Определение № 2430 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 672/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. Ж. С. срещу определение № 45/22.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1/2025 г. на Апелативен съд В., с което е потвърдено определение от 18.11.2024 г. по гр. д. № 219/2024 г. на Окръжен съд Търговище за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ.

Жалбоподателят прави оплакване, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно, като постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, и моли за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на предявения иск по същество. Проследявайки хронологичното развитие на ч. гр. д. № 16/2023 г. по описа на Районен съд Попово, образувано по подадено от В. Х. заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ, последователно образуваните въз основа на издадения изпълнителен лист изп. д. № 3/2023 г. и изп. дело № 67/2024 г. по описа на ДСИ при Районен съд Попово, както и процесуалните действия на съда, органа по принудително изпълнение и страните, жалбоподателят изразява несъгласие с извода на въззивния съд за недопустимост на исковото производство.

В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК претендира достъп до касационен контрол, като обосновава произнасяне на въззивния съдебен състав по следните процесуалноправни въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция:

1. „При прекратяване на изпълнително производство по молба на взискателя на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК прекъсва ли се законоустановеният преклузивен срок за депозиране на възражение по чл. 414а ГПК от страна на длъжника против издадената заповед за изпълнение?“ 2. „Губи ли длъжникът възможността да възрази срещу издадена заповед за изпълнение, в случаите когато взискателят по своя инициатива прекрати изпълнителното производство преди да е изтекъл законоустановеният едномесечен срок за възражение на длъжника?“.

По тези въпроси частният касационен жалбоподател твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано с липсата на практика на ВКС. Бланкетно сочи и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от В. С. Х., който оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Излага съображения, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение, повторното ѝ връчване на длъжника не поставя началото на нов срок за подаване на възражение, поради което исковото производство правилно е било прекратено поради недопустимост на иска. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение е потвърдено определение на Окръжен съд Търговище за прекратяване на делото поради недопустимост на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ. В мотивите на въззивното определение съдът е приел, че прекратяването на изпълнителното производство само по себе си нито погасява изпълняемото право, нито обезсилва изпълнителното основание или изпълнителния лист, поради което взискателят може, докато давността за вземането не е изтекла, да започне ново изпълнително производство за същото вземане въз основа на върнатия му изпълнителен лист. Посочил е, че заповед № 10/16.01.2023 г. и изпълнителен лист № 7/17.01.2023 г. са били за първи път връчени на длъжника Д. Ж. С. на 10.02.2023 г. заедно с поканата за доброволно изпълнение по изп. д. № 3/2023 г. по описа на ДСИ при Районен съд Попово, като от данните по това изпълнително дело се установява, че в едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът не е подал възражение и като следствие от това съгласно чл. 416 ГПК тя е влязла в сила на 11.03.2023 г. Поради това обстоятелство, при започването през 2024 г. на новото изпълнително производство въз основа на издадения съгласно същата заповед изпълнителен лист /чрез образуване на изп. д. № 67/2024 г. по описа на ДСИ при Районен съд Попово/ и при осъщественото ново връчване на длъжника на заповедта за изпълнение на 17.07.2024 г. не е започнал да тече нов срок за възражение срещу заповедта по чл. 414, ал. 2 ГПК. При тези данни въззивният съдебен състав е извел извод, че предявеният с исковата молба вх. № 3259/28.08.2024 г. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване вземанията на В. С. Х. срещу Д. Ж. С., за които е била издадена влязлата в сила заповед № 10/16.01.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, е недопустим.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които според чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на частния касационен жалбоподател да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Формулираният първи въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК, така както е разяснено в т. 1 от цитираното тълкувателно решение, съгласно което въпросът следва да е конкретен, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, че да обуслови изхода на спора. Макар и при описанието на фактическата обстановка по спора съдът да е посочил, че първото от така образуваните изпълнителни дела е било прекратено по молба на взискателя (на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК) с постановление от 15.02.2023 г. на държавния съдебен изпълнител, въззивният съд не е излагал мотиви в сочения от жалбоподателя смисъл за правните последици от подаване на възражение по чл. 414а от ГПК, нито е давал обуславящ правната му воля отговор на така формулирания въпрос, поради което същият се явява хипотетичен.

Вторият, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил решаващата правна воля въззивния съд. ВКС последователно приема в практиката си (решение № 50041/10.05.2023 г. по т. д. № 20/2022 г., I т. о., решение № 102/10.07.2015 г. по гр. д. № 1136/2015 г., III г. о., решение № 179/27.07.2016 г. по гр. д. № 1653/2016 г., IV г. о., определение № 158/27.02.2012 г. по ч. гр. д. № 631/2011 г. на ВКС, IV г. о. и др.), че прекратяването на изпълнителното производство по инициатива на взискателя (на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК) не води до загуба на възможността длъжникът да възрази срещу издадена заповед за изпълнение, ако законоустановеният срок за възражение не е изтекъл. Взискателят може по всяко време да поиска прекратяване на изпълнителното производство, дори и преди да е удовлетворен. Това прекратяване обаче не означава отпадане на материалното притезание на взискателя, нито води до погасяване на правото да иска образуване на ново изпълнително производство. Прекратяването на изпълнителното производство по искане на взискателя има единствено процесуален ефект – прекратява се конкретното изпълнително дело, но не и възможността за ново изпълнение или за упражняване на права, произтичащи от издадената заповед за изпълнение

Съгласно чл. 414 ГПК длъжникът разполага с едномесечен срок за възражение срещу заповедта за изпълнение, считано от връчването ѝ. Прекратяването на изпълнителното производство по искане на взискателя (чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК) не рефлектира върху течението на този срок. Дори при прекратено изпълнително производство, материалното правоотношение между страните и възможността на длъжника да възрази срещу заповедта за изпълнение се запазват. Поради това при надлежно връчване на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и неподаване на възражение от страна на длъжника в законоустановения едномесечен срок заповедта се стабилизира, а образуваното въпреки това исково производство по чл. 422 ГПК се явява недопустимо.

Въззивният съд се е произнесъл съобразно тези последователни разрешения на ВКС, като съществуването на константна практика изключва наличието на бланкетно сочения от жалбоподателя допълнителен селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Частният жалбоподател не излага релевантни твърдения и за наличие на релевираната очевидна неправилност, а само формално посочва този порок на обжалвания съдебен акт. Както е изяснено в практиката по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, очевидната неправилност не се припокрива с обикновената неправилност, съответно тази квалифицирана форма на незаконосъобразност е налице при фрапантни нарушения – подвеждане на факти под норма, която не представлява действащо обективно право, драстични нарушения на основни правни принципи, които са установими само при запознаване с мотивите на обжалвания акт без проверка на събрания доказателствен материал и установени чрез него факти, или преценка за правилно приложение на материална или процесуална действаща норма. В настоящия случай искането за достъп до касация на това основание се явява неоснователно, доколкото такива пороци на обжалваното въззивно определение не се констатират.

При този изход на производството пред настоящата инстанция в полза на ответника по частната касационна жалба В. С. Х. следва да се присъдят претендираните разноски в размер на 400 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС, съобразно договор за правна защита и съдействие от 20.03.2025 г.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС