Определение № 195 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 47/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 3495 от 01.08.2019г. по гр.д. № 162/2019г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3850 от 21.11.2018г. по гр.д. № 365/2015г. на Гоцеделчевски районен съд за уважаване на предявения от Б. К. Г. и Д. С. Г. против Г. И. Б. и И. И. Б. иск по чл.108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху УПИ *-* в кв.10 по плана на [населено място], [община], с площ от 140 кв.м., при съседи: от североизток УПИ *-*, от югозапад и от юг - УПИ *-* и от североизток - улица. Касационната жалба е подадена от ответниците Г. И. Б. и И. И. Б. чрез пълномощника адв. Б.. Поддържа се неправилност на съдебния акт. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3, както и по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответниците по жалбата Б. К. Г. и Д. С. Г. са представили отговор чрез пълномощника си адв. А.. Молят да не бъде допускано касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по ревандикационен иск. Ищците Б. и Д. Г. се легитимират като собственици на спорния имот УПИ *-* в кв.10 с нотариален акт за покупко-продажба от 2013г., като същата година, преди сделката, продавачите М. П., В. П. и Е. К. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на имота по наследство и давност. Ответниците Г. и И. Б. са собственици на 1/2 ид.ч. от съседния имот - УПИ *-* с къща в него, като собствеността са придобили с договор за издръжка и гледане, сключен с родителите на Г. Б. през 1986г. Претендират, че са собственици и на спорния имот по давност - сочат в отговора на исковата молба, че част от имота /неуточнено каква/ е заградена към техния имот повече от 40 години и така ползват имота необезпокоявано, засаждат го със зеленчуци; едва през 2013г. ищците предявили претенции и започнали спорове помежду им. Събраните свидетелски показания сочат, че празното място пред къщата на П. /праводателите на ищците/ е било тяхна собственост, но те са се изнесли отдавна - имат друга къща и двор. Мястото е ползвано от съседи, които си поставяли сушилни, имало и струпани боклуци. И четиримата разпитани свидетели установяват, че оградата между това празно място и имота на Б. започвала от ъгъла на къщата им до улицата. Според свидетелката П. празното място било на П., те се изнесли преди около 10 години, а старата им къща била съборена пред 5-6 години; също от толкова време съседите Б. започнали да ползват празното място като го обработвали; те махнали оградата, която разделяла имотите. Свидетелката Д. също сочи, че Б. са завзели мястото от около 5-6 години. Свидетелката П. разказва, че мястото между къщата на П. и Б. било с боклуци и преди 10 години нейната фирма го изчистила по молба на Б.; те оттогава го работят - садят зеленчуци. След като била съборена П. къща, Г. си построили нова къща и някъде по това време Б. започнали да ползват мястото. Свидетелката Я. установява, че старата къща на П. е съборена преди няма и 10 години; тогава Г. си направили нова къща, а Б. ползват мястото пред старата къща от 8-10 години; преди това имало боклуци и поставени сушилни. Приетата техническа експертиза установява, че спорният имот УПИ *-* не е застроен; къщата на П. попада в съседния УПИ *-* /според вещото лице правилният номер на този парцел е *-*, тъй като има друг УПИ *, но за имот пл.№ */. Действащият регулационен план е от 1999г., а предходният е от 1959г. По него процесният имот съответства на части от парцели *-* и *-*,*. Вещото лице е присъствало на извършения оглед на място и на осъществения там разпит на свидетелите. Въз основа на възприетото е съставило скица, отразяваща границата между имотите на П. и Б. според свидетелските показания и е отразило имота на П., както е идентифициран от свидетелите. Според експерта имотът по исковата молба е идентичен с имота, посочен от свидетелите като собственост на П.. Обсъждайки събраните доказателства, въззивният съд е приел, че предявеният ревандикационен иск е основателен и е препратил към мотивите на първата инстанция. Изтъкнал е, че при разпределението на доказателствената тежест съдът се е съобразил с указанията в Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК, според които при наличие на обвързващо и легитимиращо нотариално удостоверяване на правото на собственост страната, която не разполага с документ за собственост /каквито са ответниците по иска/, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Посочил е, че ищците установяват своето право на собственост, придобито на деривативно основание - договора за покупко-продажба от 2013г.; правото на собственост на техните праводатели е удостоверено от нотариуса в производство по обстоятелствена проверка и този акт притежава обвързваща доказателствена сила за трети лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик. Ответниците по иска не разполагат с документ за собственост и затова носят тежестта да оборят съществуването на признатото от нотариуса право и съответно да докажат, че те са придобили правото на собственост чрез давностно владение. С. анализ на доказателствата сочи, че такова доказване не е успешно проведено. Свидетелските показания са единни, че имотът е бил собственост на П. /праводателите на ищците/, след напускането им е останало неползвано, а в следващ момент е завзето от ответниците. Единствените различия между свидетелите са досежно точния момент, в който ответниците Б. са установили свое владение върху мястото - дали това е станало преди повече или преди по-малко от 10 години /свидетелите П., Д., Я. говорят за преди 5-6 години или за преди “няма и 10 години“; само свидетелката П. сочи, че са минали 10 години/. Съпоставяйки тези твърдения, решаващият съд е възприел извода на първата инстанция, че владение за период надвишаващ 10 години не е установено. Това е така, защото според всички свидетели, Б. започнали да работят имота след събарянето на П. къща, а това събаряне е преди по-малко от 10 години отново според всички свидетели. На основание горното съдът е приел, че праводателите на ищците, макар и да не са упражнявали физически правото си, са били собственици на спорния имот на основание давностно владение, осъществявано от техния наследодател, което право им е признато с издадения от нотариуса нотариален акт. Съответно, договорът за покупко-продажба, сключен с ищците, има транслативно-вещен ефект. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. Първото поддържано от касаторите основание е по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Без да формулират конкретен правен въпрос, те поставят няколко проблема, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства, да анализира и съпостави свидетелските показания, да отговори на наведените от страните доводи и възражения. Наведени са оплаквания, че съдът не е взел предвид, че установената към момента на сделката фактическа власт на Б., изключва предаване на каквото и да е владение от П. към Г. по силата на договора. Сочи се като неадекватно прилагането на Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК. Изтъква се противоречие с практиката по така повдигнатите релевантни въпроси. Изложените от касаторите съображения всъщност са израз на тяхното несъгласие с изводите на съда по преценка на доказателствата. Това несъгласие следва да се квалифицира като оплакване за неправилност на съдебния акт, но не е основание за допускане на касационно обжалване. Отделно, посочената от касаторите съдебна практика, непредставена с изложението, не е сред визираната в чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Всички решения, с изключение на едно, са постановени в периода 1980 - 2005г. по реда на ГПК-отменен и не представляват задължителна практика; Решение № 635 от 25.10.2010г. по гр.д. № 1495/2009г. на I г.о. не бе открито - при извършената справка се установи, че по този номер гражданско дело е постановено определение, с което касационната жалба е оставена без разглеждане. С оглед на това основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК не е налице. В допълнение може да се посочи, че въззивният съд е изложил съображения по всички повдигнати от жалбоподателите доводи и възражения, извършил е своя преценка на събраните доказателства и е достигнал до съответните правни изводи. На второ място се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по правните въпроси: 1/следва ли съдът да отрази изрично в доклада си, че се оспорва доказателствената сила на нотариален акт, при положение, че това не е акта, от който ищцовата страна черпи правата си, а актът на нейните праводатели, както и да укаже доказатествената тежест по това конкретно оспорване; 2/ при позоваване на давност от двете страни по спора следва ли въззивният съд да обсъди всички наведени възражения и доводи на страните, включително относно анимуса и корпуса на праводателите на ищците, относими към доказателствената тежест, както и следва ли в мотивите си да изведе всяка от предоставките на чл. 108 ЗС; 3/ при довод за ненапълно изяснена фактическа обстановка, длъжен ли е въззивният съд да допусне допълнителна или тройна техническа експертиза, независимо от процесуалното поведение на страните при приемането на експертизата в първата инстанция; 4/ подлежи ли на уважаване иск за собственост, ако ищците не са доказали източника на правото си на собственост, респ. изтеклата придобивна давност в полза на праводателите си; 5/ може ли съдът да не възприеме заключението на техническата експертиза, без да се мотивира защо, а оспорването му само поради липса на релевантна информация дава ли възможност изясняването на въпросите да стане по реда на чл. 266 ГПК пред въззивния съд; 6/ когато и двете страни се позовават на давност, текла в припокриващ се 10-годишен период, за да се приеме, че праводателят на ищците е бил собственик, следва ли да се докаже в процеса кога е настъпила промяна в намерението на ответниците да своят имота; 7/допустимо ли е позоваване на наследство и присъединяване на давност в полза на общия наследодател Н. П., починал 2001г., ако приживе той не е сторил това и няма данни по делото за приемане на наследството му по опис или с конклудентни действия; 8/ след като бъде оборен констативния нотариален акт на праводателите на ищците, следва ли да се заключи липса на транслация на правото на собственост в полза на ищците, въпреки изповяданата прехвърлителна сделка. Твърди се, че в практиката по чл. 290 ГПК съществува неяснота в тълкуването на правната уредба, а с разрешаването на правния спор са засегнати горните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въпросите не са в състояние да обусловят достъп до касационен контрол. Трети и пети въпрос са процесуални и са свързани с приетото заключение на вещо лице и отказът на въззивния съд да назначи нова експертиза. Видно, че пред първоинстанционния съд ответниците са оспорили заключението, но не са ангажирали повторна или тройна експертиза; пред въззивния съд са поискали нова експертиза, като са изтъкнали, че е налице непълнота /без да мотивират в какво се изразява тя/. Благоевградски окръжен съд е отказал доказателственото искане, приемайки че непълнота не е налице, а и такава не е била изтъкната пред първата инстанция. Едва в изложението към касационната жалба се изтъкват нови въпроси, които експертизата е следвало да установи - дали този УПИ може да съществува самостоятелно, какъв е статута му /предвид малката площ/, има ли отреждане по регулация с придаваеми части по предходния регулационен план. Такива възражения от страна на ответниците не са били поддържани в хода на процеса и съответно подобни въпроси не са поставяни на приетата експертиза /макар че тя е изяснила положението на имота по предходната регулация/. Затова изтъкването им за първи път с касационната жалба не може да предизвика касационен контрол. Всички останали въпроси са свързани с доказателствената тежест в процеса и почиват на неразбирането й от страна на касаторите. Същата е правилно определена от съда и е обоснована с указанията в Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК. Ответниците са тези, които не разполагат с документ за собственост на имота и тяхна е доказателствената тежест да опровергаят изводите на нотариуса, че собствеността е придобита от праводателите на ищците, както и да установят с пълно и главно доказване, че в тяхна полза са изпълнени предпоставките на придобивната давност. Затова, след като ищците се легитимират като собственици с договора за покупко-продажба от 2013г., а праводателите им разполагат с нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, то ответниците е следвало да докажат, че праводателите не са били собственици, респ., че към този момент /или към момента на предявяване на иска/ самите те са били собственици на имота по давност. След като това не е сторено успешно, предявеният иск с основание е уважен. Тук следва да се допълни, че непредаването на владението от страна на праводателите на ищците не е пречка да се прояви транслативно-вещният ефект на договора за продажба, след като продавачите са били собственици. Именно за защита на своето право на владение, нарушено от ответниците, ищците са предявили иска си срещу тях. На трето място се сочи основанието очевидна неправилност. Тя е обоснована с твърдението, че във въззивната жалба се съдържат доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с разпределението на доказателствената тежест и въззивният съд не е дал на страните указания за възможността да посочат относимите доказателства, несъбрани в първата инстанция, включително за презумпцията на чл.69 ЗС. Както бе установено при объждане на предходните основания, такива нарушения не са допуснати и не се съзира очевидна неправилност на някой от изводите на съда. Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване. Ответниците претендират разноски, но не са представили доказателства за направени такива пред касационната инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.