Определение № 2348 от 07.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2854/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 493 от 22.04.2025 г. по в.гр.д.№ 2624 от 2024 г. на Софийския апелативен съд, 8 граждански състав в следните негови части:

• частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 2787 от 12.05.2024 г. по гр.д. 12570 от 2023 г. на Софийския градски съд, ГО, I-23 състав в частта му за уважаване на предявения от М. Г. Г. срещу Столична община иск по чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 5 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.10.2023 г. до окончателното й плащане,

• частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на иска по чл.49 ЗЗД за разликата над 5000 лв. до 30 000 лв. и вместо него е постановено решение за присъждане на още 25 000 лв. обезщетение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.10.2023 г. до окончателното й плащане и

• частта за присъдените в полза на М. Г. и на адв.В. разноски за първоинстанционното и въззивното производство.

Пълномощникът на касатора Столична община твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставя следните въпроси:

1. Допуска ли принципът на справедливост по чл.52 ЗЗД въззивният съд да увеличи размера на обезщетението за неимуществени вреди без установяване на нови обстоятелства, свързани с вида и степента на увреждането, интензитетата и продължителността на болките и страданията или остатъчните последици, при положение, че първоинстанционният съд е направил мотивирана фактическа преценка въз основа на същия доказателствен материал, което води до произволна преценка на вече установени факти ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4 от 1968 г. и ППВС № 7 от 1959 г., Тълкувателно решение № 1 от 2018 г. на ОСГК на ВКС, решение № 295 от 19.11.2009 г. по гр.д.№ 2355 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 121 от 22.06.2010 г. по гр.д.№ 1039 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 216 от 11.01.2012 г. по гр.д.№ 1184 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 60246 от 12.01.2022 г. по гр.д.№ 1265 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 100 от 16.02.2010 г. по гр.д.№ 696 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 131 от 04.11.2020 г. по т.д.№ 2645 от 2019 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Нарушен ли е принципът на равенство на страните в процеса, когато съдът е кредитирал изцяло свидетелски показания, основани на предположения и субективни възприятия, които пряко подкрепят твърденията на ищеца в исковата молба, без да изисква допълнителни обективни доказателства в подкрепа на тези твърдения, поставяйки ответната страна в неравностойно положение по отношение на доказването на фактите ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 143 от 11.02.2010 г. по гр.д.№ 4172 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 53 от 29.03.2011 г. по гр.д.№ 470 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 300 от 06.03.2012 г. по гр.д.№ 1735 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Допустимо ли е да се ангажира отговорността на общината по чл.49 ЗЗД за състояние на тротоар, ако не е установено конкретно виновно бездействие на конкретен служител или орган на общината, а заключението се основава на обща презумпция за неизпълнение на задължение за поддръжка, без да са представени доказателства за конкретно възложено задължение и неизпълнението му ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2014 г. по тълк.д.№ 3 от 2013 г. на ОСГК на ВКС, решение № 118 от 09.11.2010 г. по гр.д.№ 417 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 103 от 28.05.2014 г. по гр.д.№ 713 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 102 от 07.03.2011 г. по гр.д.№ 413 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 316 от 21.05.2010 г. по гр.д.№ 1076 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

4. Противоречи ли на правилата за доказване и принципа за съдийско убеждение съдебното решение, което приема за безспорно установени релевантни за спора факти /като механизма на стъпване и конкретната причина за падането на ищеца/ въз основа на свидетелски показания, които съдържат само предположения и догадки на свидетеля, без същият да е пряк очевидец на събитието и без тези твърдения да са подкрепени от други преки и категорични доказателства ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 53 от 29.03.2011 г. по гр.д.№ 470 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 143 от 11.02.2010 г. по гр.д.№ 4172 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 102 от 07.03.2011 г. по гр.д.№ 413 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о.

В писмен отговор от 16.07.2025 г. ответникът по жалбата М. Г. Г. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да се присъдят направените по делото разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по дело с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да прецени налице ли са предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС взе предвид следното: В исковата молба ищецът е твърдял, че е претърпял неимуществени вреди вследствие падане на 27.10.2023 г., около 19,00 ч., при спъване в неравни и разместени тротоарни плочки на територията на Столична община, [улица]. При падането била счупена ладиевата кост на китката на дясната ръка на ищеца и метамарзалната кост на левия му крак. Била му оказана медицинска помощ, при което било взето решение за гипсова мобилизация и поставяне на гипсова шина. Подробно описва неимуществените вреди и битови неудобства, които е претърпял от инцидента. Претендира обезщетяване на тези вреди от Столична община, тъй като съгласно чл.30, ал.4 и ал.5 и чл.31 от Закона за пътищата и чл.48, ал.1, т.2, б.“б“ от ППЗП задължение на общината било да ремонтира и поддържа в изправно състояние тротоарите по общинските пътища.

За да уважи иска по чл.49 ЗЗД за осъждане на ответната община да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от гореописания инцидент в размер общо на 30 000 лв., въззивният съд е приел, че за да бъде ангажирана отговорността на ответната община за вредите от претърпения инцидент, ищецът е следвало да докаже факти, които да се подведат под хипотезата на гражданския деликт /виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди/, както и фактите, водещи до ангажиране отговорността на възложителя /възлагане на работа на делинквента и причиняване на вредите при или по повод на извършването на тази работа/. Посочил е, че отговорността по чл.49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция. Тя не произтича от вината на лицето, което възлага работата, а настъпва, когато натовареното лице причини виновно щетата при или по повод изпълнение на възложената му работа. При това положение очевидно било, че възложителят отговоря не за себе си, а за действията на своя работник или служител. Неговата отговорност е отговорност пред пострадалите трети лица.

Съдът е приел, че по конкретното дело са доказани всички предпоставки за уважаване на предявения иск за неимуществени вреди. Посочил е, че с оглед легалните дефиниции на понятието „път“ в пар.1, т.1 от ДР на Закона за пътищата и пар.6, т.1 от Закона за движение по пътищата, тротоарът е част от пътя. Съгласно чл.31 от Закона за пътищата и чл.48, т.2, б.“а“ от Правилника за приложение на този закон, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на съответната община. Задължението за поддържане на тротоарите в изправност с оглед създаване на условие за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, за незабавно сигнализиране на препятствията по тях и отстраняването на тези препятствия във възможно най-кратки срокове било на общината- чрез нейни служители или чрез наети фирми /чл.167, ал.1 от ЗДвП/. Доколкото от събраните по делото доказателства, конкретно от свидетелските показанията на очевидеца на инцидента, по делото било установено, че инцидентът с ищеца е станал при спъване на разместени, неравни тротоарни плочки на [улица]в [населено място], отговорността на Столична общината е ангажирана. Тя отговоря за противоправното бездействие на служителите й, изразяващо се в неизвършването на необходимите действия за поддържане на тротоара в безопасно за гражданите състояние. Това противоправно поведение на служители на общината било в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите увреждания на ищеца и претърпените от него болки и страдания от тези увреждания. Не била оборена и презумпцията за виновно поведение на лицата, на които е била възложена работата по поддържане на общинския път в мястото на процесния тротоар.

При определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид следните обстоятелства: възрастта на ищеца към датата на инцидента /48 години/; характера и вида на травмите /две счупвания, довели до трайни затруднения в движението на десния горен крайник за около 4-5 месеца, а на левия долен крайник- за около 2-3 месеца/; продължителността на възстановителния период от тези травми /5 месеца, пред който период, особено през първите 2 месеца, ищецът се е нуждаел от чужда помощ за обслужване на елементарни битови нужди; факта, че вследствие получената травма на левия крак е налице трайно ограничаване на обема на движенията на петия пръст на лявото ходило на ищеца с 25 %, като това счупване не е зараснало напълно; обстоятелството, че за лечението на счупванията ищецът не е постъпвал в болнично заведение и не е претърпял оперативни интервенции, но е търпял силни болки през първите 7-8 дни и по-умерени за около 2 месеца.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение ВКС приема, че не са налице сочените от пълномощника на касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:

1. По първия поставен от пълномощника на касатора правен въпрос /Допуска ли принципът на справедливост по чл.52 ЗЗД въззивният съд да увеличи размера на обезщетението за неимуществени вреди без установяване на нови обстоятелства, свързани с вида и степента на увреждането, интензитетата и продължителността на болките и страданията или остатъчните последици, при положение, че първоинстанционният съд е направил мотивирана фактическа преценка въз основа на същия доказателствен материал, което води до произволна преценка на вече установени факти ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Никъде в тази практика не се отрича правото на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на установените пред първоинстанционния съд факти и обстоятелства, имащи отношение към определянето на размера на претендирано обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, както и правото му да присъди по-високо или по-ниско обезщетение въз основа на така извършената от него самостоятелна преценка на установените по делото факти и обстоятелства. Напротив, трайно в практиката на ВКС е заложено схващането, че при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., въпреки въведения с този нормативен акт така наречен „ограничен въззив“, въззивният съд продължава да е съд по съществото на спора, който дължи самостоятелно произнасяне по този спор. Например, в мотивите към т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, поради което дейността и на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния изход може да потвърди или да отмени решенето на първата инстанция.

Приетото в обжалваното решение относно размера на присъденото обезщетение не противоречи на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и ППВС № 7 от 1959 г. Напротив, напълно в съответствие с тази задължителна практика на ВС, въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не произволно, а въз основа на комплексна преценка на всички обективни обстоятелства: вида и характера на получените при инцидента увреждания, силата и продължителността на търпените от ищеца физически болки и страдания, продължителността на периода на възстановяване, остатъчния процент на ограничение на движенията на ищеца, характера и продължителността на търпените от него битови неудобства и неговата възраст. Несъгласието на касатора с направените от въззивния съд правни изводи, относно това какъв е справедливият размер на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на решението. То представлява довод за неправилност на решението, която ВКС не е компетентен да преценява в настоящото производство по чл.288 ГПК.

Приетото в обжалваното решение относно размера на присъденото обезщетение не противоречи и на посочените от касатора решения на ВКС, в които, според него, са разгледани и съдът се е произнесъл по сходни случаи: решение № 60246 от 1201.2022 г. по гр.д.№ 1265 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 100 от 16.02.2010 г. по гр.д.№ 696 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 131 от 04.11.2020 г. по т.д.№ 2645 от 2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. Нито едно от тези решения не касае сходен случай:

Решение № 100 от 16.02.2010 г. по гр.д.№ 696 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о. действително касае аналогични вреди от непозволено увреждане /счупване на дясна китка/, но настъпили при коренно различна обществено- икономическа обстановка в страната- през м.07.2006 г., 17 години преди увреждането, за което е присъдено обезщетението по настоящото дело. Съгласно константната практика на ВКС /например решение № 28 от 09.04.2014 г. по т.д.№ 1948 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 124 от 11.11.2010 г. по т.д.№ 708 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д.№ 387 от 2008 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др./, тази променена обществено-икономическа обстановка в страната следва да се вземе предвид и в конкретния случай налага присъждането на по-висок размер на обезщетението.

Решение № 131 от 04.11.2020 г. по т.д.№ 2645 от 2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. касае обезщетение за вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в счупване на лява лопатка и изтръгване на странична връзка на лява лакетна става, което не е аналогично на счупване на дясна ръка, каквото е установено по настоящото дело. Последното налага търпенето на много по-големи битови неудобства и ограничения от увреденото лице в периода на възстановяване и съответно присъждане на по-високо обезщетение за неимуществени вреди. Присъждането на по-високо обезщетение по конкретното дело, от присъденото по горепосоченото дело обезщетение от 9 000 лв. се налага и от факта, че увреждането, за което е присъдено обезщетение по т.д.№ 2645 от 2019 г., е настъпило на 08.06.2013 г., повече от 10 години преди увреждането, за което се присъжда обезщетение по настоящото дело /тоест при различна обществено-икономическа обстановка, която съгласно константната практика на ВКС също следва да се вземе предвид при определяне размера на обезщетението/.

Решение № 60246 от 1201.2022 г. по гр.д.№ 1265 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г.о. касае обезщетение за вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в счупване на ляв крак и разтежение на връзките на дясна глезенна става, което не е аналогично на счупване на дясна ръка, каквото е установено по настоящото дело. Последното налага търпенето на много по-големи битови неудобства и ограничения от увреденото лице в периода на възстановяване и съответно присъждане на по-високо обезщетение за неимуществени вреди. Присъждането на по-високо обезщетение по конкретното дело, от присъденото по горепосоченото дело обезщетение от 10 000 лв. се налага и от факта, че увреждането, за което е присъдено обезщетение по гр.д.№ 1265 от 2021 г., е настъпило на 11.09.2017 г., повече от 6 години преди увреждането, за което се присъжда обезщетение по настоящото дело /тоест при различна обществено-икономическа обстановка, която съгласно константната практика на ВКС също следва да се вземе предвид при определяне размера на обезщетението/.

По първия поставен въпрос не е налице и основанието на чл.280, ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационното обжалване е налице или когато липсва правна уредба за разрешаване на конкретния спор, поради което не налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата към конкретния случай правна норма е неясна, което налага тълкуването й от ВКС, или когато се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на правната норма, поради промяна в законодателството или в обществените условия. В конкретния случай, това основание не е налице, тъй като по поставения въпрос има правна уредба и практика на ВКС по нейното тълкуване, включително задължителна такава, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.

2. Вторият и третият поставени въпроси /Нарушен ли е принципът на равенство на страните в процеса, когато съдът е кредитирал изцяло свидетелски показания, основани на предположения и субективни възприятия, които пряко подкрепят твърденията на ищеца в исковата молба, без да изисква допълнителни обективни доказателства в подкрепа на тези твърдения, поставяйки ответната страна в неравностойно положение по отношение на доказването на фактите ? и Противоречи ли на правилата за доказване и принципа за съдийско убеждение съдебното решение, което приема за безспорно установени релевантни за спора факти /като механизма на стъпване и конкретната причина за падането на ищеца/ въз основа на свидетелски показания, които съдържат само предположения и догадки на свидетеля, без същият да е пряк очевидец на събитието и без тези твърдения да са подкрепени от други преки и категорични доказателства ?/ не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не са правни въпроси съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- въпросите са напълно неотносими към конкретното дело, по което съдът не е основал решението си на предположения и субективни възприятия на свидетел. Напротив, изводът на съда кога и при какви обстоятелства е настъпило увреждането са основани на показанията на свидетеля Ц. А., който е бил очевидец на инцидента, като се е намирал само на 2 метра от мястото, където ищецът е паднал. Показанията на този свидетел са конкретни, ясни и категорични, не се основат на преразказ на събитията от трети лица или на предположения и хипотези на свидетеля затова „какво би могло да се случи“, както твърди пълномощникът на касатора. Изводът, че в резултат на падането ищецът е претърпял именно посочените в искова молба увреждания, също не е основан на предположения, а на категорични доказателства: свидетелски показания, медицинска документация и заключение на съдебно-медицинска експертиза, които водят до единствения логичен извод за наличие на причинно-следствена връзка между спъването в неравна тротоарна плочка и падането на ищеца и настъпилите увреждания.

3. По третия поставен въпрос /Допустимо ли е да се ангажира отговорността на общината по чл.49 ЗЗД за състояние на тротоар, ако не е установено конкретно виновно бездействие на конкретен служител или орган на общината, а заключението се основава на обща презумпция за неизпълнение на задължение за поддръжка, без да са представени доказателства за конкретно възложено задължение и неизпълнението му ?/ не може да се допусне касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като пълномощникът на касатора не е посочил практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи:

3.1. Не съществува Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2014 г. по тълк.д.№ 3 от 2013 г. на ОСГК на ВКС. По тълк.д.№ 3 от 2013 г. на ОСГК на ВКС е постановено Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г., което касае въпроси за доброволната и съдебна делба и приемането на наследство по опис.

3.2. Не съществува решение № 118 от 09.11.2010 г. по гр.д.№ 417 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о. По гр.д.№ 417 от 2009 г. на ВКС, ГК IV г.о. е постановено решение № 534 от 11.06.2010 г., като делото касае иск за отмяна на незаконно уволнение на работник.

3.3. Не съществува решение № 103 от 28.05.2014 г. по гр.д.№ 713 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Въобще няма гр.д.№ 713 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Гр.д.№ 713 от 2014 г. е на III г.о. на ВКС и е приключило с определение по чл.288 ГПК за недопускане на касационно обжалване.

3.4. Не съществува решение № 102 от 07.03.2011 г. по гр.д.№ 413 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о. Гр.д.№ 413 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о. е приключило с определение по чл.288 ГПК за недопускане на касационното обжалване.

3.5. Не съществува и решение № 316 от 21.05.2010 г. по гр.д.№ 1076 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Гр.д.№ 1076 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о. също е приключило с определение по чл.288 ГПК за недопускане на касационното обжалване.

По третия поставен въпрос не е налице и основанието на чл.280, ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното: По въпроса има ясна правна уредба /чл.45, ал.2 ЗЗД, предвиждаща презумпция за вина на извършителя на непозволено увреждане/ и практика на ВКС в смисъл, че общините носят отговорност за вреди от неизпълнение на възложени им с нормативен акт задължения, от постановяването на която практика не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна.

4. Не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационното обжалване- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД, ЗП, ППЗП, ЗДвП и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, първо гражданско отделение