като кредитор и така е освободил длъжника от неговата забава“? Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от Д. П. Б., чрез процесуалния представител адвокат В., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не е налице посоченото специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и че постановеният съдебен акт е правилен. Развива доводи по съществото на спора. Претендира направените по делото разноски. В изложението към касационната жалба, касаторът Д. П. Б., чрез процесуалния представител адвокат В., се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните два въпроса: 1. Как се определя общата продължителност на делото с оглед установяване на разглеждане на делото в неразумен срок? и 2. Ако една от съдебните инстанции е разгледала делото в сравнително разумен срок, за разлика от другите инстанции, които съществено са забавили разглеждането на делото, но е постановила решението си след изтичане на законоустановеният 30 дневен срок, следва ли съдът да ангажира – с оглед общата продължителност на делото – отговорността и на касационната съдебна инстанция, на основание чл.2б ЗОДОВ? Позовава се на конкретна съдебна практика, която цитира /решение по гр.д.№ 5721/2015г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 2403/2016г.на ІV г.о., гр.д.№ 3619/2016г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 2125/2018г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 4482/2017г.на ІV г.о., гр.д.№ 105/2020г.на ІІІ г.о. Счита и че е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна направилност, което обосновава с допусната висока степен на нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, изразяващи се в липса на ангажирана отговорност на СГС и невключване на периода на разглеждане на делото в СГС в общата продължителност на разглеждане на делото. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Софийски районен съд, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е възприел подходът на първата инстанция, съгласно който когато искът по чл.2б ЗОДОВ е предявен срещу конкретен съд, неговата отговорност следва да се преценя съобразно предприетите от него действия и не следва да се разглеждат периодите, в които делото е било в „инстанции, които не са ответници по делото“. В този смисъл, доколкото са предявени искове срещу СРС и СГС, въззивният съд отделно е изследвал, за всеки един от ответниците, въпроса дали делото е било разглеждано и решено в разумен срок. Относно СРС е посочил, че производството е продължило 5г., 8м.и 23 дни /от 03.2008г.,когато е образувано до 20.12.2012г., когато е било последното съдебно заседание и е постановена присъдата/. Съдът е приел, че делото е с фактическа сложност. Проведени са 21 открити съдебни заседания, разпитани са общо 11 свидетеля /в четири отделни заседания, всяко едно продължило повече от два астрономически часа/, почти във всяко заседание са правени множество процесуални искания. Усложнението произтича и от необходимостта от преодоляване на противоречие в свидетелски показания, довело до необходимост от провеждане на очни ставки, като двама от очевидците са били нередовно уведомени в няколко заседания и се е наложило единият да бъде открит чрез ОЗ Охрана, от допускането на повторна медицинска експертиза, съставът на който е сформиран след множество отводи и от невъзможност на съдебен заседател да присъства за определен период от време поради тежка операция. Относно вторият релевантен критерии по чл.6, §1 ЕКЗПЧ – поведение на ищеца, съдът не е констатирал да има забавяне по негова вина. Отчел е виновно поведение на властническият орган, защото отлаганията на делото – в три случая са били през големи интервали от време /през повече от три месеца/, не са взети мерки за своевременно призоваване на вещи лица за дълъг период /19.01.2011г.-20.12.2012г./, без – в някои случай съдията- докладчик да предприеме мерки за ускоряване на процедурата, макар че първата инстанция се е опитвала да прави необходимото за дисциплиниране на участниците в процеса, като е налагала глоби и предупреждения на свидетели и вещи лица заради неявяване в съдебно заседание или изготвяне на заключение. Крайният извод на съда е за наличие на предпоставките за предоставяне на обезщетение, главно заради забавяне на изготвянето на мотивите на постановената присъда, което е отнело пет месеца след изтичане на законоустановения 30-дневен срок. Посочил е, че натовареността не може да бъде извинение. Съдилищата, носят отговорност като процесуални субституенти на държавата по реда на чл.2б ЗОДОВ, която следва да вземе необходимите и ефикасни мерки за справяне с проблемите и да организира системата по начин, че да бъде осигурено за гражданите разглеждането на делото в разумен срок. При преценката на дължимия размер, съдът е съобразил конкретно установените като причинени вреди – обичайните за подобни случаи преживени стрес, несигурност, неудовлетвореност, променена обичайната среда, отчуждаване на част от близките, както и установено с медицинска експертиза влошаване на здравословното състояние, състоящо се в наличие на развито протрахирано разстройство в адаптацията с тревожно-депресивен облик и вегетативни нарушения, отключена хипертонична болест и псориарис вулгарис. Приел е за недоказано, че вредите са над обичайния размер, както и да са причинени вреди, свързани с невъзможност за пътуване. Последното е мотивирал с липса на установена причинна връзка със забавяне разглеждането на делото. Като недоказана е преценил и причинната връзка между производството и предсрочното пенсиониране на ищеца. Като правилно е преценено присъждането на мораторна лихва за периода от датата на влизане в сила на присъдата /30.09.2014г./ до предявяване на иска, съобразно логиката на т.4 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г.на ОСГК на ВКС. Предявеният иск срещу СГС е преценен от въззивния съд като неоснователен поради липса на предпоставките за уважаването му. Продължителността на производството е в рамките на разумното - 10месеца, през което време са проведени две съдебни заседания и са събирани доказателства. Забавяне има само при постановяване на съдебния акт /от 19.03.2014г., когато е обявено за решаване, до обявяването му на 20.09.2014г./, на въпреки това е преценил, че общата продължителност от 10м. не може да се счете за голяма – пред вид фактическата и правна сложност на случая и огромният обем събрани в хода на производството доказателства. Счел е, че неспазването на срока за изготвяне на съдебния акт, не следва да се преценя изолирано, след като делото е своевременно насрочено и разгледано. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касаторите въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото не отговарят на изискването за общо основание за допустимост /без третия въпрос, поставен от СРС/, доколкото макар и свързани с решаващите мотиви на въззивния съд не са от значение за крайния изход на спора. Съгласно чл.7 от Конституцията, отговорността за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица е на държавата. Държавата е длъжникът по материалното правоотношение, като чл.7 от ЗОДОВ само урежда въпросът срещу кой държавен орган – юридическо лице ищецът може да насочи своя иск и това е някой от органите, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Съдът и другите правозащитни органи представляват държавата като процесуални субституенти. Прокуратурата на РБ е легитимираният процесуален субституент на държавата във всички случаи, за които не е посочен изрично друг орган /вж. ТР № 5/2015 г. по т. д № 5/2013 г. ОСГК/. Когато страната е посочила като ответник конкретен орган, съдът изследва спрямо него предпоставките за отговорността. Възможно е държавата да се представлява от различни органи по искове за обезщетение за вреди. Тази възможност се допуска от законодателя и не е отречена в съдебната практика на ВКС /вж. реш. № 490/2013 г. по гр. д № 1427/2011 г. І. г. о, реш. по гр. д № 652/2011 г. ІV г. о и др./, като целта е съответните органи да променят практиката си и да не допускат за в бъдеще незаконни актове и действия. В случая, ищецът е предявил иск за осъждане на двама посочени от него ответници – органи по чл.2, ал.1 ЗОДОВ /СРС и СГС/ за една искова сума от 5 500лв. Въззивният съд е преценил като основателен иска срещу единия от тези ответници /СРС/ и го е уважил в пълен размер, преценявайки като неразумен период на разглеждане и решаване на спора от продължило 5г., 8м.и 23 дни, в който делото е гледано в първата инстанция. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че поставените от касаторите въпроси във връзка със съдържанието на понятието „общата продължителност на делото“, посочен в текста на чл.2б ЗОДОВ, е ирелевантен за крайния изход на спора, защото дори и да се приеме, че в общата продължителност следва да се включи целият период на разглеждане на делото, който в случая е около 10 години, то това не би довело до промяна на резултата /Първо, в никакъв случай не би обосновало необходимост от присъждане на сума в по-малък размер, какъвто интерес би имал касатора СРС и второ, не би обосновало отговорност и на втория ответник, какъвто се твърди да е интереса на втория касатор/. Когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото, но е обвързана от постановеното решение и когато е присъдена исковата сума, интересът на ищеца е защитен и е спазен принципа, установен в чл.4 ЗОДОВ, за пълно обезщетяване на причинените вреди. Не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост и вторият поставен от касатора Софийски районен съд въпрос, защото нормата на чл.2б ЗОДОВ не задължава съда да определи и посочи какъв – с оглед конкретно установените по делото факти – би бил разумния срок за разглеждане и решаване на делото, а що се отнася – до необходимостта от определяне в какво се състои установената забава, то в случая – това е направено, доколкото, както вече беше посочено, в мотивите си съдът е обосновал извода за допуснато нарушение на правото за разглеждане на делото в разумния срок с прекомерното забавяне на изготвянето на мотивите на постановената присъда и отлаганията за по-дълъг период от време. Третият поставен въпрос за началния момент на погасителната давност, е разрешен в съответствие с установената практика - т.4 от ТР № 3 от 22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, съгласно която той е: от „влизане в сила на акт на съда“. В установената практика се приема /вж.напр.решение по гр.д.№ 1914/2018г.на ІІІ г.о./, че претенцията за законна лихва върху обезщетението при иск за ангажиране на деликтна по характера си отговорност, каквато е процесната, е допустимо заявена, а когато искът е основателен - съдът присъжда законните лихви от началото на забавата. Отхвърлянето или приемането на предложението на МП за заплащане на обезщетение в административното производство е правна възможност, предоставена в полза на пострадалото лице и не може да се разглежда като основание за поставянето му в забава като кредитор. Вторият поставен от касатора Д. П. Б. въпрос, касаещ отговорността на основание чл.2б ЗОДОВ на касационната съдебна инстанция, доколкото се поставя за първи път пред настоящата инстанция, също не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост. Изложеното не позволява да се счете, че е налице и последното посочено основание за допустимост - очевидна неправилност, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, която според практиката би била налице, ако актът е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение