Определение № 639 от 14.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2354/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно Решение № 23 от 16.02.2023 г. по в.гр.д.№ 267/2022 г. на Окръжен съд - Разград, първи въззивен наказателен състав, а именно: 1) с вх.№ 1172 от 20.03.2023 г., подадена от И. Р. Н. чрез адвокат М. М. от АК – Р. и 2) с вх.№ 1279 от 24.03.2023 г. (п.кл. 23.03.2023 г.), подадена от М. Б. Д. чрез адвокат Г. Х. от САК. Преписи от касационните жалби са разменени между страните. Постъпили са отговори по реда на чл. 287 ГПК, като всяка от страните оспорва жалбата на противната страна. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С атакуваното решение е отменено първоинстанционното Решение № 536 от 02.08.2022 г., постановено по гр.д.№ 444/2022 г. на РС - Разград, в частите с които: 1) M. Б. Д. е осъден да заплати на И. Р. Н. сумата 4 950 лв. като обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от неговото противоправно поведение - въвеждане в заблуждение на ищцата, че ще заживеят на семейни начала, ведно със законната лихва, считано от 10.03.2017 г. до окончателното й изплащане; 2) отхвърлен е иска в частта за заплащане на законна лихва от 07.03.2017 г. до 10.03.2017 г. като неоснователен; 3) М. Б. Д. е осъден да заплати на И. Р. Н. сумата от 2 000 лв. като обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от неговото противоправно поведение - въвеждане в заблуждение на ищцата, че ще заживеят на семейни начала, ведно със законната лихва, считано от 31.07.2017 г. до окончателното й изплащане; 4) отхвърлен е иска в частта за заплащане на законна лихва от 07.03.2017 г. до 31.07.2017 г. като неоснователен, като вместо това е постановено: 1) отхвърля като неоснователни и недоказани предявените с правно основание по чл. 45 и чл. 86 ЗЗД искове от И. Р. Н. срещу М. Б. Д. искове за заплащане на сумата 6 950 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от деликт, изразяващ се в противоправно въвеждане в заблуждение, че страните ще заживеят заедно на семейни начала, с което ответникът мотивирал ищцата да му предаде в брой парични суми в общ размер на 6 950 лева, на два пъти, съответно на 10.03.2017 г. и на 31.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 07.03.2019 г. до окончателното изплащане; 2) осъжда М. Б. Д. да заплати на И. Р. Н. по предявените искове по чл. 59 и чл. 86 ЗЗД сумата 6 950 лв. като получена без основание на два пъти, както следва: на 10.03.2017 г. сума в размер на 4 950 лева и на 31.07.2017 г. сума в размер на 2000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба на 09.03.2022 г. до датата на окончателното изплащане. От фактическа страна е прието за установено, че ищцата и ответникът се познават от много години. В периода 10.03.2017 г. - 31.07.2017 г. ищцата живеела и работила в България, а ответникът - в С.. Същите поддържали комуникация чрез приложение в социалните мрежи. Ответникът възнамерявал да прави ремонт на апартамента на родителите си в [населено място], за което имал нужда от парични средства. Ищцата се опитала да осигури нужната сума за ремонта на М. в размер на 5 000 лева, като първо помолила свидетелката Б., с която били колеги в ресторант „Сръбска скара“ в [населено място], да й предостави тази сума, но свидетелката отказала. С оглед на това ищцата се принудила да помоли собствения си син - свидетеля Т. Т. да изтегли от своята депозитна сметка, разкрита през 2015 г. в „Банка Д.“ АД и да й предаде сумата в размер на 5 000 лева. На 10.03.2017 г. свидетелят Т. изтеглил от депозитната си сметка сумата в размер на 5000 лева, за което са налице банкови документи (операционна бележка и извлечение от банковата сметка). Същият внесъл такса за тегленето в размер на 50 лева, като предал останалата сума в размер на 4 950 лева на своята майка. Изтеглената от свидетеля Т. сума в размер на 4 950 лева и предадена на неговата майка била в купюри от по 50 лева. Същата вечер (10.03.2017 г.) ищцата се срещнала с ответника в заведението, в което работела – „Сръбска скара“ [населено място], където станало предаването на сумата в размер на 4 950 лева. Предаването на сумата било констатирано от свидетелката Б. (като очевидец). През месец юли 2017 г. ответникът поискал от ищцата сума в размер на 2 000 лева, с която да заведе своята дъщеря на лятна почивка. За целта ищцата помолила за втори път своя син - свидетелят Т. да изтегли от своята депозитна сметка в „Банка Д.“ ЕАД сума в размер на 2 000 лева. На 31.07.2017 г. свидетелят Т. изтеглил от своята депозитна сметка сума в размер на 2 000 лева, в купюри от по 20 лева, за което са налице банкови документи (операционна бележка и анекс). Т. предал същия ден на своята майка сумата от 2 000 лева. Вечерта на 31.07.2017 г. ищцата отново се срещнала с ответника Д. в заведение „Сръбска скара“ [населено място], където станало предаването на сумата в размер на 2 000 лева. Предаването на сумата станало пред очите на свидетелката Б., въпреки че ищцата и ответникът опитвали да се прикрият. Във връзка с личните отношения между страните съдът детайлно е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели: Т. Т. (син на ищцата), К. Б., Г. К. и К. Т.. Прието е, че от така събраните гласни доказателства не биха могли да се установят по-задълбочени любовни отношения между ищцата и ответника, които да са в причинно-следствена връзка с разпоредителните действия на ищцата, доколкото всички свидетели сочат, че не са ги виждали твърде често заедно, а когато са ги виждали отношенията между тях били по-близки, но не и приличащи на връзка, наподобяваща семейната. От показанията на разпитаните свидетели не се извеждат данни за обещание за съвместно съжителство между двамата, което да предхожда предоставянето на процесните две суми от 4 950 лева на 10.03.2017 г. и 2 000 лева на 31.07.2017 г., което се подкрепя и от писмените доказателства – извлечението от интернет комуникация. Тоест от свидетелските показания не се установява с предхождащи действия (преди разпоредителните) ответникът да е въвел в заблуждение ищцата, че ще заживеят заедно, което пък от своя страна да я е мотивирало да се разпореди с процесните суми, като ги предостави на ответника. От съдържанието на приетото извлечение от телекомуникация става ясно, че страните са употребявали обръщения един към друг като „мило“, „слънчице“, „съкровище“, „писе“ и пр., споделяли са чрез изрази връзката помежду си с думи, които обичайно се отнасят към интимност в отношенията, чрез думи като: „обичам те“, „липсваш ми“, „целувки“ и т. н., включително е налице и обсъждане на ремонт, почистване на жилището по време и след ремонтните дейности, изпращани са снимки на жилище по време на ремонт. Тази кореспонденция обаче касае период, различен исковия – от 02.06.2017 г. до към 2019-2020 г. Действително употребяваните между двамата обръщения сочат на интимност в отношенията, но същите са написани и употребени след 10.03.2017 г. и след 31.07.2017 г., т.е. не би могло да се установят противоправни действия от ответника водещи до въвеждане в заблуждение на ищцата, че същите ще заживеят заедно, което да я мотивира да се разпореди с процесните суми на два пъти. Обсъдена е приложената преписка от РУ МВР - Р. по ДП № 1873 – ЗМ342/2020 г., която касае други финансови отношения между страните от края на 2017 г. С влязло в сила като необжалвано, постановено между настоящите страни по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, Решение № 32 от 23.04.2021 г. на РС - Разград по гр.д.№ 732/2020 г. е прието, че ищцата е била манипулирана от ответника да се разпореди с пари в полза на ответника, с обещание за съвместен живот и общ бизнес. С решението настоящият ответник е бил осъден да заплати на настоящата ищца обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от негово противоправно поведение (въвеждане и поддържане на заблуждение у ищцата) в размер на 8 793,64 лв., ведно със законната лихва считано от 15.06.2020 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска за сумата над 8 793,46 лв. до първоначално предявения размер от 20 000 лв. като неоснователен. В отговор на оплакване във въззивната жалба на ответника, че производството е недопустимо предвид влязлото в сила Решение № 32 от 23.04.2021 г. по гр.д.№ 732/2020 г. на РС – Разград, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно по съображения, че ищцата не е била длъжна да опише и претендира всички претърпени вреди в предходното производство. Няма процесуална пречка сега претендираните вреди – за друг времеви период и за други суми, да бъдат въведени в отделно производство, както е сторено, поради което производството по настоящото гражданско дело е допустимо. По съществото на спора е прието, че главният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД е неоснователен и той, както и акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени. Преценявайки обхвата на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила Решение № 32 от 23.04.2021 г. по гр.д.№ 732/2020 г. на РС – Разград съдът е посочил, че източник на СПН е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение, като СПН се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. Предмет на СПН не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези (правопораждащ факт, съдържание, носители). В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Според чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, при което всеки от посочените органи при упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязлото в сила съдебно решение, без да има право да пререшава въпросите, разрешени със СПН, когато същите следва да бъдат съобразени при последващ правен спор между страните. Забраната за пререшаемост (чл. 299 ГПК) е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Следва да се имат предвид и разясненията в мотивите по т. 5 от ТР № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които идентичност в предмета на делата, е налице не само при пълно субективно и обективно тъждество, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. В този случай, предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело и въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. В случая въззивният съд е приел, че не е обвързан от силата на пресъдено нещо от влязлото в сила решение по гр.д.№ 732/2020 г. на РС – Разград досежно установеното, че противоправно поведение (въвеждане и поддържане на заблуждение у ищцата), като част от обхвата на отговорността на деликвента по чл. 45 ЗЗД, доколкото с него се обхваща различен, по-късен времеви период в отношенията между ищцата и ответника, съпоставен с периода по настоящата искова претенция. Обхванатият от СПН период в цитираното съдебно решение касае отношенията между ищцата и ответника в периода от края на 2017 г. до 2019 г., а настоящата искова претенция се отнася до отношенията между двамата преди 10.03.2017 г. Основната проблематика в настоящото производство е дали с действията си ответникът е въвел и поддържал у ищцата заблуждение, че ще заживеят заедно в период по-ранен от 10.03.2017 г., което да я е мотивирало да се разпореди на два пъти със суми - съответно на 10.03.2017 г. с 4 950 лева и на 31.07.2017 г. с 2 000 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, следва да установи всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, както следва: че ответникът е осъществил посоченото в исковата молба деяние; че то е неправомерно, противоправно - нарушава специални закони или общото задължение да не се вреди другиму; настъпилите от деянието вреди и техният размер (имуществени - реално претърпени загуби или пропуснати ползи, неимуществени - болки и страдания); пряката причинно - следствена връзка между поведението на ответника и вредите. Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното, поради което оборването на презумпцията за вина е в тежест на ответника. Въззивната инстанция не е споделила правните изводи на първостепенния съд, че са осъществени всички предпоставки на иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Прието е, че липсват доказателства за действия на ответника, представляващи противоправно виновно поведение, а именно въвеждане в заблуждение на ищцата, че двамата ще заживеят на семейни начала, които да са предхождали разпоредителните действия от 10.03.2017 г. и 31.07.2017 г. Косвените доказателства (показания на свидетелите, преразказващи думи на ищцата) не са достатъчни, а и същите сочат за липса на любовна връзка, предхождаща периода на разпоредителните действия (10.03.2017 г. и 31.07.2017 г.). С оглед отхвърлянето на главния, съдът се е произнесъл по евентуалните претенции. Прието е, че за да бъде уважен иск по чл. 59 ЗЗД, необходимо е да се установят обстоятелствата обогатяване на ответника без основание и размера, с който ищцата е обедняла. В случая се установява по безспорен начин обогатяване на ответника за сметка на ищцата предвид доказаните обстоятелства, че през процесния период тя се е разпоредила в негова полза на два пъти със суми, както следва: на 10.03.2017 г. със сумата 4 950 лева и на 31.07.2017 г. със сумата 2 000 лева. Доколкото задължението по чл. 59 ЗЗД не е обвързано с конкретен срок за изпълнение, неговата изискуемост настъпва след отправянето на покана - в случая от датата на депозиране на исковата молба в съда на 09.03.2022 г. Доколкото искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен такъв, следва да се посочи, че ищцата не е разполагала с друг иск, с който да защити своите права и интереси. Възражението на ответника, че отношенията приличат на договор за заем не са споделени от въззивната инстанция, доколкото липсва съществен елемент от договора за заем, а именно ответникът да се е задължил да върне процесните суми. По отношение на възражението на ответника за изтекла в негова полза погасителна давност по отношение на вземането е прието, че същото е неоснователно. Първата сума е предадена на 10.03.2017 г., а исковата молба е депозирана на 09.03.2022 г. – преди изтичане на давностния срок. Подадената от ищцата касационна жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима. Неоснователно е становището на насрещната страна, че подаването на тази касационна жалба е лишено от правен интерес, доколкото е уважена евентуалната претенция на ищцата. Уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД не лишава ищцата от интерес да претендира уважаване на предявения като главен иск за присъждане на обезщетение за непозволено увреждане, дори само по съображения, че уважаването на главния иск би имало за последица присъждането и на лихви за период от пет години преди датата на предявяването на исковата молба, каквато последица в случая не може да се постигне при уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД. В изложението към касационната жалба на ищцата се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК (очевидна неправилност, произтичаща от незачитането на СПН на решението по гр.д.№ 732/2020 г. на РС – Разград), както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила Решение № 32 от 23.04.2021 г. по гр.д.№ 732/2020 г. по описа на РС – Разград?; 2. Следва ли съдът да изложи в мотивите си обсъждане на всички доводи и възражения на страните и да анализира всички събрани по делото доказателства? Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с т. 5 от ТР № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК; втори въпрос – в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. Не е налице основание за допускане на обжалването по касационната жалба на ищцата по следните съображения: Отсъства основание за приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма). Особено тежкият порок на съдебния акт следва да бъде констатиран от касационната инстанция, без да е необходим конкретен анализ или излагане на съображения за наличието на конкретни предпоставки за отмяна така, както те са уредени с разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Във всички останали случаи неправилността на въззивния акт не може да послужи като предпоставка за допускане касационно обжалване, ако не са осъществени условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато на това основание. Доводите на касаторката за допуснато нарушение на чл. 298, ал. 1 ГПК са обосновали както искането по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, така и поставянето на първия въпрос. Самият начин, по който е формулиран този въпрос, не предполага даването на принципен отговор по приложението на конкретна правна норма или институт на правото, а е израз на несъгласието на касаторката с направената от въззивния съд преценка за обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 732/2020 г. на РС – Разград. В този смисъл питането не притежава белезите на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Отсъства и твърдяното противоречие с т. 5 от ТР № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, предвид обоснованата констатация на въззивния съд, че признатото за установено с влязлото в сила решение по гр.д.№ 732/2020 г. на РС – Разград противоправно поведение на ответника касае по-късен времеви период в сравнение с периода по настоящата искова претенция. Твърдението на ищцата, че противоправното поведение, формиращо основанието на иска по гр.д.№ 732/2020 г., е част от противоправно поведение, започнало още през 2015 г., касае факт, надхвърлящ силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 732/2020 г. и в този смисъл необхванат от нейните обективни предели. В този смисъл нито е допуснато очевидно нарушение на чл. 298, ал. 1 ГПК, нито е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпрос № 1. Въпрос № 2 също не обективира основание за допускане на обжалването. Същият обобщава оплакванията на касаторката за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила по чл. 12, чл. 235 и чл. 236 ГПК, каквито оплаквания (съобразно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) не могат да бъдат обсъждани във фазата по селектиране на жалбите. Противно на изложеното от касаторката, въззивният съд задълбочено е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е достигнал до обосновани изводи относно релевантните за спора факти, предвид което отсъства противоречие между атакуваното решение и релевираната практика на ВКС. Подадената от ответника касационна жалба е постъпила в срок и изхожда от легитимирана страна, но е процесуално недопустима по следните съображения: Въззивният съд се е произнесъл по две групи претенции, в първата от които са включени иск по чл. 45 ЗЗД и иск по чл. 86 ЗЗД, в съотношение на евентуалност спрямо които се търси обезщетение за неоснователно обогатяване и законна лихва от предявяването на исковата молба. Съставът на ВКС приема, че претенцията за заплащане на сумата 6 950 лв. на основание чл. 45 ЗЗД съставлява един иск с обща цена 6 950 лв., макар и формирана от две суми (4 950 лв. + 2 000 лв.), доколкото е изведена от твърдение за деликт като единно деяние, съставено от множество отделни действия в периода преди двете разпоредителни действия на ищцата, но обединени от общата цел да се постигне и поддържа заблуждение у нея с произтичащата от това претенция за присъждане на обезщетение в посочения общ размер. Претенциите по чл. 59 ЗЗД обаче са две, първата от които е с цена 4 950 лв., а втората – 2 000 лв. ВКС формира този извод, доколкото като условие за произнасянето по чл. 59 ЗЗД имплицитно е визирано да е отхвърлен иска по чл. 45 ЗЗД, т.е. да е прието за неосъществено въведеното като основание на иска по чл. 45 ЗЗД единно деяние, подчинено на общата цел (въвеждане и поддържане на заблуждение). В този смисъл, като основания на претенциите за неоснователно обогатяване се явяват твърденията за извършени две отделни разпоредителни действия на ищцата, лишени от връзка с единен общ факт, поради което и явяващи се самостоятелни източници на претенции за обезщетение за неоснователно обогатяване. Всяко от тези две самостоятелни разпоредителни действия поотделно има за последица неоснователното обогатяване на ответника – със сумата 4 950 лв. на 10.03.2017 г. и със сумата 2 000 лв. на 31.07.2017 г. Нито една от тези суми не надхвърля минималния праг за допустимост на касационното обжалване, предвиден с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което касационната жалба на ответника следва да бъде оставена без разглеждане. И двете страни претендират присъждане на разноски. Единствените плащания, които всяка от страните е извършила, е за държавна такса за производството по чл. 288 ГПК, които следва да останат в тежест на заплатилите ги предвид изхода от настоящото произнасяне. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданската колегия