Определение № 76 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 582/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Български пощи“ АД, чрез юрк. Я. Д., срещу определение № 327 от 04.10.2021 г. по възз. ч. гр. д. № 393/2021 г. на Бургаски апелативен съд. С него е потвърдено определение № 260201 от 23.07.2021 г. по гр. д. № 38/2021 г. на Ямболски окръжен съд, с което производството е спряно до приключването на н.о.х.д. № 641/2021 г. по описа на Ямболски районен съд с влязла в сила присъда. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се релевира основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Излагат се доводи, че е предявен иск по чл. 203, ал. 2 КТ във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за търсене на обезщетение за вреди в резултат на извършено от ответницата престъпление по чл.201 НК (присвоени от нея средства от спестовни сметки на клиенти на „Банка ДСК“, обслужвани в представителството на банката в пощенска станция [населено място]), а при условията на евентуалност се търси имуществена отговорност на основание чл. 203, ал. 2 КТ поради умишлено нанесена вреда от ответницата. Ответникът по частната жалба не взема становище по нея. Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе, съдът съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното, апелативният съд е приел, че пред Ямболския окръжен съд е предявен иск по чл. 203, ал. 2 КТ вр. с чл. 45 ЗЗД от „Български пощи“ АД против В. Д. Т. за заплащане на сумата от 28 980 лв., представляваща обезщетение за нанесени на дружеството вреди, ведно с направените съдебно-деловодни разноски. Ищецът твърди, че в резултат от недобросъвестни действия на ответницата от спестовните влогове на посочени лица неправомерно са изтеглени суми в размер на претендираната главница. Съгласно сключен между ищеца и трето лице – „Банка ДСК“ ЕАД договор, „Български пощи“ ЕАД носи отговорност за неправомерните действия на служителите си за нанесени вреди на банката. Второто дружество е възстановило сумите по сметка на първото и така е понесло вреди, чието обезщетяване претендира от В. Т.. Въззивният съд е посочил още, че пред Ямболския районен съд е висящо наказателно производство за установяване и налагане на наказание на ответницата за извършено престъпление по чл. 202 НК – длъжностно присвояване. Поради това сезираният с иска Ямболски окръжен съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството. Въззивната инстанция е установила, че е налице идентитет между описаните в исковата молба неправомерни действия по твърдения деликт и изпълнителното деяние по чл. 202 НК по внесения в съда обвинителен акт против В. Георгиева. Въззивният съд е посочил, че установяването на извършено престъпление е от съществено значение за разрешаване на гражданскоправния спор, тъй като вината предпоставя обема на отговорност на отчетника и ще предопредели размера на претендираното обезщетение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; или е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Независимо от горните предпоставки въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая в изложението към касационната жалба не са поставени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Жалбоподателят е поддържал основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Това основание обаче не е мотивирано с конкретни доводи. Жалбоподателят по същество е направил преразказ на исканията си, с които е сезирал първоинстанционния съд, като е посочил правната им квалификация. Изобщо не са обсъдени аргументите на съда, с които той е приел, че действително хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице и не са изложени никакви възражения срещу тях. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното определение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че когато фактическият състав, обуславящ отговорността за вреди, включва вредата да е настъпила в резултат на престъпление, установено по надлежния ред, искането за спиране на гражданското дело до установяване на престъплението е основателно, тъй като изходът на гражданския спор е в зависимост от изхода по наказателното дело. В случаите, когато за престъплението, в резултат на което е настъпила вредата е образувано наказателно дело, съдът спира производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като присъдата по наказателното дело обуславя изхода по гражданския спор. В този смисъл е трайната практика на ВКС, обективирана в множество съдебни актове / пр.: Решение № 116 от 15.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 745/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 553 от 14.07.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2297/2021 г., III г. о., ГК, и др./ Принципът е че, съдът е длъжен да реши гражданскоправния спор въз основа на събраните от него доказателства.За съда е задължителна единствено влязлата в сила присъда, а факта на престъплението не може да бъде установено по реда на гражданския процес. След като спорното право е обусловено от този факт, налице са предпоставките за спиране на производството по иска до приключване на наказателното производство за установяване факта на престъплението. Настоящият случай е такъв. В обобщение, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът не е претендирал такива. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.