Определение № 143 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2740/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Чез електро България“ АД срещу решение № 262337/08.04.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 2836/2020 г. на Софийския градски съд. С обжалваното въззивно решение е отменено в обжалваната му част първоинстанционното решение от 27.06.2019 г. по гр. дело № 1082/2018 г. на Софийския районен съд и вместо това е уважен, предявеният от Ц. Т. Л. срещу жалбоподателя, отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, като е признато за установено, че ищцата не дължи на ответника-касатор заплащане на сумата 6 842.24 лв., начислена ѝ като стойност на потребена електроенергия за периода месец юни 2005 г. – месец февруари 2011 г. в къщата ѝ в [населено място], клиентски № ......, както и лихви за забава на плащането на главницата за период до 04.12.2017 г.; в тежест на касатора са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) дали едно вземане може да бъде признато, включително след изтичане на давностния срок; и 2) дали срокът на първоначалната проверка по чл. 39, ал. 2 от ЗИ е окончателен срок, за който се приема, че средствата за търговско измерване са годни средства за измерване. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 65/03.06.2011 г. по търг. д. № 600/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 186/19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория въпрос касаторът сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага съображения, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответницата по касационната жалба – ищцата Ц. Л., в отговора на жалбата излага съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и становище за неоснователност на жалбата. По наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: За да достигне до извода, че процесното по делото задължение на ищцата към ответното дружество-касатор е погасено по давност, въззивният съд е приел следното: По делото не е установено тригодишният срок на погасителната давност да е бил спиран или прекъснат по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД, поради което задължението е било погасено по давност към 15.11.2017 г., когато ищцата е подала до ответника писмено заявление за отсрочване или разсрочване на задължението. След изтичане на срока на погасителната давност същият не може да бъде прекъснат с признание на задължението. Това е така, защото изтекъл срок не може да бъде прекъснат. Възможно е само да има отказ от изтекла погасителна давност по чл. 113 от ЗЗД. Заявлението на ищцата от 15.11.2017 г. и жалбата ѝ от 17.11.2017 г., подадена също до ответника, не съдържат отказ от изтекла погасителна давност. Отказът от погасителната давност може да се направи само след изтичането ѝ – по аргумент за противното от разпоредбата на чл. 113 от ЗЗД, прогласяваща за недействителен отказ от неизтекла погасителна давност. Отказът от последиците на изтекла погасителна давност преди или по време на висящ процес е винаги съзнателно волеизявление, защото същото следва да се извършва с цел да се постигне заличаване на последиците от изтеклата погасителна давност. Това волеизявление следва да е ясно и недвусмислено за целените последици и да индивидуализира задълженията, за които се прави. Законодателят не е поставил изискване за форма на това изявление, поради което и за действителността на същото не е нужна специална форма. Възможно е отказът да не е изричен, а да е мълчалив, но само ако от съдържанието на изявлението може да се направи недвусмислен извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на изтеклата погасителна давност в негова полза за конкретно вземане (в тази връзка съдът се е позовал на решение № 186/19.06.2013 г. по гр.д. № 927/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, на което се позовава и касаторът). В случая заявлението на ищцата от 15.11.2017 г. не съдържа ясно и недвусмислено изявление, че тя се отказва от изтеклата в нейна полза погасителна давност. Искането за отстрочване/разсрочване на плащането на задължението не може да се приеме за такъв отказ сам по себе си. Това е така, защото погасяването на задължението по давност не погасява материалното право, а то в случая е ползвано от ответника като основание да не се възстанови електрозахранването на обекта, тоест интерес от разсрочване/отстрочване на задължението у ищцата е съществувал, независимо от изтеклата погасителна давност. Заявлението от 15.11.2017 г. не съдържа ясно заявление, че ищцата се отказва от последиците на погасителната давност, а жалбата ѝ от 17.11.2017 г. изрично съдържа позоваване на изтеклата погасителна давност, поради което и не може да се цени като отказ от нея. Погасени по давност, съгласно чл. 119 от ЗЗД, са и изтеклите лихви върху главницата. Настоящата инстанция намира, че първият формулиран от страна на касатора материалноправен въпрос не е обуславящ горните правни съображения и изводи на въззивния съд, както и че този въпрос е без никакво значение за изхода на материалноправния спор по делото, поради което и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В мотивите си градският съд не е обсъждал дали едно вземане може да бъде признато или не, включително след изтичането на давностния срок (каквато е постановката на въпроса), а е приел, че след като срокът вече е изтекъл, същият не може да бъде прекъснат, включително и с признание на вземането. Приел е също, че след изтичането на давността е възможен отказ от последиците ѝ, но в случая ищцата не е направила такъв отказ. Тези решаващи правни съображения и изводи на въззивния съд са и в пълно съответствие с приетото в двете решения на ВКС, посочени от жалбоподателя, като последният превратно се позовава на тях, цитирайки само част от изложените там правни съображения. Въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение още и следното: Електромерът, монтиран в процесния имот на ищцата, е преминал първоначална проверка през 2003 г., в която година той е произведен. Съобразно разпоредбите на чл. 39 от ЗИ (в приложимата към този момент редакция) електромерът е бил годен да измерва потреблението до края на 2004 г. След този момент, съгласно ЗИ (чл. 43) и приетата по делото заповед на председателя на ДАМТН, е следвало да се направи последваща метрологична проверка на електромера, срокът на валидност на която е 6 години. По делото обаче не е установено процесният електромер да е преминал през последваща метрологична проверка, поради което и не е установено, че през процесния период месец юни 2005 г. – месец февруари 2011 г., начислените като потребени количества електроенергия от ищцата, са реално потребени. Касаторът свързва втория формулиран в изложението му въпрос, с тези съображения и изводи на въззивния съд. Съдът обаче не е приел, че срокът на първоначалната проверка по чл. 39, ал. 2 от ЗИ е „окончателен срок“ относно годността на средството за търговско измерване (каквато е постановката на този въпрос), а е приел, че за да е годно средство за измерване и след изтичането на срока на валидност първоначалната проверка в края на 2004 г. (респ. – през процесния по делото период месец юни 2005 г. – месец февруари 2011 г.), процесният електромер е следвало да премине и последваща метрологична проверка, срокът на валидност на която е 6 години, но извършването на такава последваща проверка не е установено по делото. Следователно, вторият въпрос в изложението към касационната жалба също не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, поради което и този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Отделно от това, той също е и без никакво значение за изхода на материалноправния спор по делото, тъй като се свързва с изводите на въззивния съд относно възникването и размера на процесното задължение за заплащане на електроенергия, при което – какъвто и отговор да даде касационната инстанция на този втори въпрос, този отговор по никакъв начин не би могъл да промени крайния резултат по делото, след като не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първия правен въпрос, свързан с правните изводи на въззивния съд, че процесното задължение е погасено по давност. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съдът намира, че няма и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в касационното производство, а именно – сумата 300 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение