Определение № 2 от 04.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ИЗИ ТОП“ ООД със седалище и адрес на управление [населено място], район „Изгрев“, [улица], ет. 2, ап. 3, срещу въззивното решение № 1783/04.03.2020 г. по в. гр. д. № 7872/2019 г. на Софийския градски съд, III-Б въззивен състав. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 50271/17.10.2018 г. по гр. д. № 68628/2017 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от касатора срещу Столичната община иск за признаване на установено, че „Изи топ” ООД е собственик на търговски обект - магазин № 10 - Плиска, до кино „Изток“, находящ се в [населено място], район „Изгрев“, [улица], до [жилищен адрес] в УПИ .... от кв. ...., със застроена площ от 18 кв. м., състоящ се от търговска зала и умивално помещение, на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № .... г., а при условията на евентуалност - на основание давностно владение за периода от 2009 г. до подаване на исковата молба на 29.09.2017 г., и прекратил производството по делото. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, поради което е допустима. От ответника по касация - ответника по делото, е получен писмен отговор със становище за неоснователност на жалбата. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Ищецът твърди, че е собственик на недвижим имот, съставляващ търговски обект - павилион, магазин № 10, който придобил с договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № .... г. /видно от изявлението на процесуалния представител на ищеца в съдебното заседание на 29.06.2018 г., ищецът не се позовава като евентуално придобивно основание на придобивна давност/. Твърди, че ответникът е провел търг за отдаване на обекти - преместваеми съоръжения, на трети лица, в който е включен и процесният обект - павилион, което обстоятелство пораждало правния интерес от предявяване на иска като положителен установителен, тъй като очевидно между страните е налице правен спор относно естеството /движима вещ или недвижим имот/ и собствеността на имота. Ответникът е оспорил иска като недопустим поради нередовност на исковата молба и като неоснователен. Поддържа становище, че процесният павилион представлява преместваем обект по смисъла на чл. 56 ЗУТ и дори да се приеме, че вследствие на извършени подобрения е трансформиран в недвижим имот, то собственикът на терена, върху който е разположен - Столична община, е придобил собствеността върху него по приращение на основание чл. 92 ЗС. По делото е установено, че ищецът е закупил спорния търговски обект с н. а. № .... г., в който е записано, че обектът е закупен без право на строеж върху общинския терен, върху който е изграден. Като безспорно между страните, а и установено с акт, съдът приел обстоятелството, че павилионът е разположен върху терен частна общинска собственост. Установено е и това, че между Е. Г. Л. /една от продавачите/ и Столична община - район „Изгрев“ е бил сключен на 14.09.2004 г. договор за временно и възмездно ползване на терен общинска собственост за срок от три години, като срокът бил продължен по силата на анекси до приемането на нови схеми за преместваемите обекти по предвидения ред в Наредбата за преместваемите обекти, за рекламните, информационни и декоративно-монументални елементи и за рекламната дейност на територията на Столична община. С писмо от 29.07.2014 год. ответникът уведомил ищеца, че са приети обща и подробни схеми за преместваеми обекти на територията на Столична община върху части от имоти - общинска собственост, като със Заповед № РД-09-09-56/09.05.2014 год. на главния архитект на гр. София не е предвидено поставянето на преместваеми обекти върху имота, който ищецът ползва. Последният е поканен в 30-дневен срок за демонтира за своя сметка поставеното преместваемо съоръжение - павилион за бърза закуска - дюнер, с площ от 18 кв.м., и да предаде терена в състояние, не по-лошо от това, в което е бил приет. С писмо от 20.10.2014 год. ответникът уведомил ищеца, че липсва правно основание за учредяване право на строеж или закупуване на общинска земя за процесния павилион. Със Заповед № РД-09-210/18.11.2015 год. на кмета на Столична община-район „Изгрев“ ищецът бил отстранен от участие в конкурс за отдаване под наем за срок до 10 години на части от имоти - частна общинска собственост, намиращи се на територията на район „Изгрев“, представляващи терени за поставяне на изрично или изчерпателно посочени преместваеми обекти за схема № 2, позиция № 4 и по т.т. 7 и 9. На 29.09.2017 год. бил съставен констативен акт № РИВ17-1074 по реда на чл. 57а, ал. 2 ЗУТ от работна група при „УТКРКС“ при Столична община-район „Изгрев“, с който било констатирано, че за процесния павилион, представляващ преместваем обект по смисъла на пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, собственост на ищеца, няма издадено разрешение за поставяне и сключен договор за наем. На 29.09.2017 год. актът бил връчен на ищеца, който подал възражение до ответника на 05.10.2017 год., че процесният обект представлява недвижим имот, тъй като е трайно прикрепен към земята, като за него бил плащан данък сгради и такса смет. На 20.07.2018 год. бил съставен констативен акт № РИВ18-184 от работна група при „УТКРКС“ при Столична община - район „Изгрев“, с който било констатирано, че за процесния павилион, собственост на ищеца, няма разрешение за строеж, протокол за определяне на строителна линия и ниво и одобрен инвестиционен проект. Актът бил връчен на ищеца на 25.07.2018 год. Със Заповед № РА-30-310/10.08.2018 год. на директора на дирекция „Общински строителен контрол“, връчена на 20.08.2018 год., на ищеца било наредено да премахне незаконен строеж - павилион, находящ се в УПИ за обществено обслужване и читалище, кв. ...., местност „Изток-Изток“, [улица], до бл..... По делото е прието заключение на техническа експертиза, в което подробно са описани конструкцията, състоянието на процесния обект, начинът на закрепването му, начинът и дейностите за отстраняването му от мястото, на което е поставен, както и това, че за поставянето му нямало строителни книжа и не бил предвиден в действащия по време на изграждането му план, както и в действащия понастоящем, не бил нанесен като обект в кадастралната карта, нямал траен градоустройствен статут, не представлявал строеж по смисъла на пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, а представлявал преместваем обект съгласно чл. 56, ал. 1 и пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ. По делото е прието и заключение на счетоводна експертиза, в което са изнесени данни за заплатен наем за периода от 09.12.2004 г. до 2018 г. Вещото лице е констатирало, че в счетоводството на район „Изгрев“ няма данни за платени суми за данъци. Въззивният съд посочил, че правният интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, за която съдът следи служебно. Посочил, че наличието на правен интерес се преценява конкретно - както въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат, така и в по-широк аспект от гледна точка на поведението на ответника спрямо правата на собственост на ищеца и в контекста на чл. 6 ГПК. Преценката в тази насока се обуславя от естеството и съдържанието на възникналия между страните извънсъдебен правен спор - вида на действията, чрез които ответникът извънсъдебно оспорва конкретно субективно материално право на ищеца. Когато спорът вземе формата на оспорване на претендирано от ищеца право на собственост, последният има правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост, за да бъде установено със сила на пресъдено нещо съществуването на неговото право, съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 8/27.11.2013 год. по тълк. д № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това съдът посочил, че установителният иск е субсидиарна форма на защита на материалното право и е допустим, само когато липсва друга правна възможност за реализиране на субективните права на ищеца /с уточнението, че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право според т. 2 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. Въззивният съд приел, че в разглеждания случай за ищеца не съществува правен интерес от търсената защита. Ответникът не оспорва правото на собственост на ищеца, претендирайки, че той е собственик на процесния павилион - противно на изложеното в исковата молба, откритата със заповед № СО15-РД-09-367/13.02.2015 год. на кмета на Столичната община процедура за провеждането на конкурс за отдаване под наем за срок до 10 години се отнася до части от имоти - частна общинска собственост, представляващи терени за поставяне на преместваеми обекти. На практика спорът между страните е свързан с това дали ищецът може да продължи да държи павилиона върху терен, който има статут на частна общинска собственост, респ. има ли право на строеж. Въззивният съд изложил съображения и във връзка със статута и правната уредба на преместваеми обекти по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗУТ, които не представляват строеж по смисъла на пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, а съгласно пар. 182 от ПЗР на ЗИДЗУТ /публикация в ДВ, бр. 65/2003 год./, обектите и съоръженията по чл. 56, ал. 1 ЗУТ не представляват недвижими имоти по чл. 110 ЗС, не се нанасят в кадастралната карта, не се записват в кадастралните регистри, а за удостоверяване на правото на собственост или на други права върху тях не се съставят или издават актове, подлежащи на вписване в имотния регистър. С изменението на чл. 56, ал. 1 ЗУТ /публикация в ДВ, бр. 103/2005 год./ изразът „които не са трайно свързани с терена“ е отпаднал, поради което начинът на прикрепване на обекта към терена е без значение. Трайното прикрепване на павилион към поземлен имот - общинска собственост, не може да придаде на същия траен градоустройствен статут, който да не позволява неговото преместване, нито да доведе до отричане на правото да бъде преустановено занапред предоставянето на общински имот за извършване на търговска дейност. Съобразно изложеното и предвид данните по делото, че със заповед № РА-30-310/10.08.2018 год. на директора на дирекция „Общински строителен контрол“ на ищеца е било наредено да премахне незаконен строеж, то въпросът дали посоченият индивидуален административен акт е законосъобразен и съответно може ли да бъде изпълнен, респ. налице ли е строеж и дали същият е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, следва да бъде разрешен в административно производство по реда на чл. 145 и сл. вр. чл. 215 АПК, а не в исков процес. Предвид данните в заповедта, че процесният обект е изграден през 1992 г., въззивният съд проследил статута и на временните обекти, изградени по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, уреден в пар. 6а от ПЗР на ППЗТСУ /отм./, пар. 50а от ПЗР на ЗТСУ /отм./ и пар. 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ, и заключил, че нормативната уредба е създала изключение от правилото, че когато сградата и земята принадлежат на различни лица, това е възможно само при наличие на право на строеж. Собствеността на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут /както е в настоящия случай, с оглед липсата на твърдения в исковата молба за провеждането на процедурата по пар. 50а от ПЗР на ЗТСУ /отм./ или пар. 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ/, дава възможност само за ползването му до настъпване на предпоставките за премахването му, като собственикът на терена запазва правото на строеж. А нормативно предвиденото условие, до настъпването на което е допустимо съществуването на временен строеж - възникване на инвестиционна инициатива за реализирането на предвижданията на подробния устройствен план, изключва възможността правото на строеж да бъде придобито въз основа на давност чрез осъществявано владение на временния строеж. Отделен е въпросът, че съгласно чл. 120а ППЗТСУ /отм./, не се считат за временни постройки съоръжения за търговия, като маси, павилиони, кабини и други, които са преместваеми. За тези съоръжения не се издава разрешение за строеж, а разрешение за поставяне по реда, установен с наредба на общинския съвет, а за общински терени - и въз основа на схема, одобрена от главния архитект на общината /и чл. 197, ал. 1 ЗТСУ - отм., каквото именно е било издадено за процесния павилион на 21.01.1999 год., впоследствие одобрено на основание чл. 56 ЗУТ - отм., видно от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза/. В касационната жалба касаторът излага, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като с него се обезсилва първоинстанционното решение и се прекратява производството по делото с мотиви, които имат отношение не към допустимостта, а към основателността на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпроса: при предявен положителен установителен иск за собственост върху обект, за който се твърди да е недвижим имот, евентуалното установяване, че същият представлява преместваем обект, причина за недопустимост на иска ли е или /е/ въпрос по съществото на спора. Счита, че въпросът е разрешен при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения: В правната теория и съдебната практика неотклонно се приема, че правният интерес от търсенето на съдебна защита произтича от наличието на правен спор, а съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Разглеждайки правния спор, с който е сезиран, съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните / решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на ВКС, III-то г. о./. В разглеждания случай ищецът е твърдял, че е собственик на недвижим имот, представляващ търговски обект /павилион/, трайно прикрепен към общинския терен, върху който е построен. Твърдял е, че между страните по делото е налице правен спор относно естеството /движима вещ или недвижим имот/ и собствеността на имота. Ответникът е поддържал тезата за наличие на преместваем обект по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗУТ, а случай, че се приеме за основателно твърдението на ищеца обектът да съставлява недвижим имот, то в действие влиза принципът, че собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, доколкото по делото не е спорно, че теренът, върху който павилионът е изграден, е частна общинска собственост. Съобразявайки така очертаните от твърденията на страните рамки на правния спор, изхождайки и от извънпроцесуалното поведение на ответника, който с извършените действия не е оспорил правото на собственост на ищеца върху претендирания търговски обект, въззивният съд е приел, че липсва спор за собствеността на вещта като такава, тъй като на практика спорът се свежда до това дали ищецът може да продължи да държи павилиона върху терен, който има статут на частна общинска собственост, респ. има ли право на строеж. Това е и решаващият мотив, който е послужил за формиране на правния извод за недопустимост на предявения положителен установителен иск за собственост на търговския обект. Този извод не е следствие от разрешаването на спор дали в случая обектът представлява недвижим имот, както твърди ищецът /сега касатор/, или движима вещ, каквото е правното твърдение на ответника, защото това не е същинският спор, възникнал между страните, а задължението на съда да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита и съдействие на лични и имуществени права /чл. 2 ГПК/ касае само действително възникналия между страните правен спор. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да бъде допуснато по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В разглеждания случай поставеният от касатора въпрос не касае решаващия мотив на въззивния съд за недопустимост на предявения иск, поради което не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Следва да се добави и това, че съображенията в мотивите към обжалваното определение за правното положение на преместваемите /съответно временните/ обекти не са послужили за формиране на решаващия извод за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по иск, предявен при липса правен интерес от иска, а за да се подкрепи становището на въззивния съд, че спорът между страните по делото се свежда до това дали ищецът може да продължи да държи търговски обект върху терен, който има статут на частна общинска собственост, респ. има ли право на строеж. Това е и решаващият мотив за извода, че липсва правен интерес от предявения иск за защита правото на собственост върху обекта, а този мотив е свързан с допустимостта на иска, не и с неговата основателност, както твърди касаторът. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Не се установява въззивният съд да е обезсилил първоинстанционното решение и да е прекратил производството по делото с мотиви, които имат отношение към основателността, а не към допустимостта на предявения иск, или без да обсъди въведените от ответника доводи, както твърди касаторът. За да постанови решение по съществото на правния спор, с който е сезиран, съдът следва да прецени на първо място налице ли са положителните процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск от категорията на абсолютните, за които съдът следи служебно. При предявен положителен установителен иск за собственост такава предпоставка е за ищеца да съществува правен интерес от искова защита. Този правен интерес винаги се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор /в този смисъл мотивите към т. 3Б на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС/ и с оглед изложените от ищеца в исковата молба обстоятелства. В случая въззивният съд е извършил преценка в тази насока и съобразно доводите на страните и след като е установил, че от съдебно установяване се нуждае не правото на собственост на ищеца върху търговския обект, а правото на строеж, е приел иска за недопустим. Ако ищецът твърди, че обектът е непреместваем и съставлява недвижим имот, само наличието на право на строеж, придобито при условията на пар. 50а от ПР на ЗТСУ /отм./, съответно пар. 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ, би му дало основание да държи вещта върху имот частна общинска собственост, а това право може да бъде защитено при приложение разпоредбата на чл. 111 ЗС, тъй като способите за защита на правото на собственост са приложими и при защитата на ограничените вещни права, каквото е правото на строеж. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 100 лева, определен съобразно фактическата и правна сложност на делото и при приложение на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, чл. 25, ал. 1 и чл. 25а от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.